Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 145                                    гр. София, 06 април 2010 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми март през две хиляди и десета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                                         БЛАГА ИВАНОВА    при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Николай Любенов        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 23  по описа за 2010 г   Производството е образувано по искане на осъдения В. С. Г., депозирано на 6.01.2010 г, чрез защитник, за възобновяване на НОХД № 876/08, по което е постановена присъда на Ямболски районен съд № 502 от 29.05.2009 г, изменена с решение на Ямболския окръжен съд от 115 от 13.11.2009 г, по ВНОХД № 193/09, с което наложеното наказание „лишаване от свобода” е намалено на една година и шест месеца, а срокът по чл. 66 НК, на три години. С първоинстанционната присъда, молителят е признат за виновен в това, че през периода от 9.12.2005 г до 26.04.2006 г, в гр. Я., при условията на продължавано престъпление, в качеството на длъжностно лице: ръководител на „Шеле България” ЕООД, филиал, гр. Я., е присвои чужди пари, на обща стойност 5 850 лв, собственост на посоченото дружество, връчени му в това качество и поверени му да ги пази и управлява, с оглед на което и на основание чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден условно на две години „лишаване от свобода”, отложено, с изпитателен срок от четири години, както и да заплати на гражданския ищец „Шеле България” ЕООД обезщетение за имуществени вреди, в размер на 5 850 лв, заедно със законните последици. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 НПК. Твърди се, че е допуснато нарушение на правото на защита, изразяващо се в несъответствие между фактите, изложени в обвинителния акт, и тези, приети от съда. Изтъква се, че в обвинителния акт не е посочена предоставената от касата на дружеството сума 7 676, 13 лв, че е налице разминаване в периода на продължаваното престъпление, че не е направен обстоен анализ на доказателствените източници, че липсва надлежна доказателствена основа за извода, че инкриминираната сума е присвоена, че невярно са ценени показанията на св. Ю относно фактура № 1436/17.03.2006, че не са обсъдени възраженията срещу осъдителната присъда. Излагат се доводи за нарушение на материалния закон, доколкото липсва престъпно разпореждане с чуждо имущество, а се касае за констатиране на щета с неустановен произход. Иска се да бъдат отменени постановените съдебни актове и деецът да бъде оправдан, респективно, да бъде отхвърлен предявеният граждански иск.   В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Представителят на гражданския ищец пледира за оставяне в сила на атакуваното решение. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Осъденият заявява, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо, тъй като е направено от осъдено лице, имащо право на това, в законоустановения срок, и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред.   Разгледано по същество, е неоснователно.   Въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда, не страда от релевираните процесуални пороци. Такива липсват и в първоинстанционната присъда. Не е допуснато нарушение на правото на защита, тъй като фактите, имащи значение за съставомерността на деянията, са изложени в обвинителния акт, а те съответстват на възприетата правна квалификация. Релевантно за пълноценното упражняване на правото на защита е посочването в обвинителния акт на кръга от фактически обстоятелства, на които се основава съставомерността на деянието. В случая, това е изпълнено. На обвиняемия са предявени правно значимите факти, като е посочено в какво качество е действал, кога и на какво основание са му поверени процесните суми, в какъв размер, че съответните суми са били описани в разходни касови ордери, че в определения срок осъденият не се е отчел надлежно, а е представил разходно оправдателни документи, за които впоследствие е установено, че са негодни да породят правния си ефект, поради това, че част от тях са се оказали неистински, а друга част, с невярно съдържание. Посочен е периодът, релевантен по чл. 26, ал. 1 НК, с начална и крайна дата, изброени са и деянията, елементи на продължаваното престъпление. Неоснователно е възражението, че в обвинителния акт не са описани детайлно процесните фактури, послужили като оправдателни документи. Касае се за факти от предмета на доказване, имащи значение за механизма на осъществяване на престъплението, а не за такива, рефлектиращи на неговата съставомерност, която, съгласно обвинението, е по чл. 201 НК. Тези факти са елементи от обективната съставомерност на престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, но такова обвинение не е повдигнато. Въззивният съд, респективно, първата инстанция, не са нарушили правото на защита, тъй като приетите от тях релевантни факти са съответни на тези, изложени в обвинителния акт. Срещу тези факти молителят е разполагал с възможност да упражни правото си на защита. В обвинителния акт не би могла да фигурира сумата 7 676, 13 лв, която по размер е по-висока от инкриминираната, а такова обвинение не е повдигнато. Не е допуснато процесуално нарушение при анализа на доказателствата, тъй като съдилищата са изпълнили изискванията на чл. 14 НПК. Вярно са интерпретирани показанията на св. Ю, касаещи фактура № 1436/17.03.2006 г. Свидетелят е заявил, че е съставил фактурата, но работата, описана в нея, не е извършена. Следователно, верни са доказателствените изводи, че съставеният документ е с невярно съдържание и същият е използван, за да бъде оправдан разход, какъвто в действителност не е направен. Обсъдени са възраженията срещу доказателствената основа на осъдителната присъда и срещу съставомерността на деянието, като им е даден убедителен отговор. По тези съображения, ВКС намери, че релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице, поради което липсват предпоставки за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане. Не е налице и релевираното нарушение на материалния закон. Характерно за длъжностното присвояване е, че деецът превръща държането на чуждо имущество, поверено му да го пази и управлява, във владение за себе си, и чрез фактически или правни действия се разпорежда с имуществото, без да има правно основание за това. За съставомерността на деянието не е необходимо деецът да е обогатил непременно своя патримониум. Деянието е съставомерно и в случаите, когато в резултат на неправомерното разпореждане се е обогатило друго лице, различно от дееца, и е настъпила щета за собственика. Когато деецът се отнесе с поверено му имущество като със свое, той демонстрира намерение за присвояване, респективно, субективната страна е налице. Осъденият е държал чужди парични средства, собственост на „Шеле България” ЕООД, които обаче не е похарчил за нуждите на дружеството. При отправена му покана да се отчете е представил документи с невярно съдържание и такива неистински по произход, за да оправдае несъществуващи разходи. Не може да бъде споделено становището, че, в случая, се касае за щета с неустановен произход. Процесните фактури са представени с цел да бъде прикрита действителната причина за ощетяване на дружеството, която се свежда до неправомерно разходване на чуждите / на дружеството / парични средства.становените факти покриват признаците на състава по чл. 201 НК, извършено при хипотезата на чл. 26, ал. 1 НК, каквато е и приетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. По тези съображения, ВКС намери, че не е налице основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Инкриминираното деяние покрива признаците на престъпление и на деликт, поради което законосъобразно е ангажирана и гражданската отговорност на молителя, с правно основание чл. 45 ЗЗД. Не може да бъде уважено искането за оправдаване, тъй като това е възможно само при условията на чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която хипотеза, в случая, не е налице. По съображенията, касаещи правилното ангажиране на гражданската отговорност, не може да бъде удовлетворено и искането за отхвърляне на гражданския иск.   По тези съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.   Водим от горното и на основание чл. 425 НПК, ВКС, І НО,   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. С. Г. за възобновяване на НОХД № 876/08, по което е постановена присъда № 502 от 29.05.09 г на Ямболски районен съд, влязла в сила на 13.11.2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: