8 Р Е Ш Е Н И Е № 100 София, 16 юни 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 111 /2016 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на Апелативна прокуратура - София, против въззивно решение № 257 от 23.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 1057/2014 г. от Софийски апелативен съд. Касационният протест се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Доводите, изложени в подкрепа на претендираните основания, са преимуществено за допуснати съществени процесуални нарушения, в резултат на които според протеста и законът е приложен неправилно с оправдаването на подсъдимия. Твърди се, че съдът е игнорирал доказателствените източници, подкрепящи обвинението, довело до необективна оценка на доказателствената съвкупност. Сочи се, че в нарушение на процесуалните изисквания съдът не е обсъдил задълбочено свидетелските показания на Б. и В., а защитната теза на подсъдимия е възприета безрезервно. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият Л. Л. не се явява. Процесуалният представител на подсъдимия изразява становище за неоснователност на протеста. Представя писмени бележки. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 236/06.10.2014 г., постановена по НОХД №673/2014 г., Софийският градски съд признал подсъдимия Л. Л. за невинен и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 304а, пр. 3 във вр. с чл. 304, ал.1 от НК. С въззивното решение, постановено по протест на прокурора, присъдата е потвърдена. Протестът е основателен. Въззивният съд е провел съдебно следствие, в рамките на което е допуснал повторен разпит на свидетелите В. и Б.. Поради липса на спомен за някои от фактите и наличие на противоречие между показанията на свидетелите пред въззивния съд и депозираните от тях на досъдебното производство е приложена процедурата по чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК по отношение на показанията на свидетеля Б. от 19.11.2013 г. и по чл. 281, ал. 5 във вр. с ал.1, т. 1 от НПК за показанията на свидетеля В. от 13. 11. 2013 г. При разширяване на доказателствената съвкупност чрез приобщаването на посочените показания въззивният съд е приел, че няма съществена промяна на фактическите положения, приети за установени от първата инстанция. Това несъмнено е възможно, но само ако анализът включва всички относими и съществени за разкриване на обективната истина доказателствени източници и тяхната оценка е по действителното им съдържание. Въззивният съд е отразил противоречие в показанията на свидетелите В. и Б. относно обстоятелствата къде се е намирал последният, когато подсъдимият е дал инкриминираните банкноти. В решението е пресъздадено заявеното от свидетелите в двете фази на процеса. Последвано от заключението, че първата инстанция правилно е възприела за по информативни и достоверни показанията на свидетеля В. пред съда и въз основа на това е прието, че парите са „дадени от подсъдимия докато и двамата полицейски служители са се намирали в автомобила”. Безспорно в мотивите на присъдата присъства такава фактология, но предмет на обсъждане не са били показанията на свидетелите от досъдебната фаза, тъй като съдът е постановил отказ за приобщаването им. Ето защо въззивният съд е дължал задълбочен анализ на всички показания, депозирани от свидетелите. Показанията на Б. от досъдебното производство, неясно възпроизведени в мотивите, не са получили необходимата оценка за достоверност/недостоверност. Съображението, че този свидетел в разпита си пред съда не е категоричен относно това къде се е намирал в момента, в който подсъдимият е поставил (хвърлил) банкнотите, съвсем не означава, че показанията на В. от съдебната фаза са по - информативни и достоверни. Впрочем, въззивният съд е пропуснал да забележи, че свидетелят Б. е бил разпитван два пъти в хода на досъдебното производство. Освен на 19.11.2013 г., които показания са приобщени, така и на 13.11. 2013 г. Съдът не е коментирал наличие на процесуални пречки за приобщаването на показанията на Б., депозирани в разпита му на 13.11. 2013 г, но при заявеното от него, че не си спомня съдът е следвало да приобщи и посочените показания. Тези показания са дадени непосредствено след инкриминираното събитие, поради което би трябвало да отразят най-преките спомени на свидетеля. Освен това показанията на Б. и В. в досъдебната фаза са били еднопосочни относно факта къде се е намирал всеки от тях в коментирания момент. Съдът е разполагал и с възможността на основание чл. 143 от НПК да проведе очна ставка между свидетелите и така би могъл да постигне преодоляване на възникналите противоречия при разпита им относно този факт. Втората инстанция е приела, че показанията на В. в по-голямата си част са последователни и непротиворечиви, но не допринасят за изясняването на основания факт - с каква цел са дадени банкнотите от подсъдимия. В тази връзка съдът е акцентирал върху обстоятелството, че свидетелят не владее английски език, поради което не е възприел лично смисъла на водения между подсъдимия и свидетеля Б. разговор, а по-скоро излага информация за това, което му е превеждано от последния. Свидетелят В. обаче има лични възприятия за поведението на подсъдимия и е категоричен, че той е поставил парите в лекия автомобил. За разлика от първата инстанция, въззивният съд очевидно не е приел за достоверна информацията на свидетеля В., че подсъдимият на няколко пъти е употребил израза „компромис”. Безспорно, съдът има право да не се довери на определено доказателствено средство, но е задължен да посочи защо възприема този подход. В решението не е аргументирано изрично защо не се отдава доверие на показанията на В. в тази им част. По този начин посоченият факт от В., възприет от първата инстанция, е отречен от въззивния съд без необходимия коментар за отражението върху доказателствената съвкупност, съответно за достоверността на показанията му. Определянето на показанията изцяло като „производен доказателствен източник относно разменените между Б. и подсъдимия изрази” е недостатъчно. Сам по себе си фактът, че В. не владее английски език не изключва възможността той да е възприел израза „компромис” при съобщеното от него в съдебното следствие пред съдебните инстанции - „знам само някои английски думи” (разпит от 06.10.2014 г., л. 123 от първоинстанционното дело), съответно „аз разбирам малко английски” (разпит от 26.05. 2015 г., л. 98 от въззивното производство). Отделно от казаното, съдът е бил непоследователен в отношението си към показанията на свидетеля В.. Посочената от съда тяхна характеристика не е попречила да бъдат използвани за утвърждаване на обясненията на подсъдимия. Така в решението на стр. 8 от мотивите (л. 142 от делото) съдът е приел, че обясненията на подсъдимия намират потвърждение в показанията на свидетеля В., според който, след като подсъдимият сложил банкнотите върху папката на Б., последният му обяснил, че „няма как – на място не може да се плати глоба и трябва да се отиде в КАТ”. Въз основа на тази част от показанията на В. е направено заключението, че подсъдимият е изявил желание да заплати глоба на място. Идентични съображения за утвърждаване на заявеното от подсъдимия присъстват и на стр. 9 от мотивите (л. 143 от делото). Изводите на съда, че обвинението е останало недоказано са формирани и на базата на обясненията на подсъдимия, приобщени по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК, което разбира се не е недопустимо, ако не са игнорирани и превратно тълкувани други доказателства. Обясненията на подсъдимия, че е разбрал, че трябва да плати глоба и че е извадил пари, за да покаже готовност да я плати, са приети за достоверни от съда. Внимателния прочит на обясненията очертава, че подсъдимият дава по- различна информация от възприетата – извадил парите, след като разбрал, че нарушението му струва 800 евро, а после, че е извършил това действие, за да покаже, че няма толкова пари в наличност. Последното обстоятелство е категорично опровергано – установено е , че той е притежавал значително по-голяма сума в евро. Излагайки своята преценка за достоверното в обясненията на подсъдимия, въззивният съд е подходил некритично към недостатъците на неговите изявления, търсейки опора в други доказателствени източници, които обаче е ценил не в пълен обем и по действителното им съдържание. От мотивите на съдебното решение не става ясно какво е отношението на въззивния съд към заявеното от подсъдимия, че е разбрал от полицейските служители за плащане на глоба в размер на 800 евро. Съдът само е отбелязал, че единствено подсъдимият твърди за глоба от 800 евро, но това е отминато като несъществено за достоверността на обясненията му. Съдът се е спрял само на онези фрагменти от показанията на Б., за които е съзрял синхрон с информацията от обясненията на подсъдимия. Без коментар е останало заявеното от свидетеля Б., което макар и непълно, е пресъздадено в съдебния акт, че след изваждането на парите подсъдимият е отделил една банкнота „и започна да ми я бута в ръката” (разпит от 19.11.2013 г.), както и че след ясно демонстрирания отказ на полицейския служител, е последвало действие на Л., който хвърлил същата в полицейския автомобил. На следващо място, въззивният съд е направил заключението (стр. 9 от мотивите, л. 143 от делото), че не е установено категорично дали банкнотите са попаднали в полицейския автомобил по описания от подсъдимия начин (при бутане на ръката му, банкнотите са разпилели и една част попаднала в автомобила), или по този, описан от свидетеля Б. в досъдебното производство, с уточнението, че бил опроверган от В.. Така направеното заключение е трудно съвместимо с отразената преди това констатация (стр. 4 от мотивите, л. 138 от делото), че възприема доводите на решаващия съд, включително и по отношение „..факта на оставяне на банкнотите от подсъдимия в лекия автомобил на полицейските служители..”. Тук е мястото да се посочи още, че въззивният съд, излагайки възприетата от първата инстанция фактология, е възпроизвел и факта, че свидетеля Б., излизайки от автомобила, оставил папката с намиращите се върху нея банкноти и заедно с В. запазили местопроизшествието. Така отразените факти не са обсъдени в контекста на обективните констатации, съдържащи се в протокола за оглед, който е закрепил в писмен вид местонахождението на банкнотите – върху предна дясна седалка на лекия автомобил. В този протокол липсва отразяване банкнотите да са намерени върху „папка”, както е посочено в мотивите, очевидно почерпено от показанията на В. от съдебната фаза. Неотразяването в протокола за оглед на „папката”, върху която са били поставени банкнотите, може да се дължи на различни причини, една от които обаче е, че банкнотите са хвърлени от подсъдимия на седалката на автомобила по начин, описан от свидетеля Б., съответно от В. в хода на досъдебното производство. Накрая, има основание поддържаното възражение в протеста, че въззивният съд в известен смисъл некоректно е интерпретирал възражението на прокурора и го е оставил без коментар (виж, л. 9 от мотивите, стр. 143). Прокурорът, в хода на съдебните прения, е обосновавал тезата си, твърдейки, че не съществува практика в нито една европейска държава да се заплаща глоба, без да се съставя съответния документ и възражението е било свързано с претенцията за недостоверност на обясненията на подсъдимия, който мислел, че трябва да заплати глоба на място. По този начин е било отразено възражението и в решението на стр. 2 от мотивите, л. 136 от делото. Очевидно е, че акцента е поставен върху това, че плащането на глоба не може да стане без да е съставен необходимия документ, а не както е посочил съдът, оставяйки възражението без коментар „по описания от подсъдимия начин”. Обобщено, анализът на доказателствената съвкупност е извършен без да се търси логическа връзка и взаимна обусловеност между отделните доказателствени източници, не са изчерпани всички предоставени от закона процесуални инструменти за достигане до обективната истина по фактите. При липсата на всеобхватен анализ на доказателствените източници, иначе верните разсъждения на въззивния съд, свързани с невъзможността осъдителната присъда да почива само на показанията на свидетел, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, са преждевременно направени. Допуснатите процесуални нарушения са съществени и са основание за отмяна на въззивното решение. Нарушенията по естеството си са отстраними чрез провеждане на ново съдебно производство пред втората инстанция. В хода на същото следва да се отстранят констатираните нарушения при необходимост и с провеждане на въззивно съдебно следствие. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 257/23.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 1057/2014 г. от Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Преведен препис да се връчи на подсъдимия Л. Л.. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.