Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 7 Р Е Ш Е Н И Е № 205 С., 5.11. 2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември, през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 1415 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационни жалби на П. Я. П. и К. Т. П., и двамата от [населено място], чрез пълномощника си адв. Руска В. от АК-С. и на Й. П. Г. – К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. З. О. от АК-С., против въззивно решение № 1402 от 31.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 4831 от 11.08.2011 г., постановено по гр.д. № 3395/2006 г. на Софийски градски съд, І ГО, 8 с-в, са уважени предявените от В. С. М. от [населено място] срещу ответниците, искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, като е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място], сключен между [фирма] [населено място] и П. Я. П., оформен в нотариален акт № 136, дело № 15772/1996 г. на нотариус при Нотариалната служба при Софийски районен съд и на договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот, сключен между П. Я. П. и К. Т. П. от една страна и Й. П. Г. – К. от друга, оформен с нотариален акт № 106, дело № 11650/1997 г. на нотариус при Нотариалната служба при Софийски районен съд. В жалбите се поддържат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Жалбоподателите навеждат доводи в подкрепа на оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове. В съдебно заседание техните процесуални представители адв. О. и адв. В. поддържат жалбите като подробни съображения излагат в писмени защити. Ответницата по касационните жалби В. С. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. П. от АК-С. оспорва касационните жалби като неоснователни като подробни съображения излага в писмена защита. Ответникът по касационните жалби [фирма] [населено място] не изразява становище по тях. С определение № 572 от 08.05.2013 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос от процесуално естество, поставен в изложението за допускане на касационното обжалване на касаторката Й. П. Г. – К., а именно - допустим ли е иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия, а притежава само идеална част от собствеността върху прехвърления имот, съответно – процесуално допустимо ли е съдебното решение, постановено по такъв иск. По останалите правни въпроси от процесуално и материалноправно естество, релевирани в изложенията на касационните жалби на Й. П. Г. – К. и на П. Я. П. и К. Т. П. касационно обжалване на въззивното решение не е допуснато, поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК и като провери правилността и допустимостта на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 и чл. 293, ал. 4 ГПК, намира следното: За да уважи предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че действителността на договорите се преценява към момента на сключването им – в случая това са 22.07.1996 г. и 21.05.1997 г., към които дати грубият строеж на сградата не е бил завършен. Затова правото на строеж на сградата не е било реализирано, поради което апартаментът, предмет на двата договора, не е съществувал като самостоятелен обект, както и не е бил придобит в собственост от [фирма] към 22.07.1996 г. Позовал се е на приетото в т. 1 на ТР № 1/2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че за да е налице годен обект на собственост, който да бъде предмет на разпоредителна сделка, в „груб строеж” следва да бъде завършена сградата като цяло, като е без значение дали сделката е била извършена при действието на З. или това на ЗУТ, където този въпрос е изрично регламентиран. По поставения процесуалноправен въпрос с оглед проверката относно процесуалната допустимост на въззивното решение в случаите, при които е предявен иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия, а притежава само идеална част от собствеността върху прехвърления имот, както и относно допустимостта на този иск в тази част, е налице задължителна съдебна практика - решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните по договора, и най-вече – вещно-прехвърлителният ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче самият ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 от ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Образуваното исково производство и постановените съдебни решения по така предявен частично недопустим иск за нищожност, съответно са също частично недопустими – в частта, с която искът е разгледан по същество и е уважен или отхвърлен от съда относно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили установителен иск. Постановеното от въззивния съд по изведения с определението по чл. 288 ГПК процесуалноправен въпрос е в противоречие с тази задължителна съдебна практика, която се възприема и от настоящия съдебен състав на ВКС. Оттук следва изводът, че ищцата по настоящото дело, която изрично поддържа в процеса и представя доказателства по делото, че е собственик само на 1/2 идеална част от процесния имот, е предявила частично недопустими искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, а именно – в частта им, с които се претендира нищожност на процесните договори за покупко-продажба относно останалата ½ идеална част от процесния имот, която не е нейна собственост. Като постановени по такива частично недопустими искове, недопустими съответно в тези части са и постановените по тях първоинстанционно и въззивно решения по делото. С оглед на това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, в тази му процесуално недопустима част въззивното решение, което е предмет на касационен контрол, следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в същата част. Тези изводи не се променят от изтъкваната в писмените бележки на пълномощника на ищцата адв. П. връзка на преюдициалност между исковете й за нищожност и иска й за ревандикация на целия процесен имот (производството по който е разделено за разглеждане по друго дело от родово компетентния съд, който го е спрял до приключване на настоящото производство). Доводите и съображенията на ищцата в тази насока са неоснователни, тъй като изтъкваната от нейна страна връзка на преюдициалност между двете дела по никакъв начин не може да обоснове извод за процесуална допустимост изцяло на исковете й за нищожност, след като посочената по-горе част от него е предявена в нарушение на изричната императивна процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и при липса на признат от закона правен интерес. В останалата му част, с която исковете по чл. 26, ал. 2 ЗЗД са уважени за ½ идеална част от процесния имот, въззивното решение е допустимо и правилно. При точно приложение на материалния закон по основния спорен правен въпрос по делото, апелативният съд е приел, че за да е налице годен обект на собственост, който да бъде предмет на разпоредителна сделка, в „груб строеж” следва да бъде завършена сградата като цяло, като е без значение дали сделката е била извършена при действието на З. или това на ЗУТ, където този въпрос е изрично регламентиран. Това становище относно тълкуването на понятието „груб строеж”, – както при действието на ЗУТ, така и при действието на З., е в пълно съответствие с приетото разрешение в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/04.05.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд и с което противоречивата съдебна практика, включително и тази на ВКС по този въпрос е уеднаквена, като то е задължително за всички съдилища в страната, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. С оглед така възприетото от него становище, и тъй като по делото е установено, че към момента на сключването на процесните сделки процесната сграда не е била довършена в „груб строеж”, правилно е прието в процесуално допустимата част от въззивното решение, че процесните сделки са нищожни, поради невъзможен предмет – относно ½ идеална част от процесния имот, собственост на ищцата. Това е така, тъй като правото на строеж ще се счита за реализирано, респ. собствеността ще се счита придобита с изграждането на грубия строеж на цялата сграда, а не само на отделните обекти в нея. В случая грубият строеж на сградата, в която се намира обекта, предмет на оспорваните договори, е завършен през юни 1997 г. Действителността на договорите се преценява към момента на сключването им, който в случая е 22.07.1996 г. и 21.05.1997 г., а по делото е установено, че към тези две посочени дати грубият строеж на сградата не е бил завършен. Затова правото на строеж на сградата не е било реализирано, поради което апартаментът, предмет на двата договора, не е съществувал като самостоятелен обект, както и не е придобит в собственост от [фирма] [населено място] към 22.07.1996 г., поради което предметът на договора, оформен с н.а. № 136, т. L., д. № 15772/1996 г. на нотариус при нотариална служба при Софийски районен съд, не е съществувал в правния мир и не е могъл да бъде предмет на сделки. Поради това договорът за покупко-продажба, оформен с този нотариален акт е нищожен по см. на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Такъв е и последващият договор, оформен с н.а. № 106, т. LX, д. № 11650/1997 г. на нотариус при нотариална служба при Софийски районен съд, тъй като освен, че П. Я. П. и К. Т. П. не са били собственици на апартамента, последният още не е съществувал като самостоятелно обособен обект, който да бъде предмет на правото на собственост, а оттам и на правни сделки. В тази връзка е правилен изводът на въззивния съд, че в случая е без значение за действителността на договорите последващото обособяване на процесния апартамент като самостоятелен обект. От горното следва, че тъй като апелативният съд не е допуснал сочените в касационната жалба нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то въззивното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила в процесуално допустимата му част. Предвид промяната в касационното производство на крайния изход на спора по делото, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските като последните бъдат присъдени съобразно този краен изход. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, четиримата ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, претендираните и направени от нея разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от иска, а именно – сумата 2 645 лв. (половината от общо направените разноски в размер 5 290 лв.). На основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата-касатор Й. Г., претендираните и направени от нея разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с прекратената част от него, а именно – сумата 1 561,75 лв. (половината от общо направените разноски в размер 2 723,50 лв. плюс присъдените от първата инстанция 200 лв.). По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1402 от 31.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която предявените от В. С. М. от [населено място] срещу П. Я. П., К. Т. П., и двамата от [населено място] и [фирма] [населено място] и Й. П. Г.-К. от [населено място], искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД са уважени относно ½ идеална част от недвижим имот - апартамент в [населено място], предмет на договори за покупко-продажба, първият сключен на 22.07.1996 г. между [фирма] [населено място] и П. Я. П., оформен в нотариален акт № 136, т. L., дело № 15772/1996 г. на нотариус при Нотариалната служба при Софийски районен съд и вторият, сключен на 21.05.1997 г. между П. Я. П. и К. Т. П. от една страна и Й. П. Г.-К. от друга, оформен с нотариален акт № 106, т. LX, д. № 11650/1997 г. на нотариус при Нотариална служба при Софийски районен съд, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част. ОТМЕНЯ въззивно решение № 1402 от 31.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта му за разноските. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1402 от 31.07.2012 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА П. Я. П., К. Т. П., и двамата от [населено място], [фирма] [населено място] и Й. П. Г.-К. от [населено място] да заплатят на В. С. М. от [населено място] сумата 2 645 лв. (две хиляди шестстотин четиридесет и пет лева/ – разноски по делото; ОСЪЖДА В. С. М. от [населено място] да заплати на Й. П. Г.-К. от [населено място] сумата 1 561.75 лв. (хиляда петстотин шестдесет и един лев и 75 ст.) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :