О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 460 София, 12.10.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2081/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. С решение № 25 от 09.03.2018 г. по в. гр. д. № 21/2018 г. Ямболският окръжен съд отменил решение № 731 от 23.11.2017 г. по гр. д. № 405/2017 г. на Ямболския районен съд в частта, с която е уважен ревандикационен иск и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен в частта за 3/4 ид. ч. от имота н. а. № 109 от 27.12.2013 г., и вместо това отхвърлил предявения от М. Й. А. срещу К. Г. К. и И. Ж. К. иск по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищцата е собственик на 3/4 ид. ч. от ПИ с идентификатор 69660.501.2052, със стар идентификатор УПИ ХІІ-1417 от кв. 126 по плана на [населено място], и да бъдат осъдени ответниците да предадат собствеността и владението върху 3/4 ид. ч. от имота; първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е уважен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по отношение на М. Й. А., че К. Г. К. и И. Ж. К. не са собственици на ПИ с идентификатор 69660.501.2052, със стар идентификатор УПИ ХІІ-1417 от кв. 126 по плана на [населено място], а производството по делото е прекратено в тази част. Въззивният съд приел, че ищцата М. Й. А. е дъщеря на Й. Д. Г., починал през 1977 г., и П. Н. Ж., починала през 2009 г. и оставила за наследници освен ищцата, и син от предходен брак. В разписния лист към регулационния план от 1995 г. спорният по делото имот бил записан на Й. Д. Р., чиито имена според представена от ищцата декларация са идентични с името Й. Д. Г.. Имотът е записан и на името на ответника К. К., който по време на брака си с ответницата И. К. се снабдил с нотариален акт за собственост по давност № 109/2013 г. Установено е, че през 1998 г. ищцата декларирала спорния имот в отдел „Местни данъци и такси” като придобит по наследство без документ за собственост, при неточно посочване на административния адрес. До 30.04.2010 г. заплащала дължимите данъци, а от 2011 г. й е начислена незаплатена сума в размер на 237.30 лева. През 2012 г., още преди да се снабди с документ за собственост, ответникът К. също декларирал имота и заплатил данък за пет години назад, а на 13.11.2014 г. подал нова декларация въз основа на констативния нотариален акт. От тогава заплаща данъци за имота и няма неплатени задължения. Въззивният съд приел, че предявеният ревандикационен иск е неоснователен, тъй като липсват доказателства, установяващи правото на собственост на ищцата върху спорните 3/4 ид. ч. от имота. В исковата молба ищцата твърди, че е собственица на основание наследяване, но не представя нотариален акт или друг титул за собственост на своя наследодател, т. е. няма писмени доказателства относно придобивния способ на наследодателя. Декларирането на имота и заплащането на данъци са факти, ирелевантни за доказване на собствеността. Записването на имота в разписния лист също не е достатъчно да удостовери право на собственост. По делото са разпитани свидетели, но въззивният съд не е взел предвид показанията им по съображения, че те не са годно доказателство за установяване право на собственост върху недвижим имот. Приел, че с гласни доказателства е допустимо да се установява упражняване на фактическа власт в продължение на установен от закона срок като основание за придобиване на имота по давност, но предвид разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, към която препраща чл. 84 ЗС, съдът не може служебно да изследва дали е налице придобивно основание по чл. 79 ЗС, а никъде по делото няма позоваване от страна на ищцата на изтекла в нейна полза, респективно - в полза на нейния наследодател, придобивна давност. По тези съображения въззивният съд отменил първоинстанционното решение в частта, с която ищцата е призната за собственица на 3/4 ид. ч. от имота и ответниците са осъдени да й предадат владението на същите, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалният акт, издаден на името на ответника К., е отменен за посочената част от имота. Въззивният съд приел предявения отрицателен установителен иск за недопустим. Посочил, че с отхвърлянето на ревандикационния иск са отречени фактическите обстоятелства за право на собственост на ищцата върху 3/4 ид. ч. от имота, придобити по наследство, с които обосновава правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Поради това за ищцата не съществува правен интерес от предявяването на такъв отделен иск по отношение на тези 3/4 ид. ч. По отношение на останалата 1/4 ид. ч. също липсва правен интерес от такъв иск, тъй като ищцата не твърди наличието на притежавани от нея права върху имота, които да са противопоставими на правата на ответниците; не твърди също, че отричането им със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на нейни самостоятелни субективни права. Следователно и по отношение на тази 1/4 ид. ч. за ищцата липсва легитимация да се намеси в чужда правна сфера, отричайки правата на ответниците. Въззивният съд приел още, че правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск не може да бъде обоснован и с наличието на съставен констативен нотариален акт в полза на ответниците, който да бъде отменен след уважаване на иска. Ищцата, в качеството й на лице, което претендира право на собственост, признато на друго лице с констативния нотариален акт, е предявила претенцията си по исков път с иска по чл. 108 ЗС. При уважаването на този иск и признаване на правата й по отношение на титуляра, посочен в нотариалния акт, последният се отменя на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. В случая обаче искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен, при което положение ищцата няма правен интерес да предявява друг самостоятелен установителен иск. По тези съображения първоинстанционното решение е обезсилено в тази част, а делото е прекратено. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата, която иска същото да бъде обезсилено като недопустимо, тъй като вследствие на допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила за разглеждане е приета нередовна искова молба относно основанието на претендираното право на собственост и на ищцата не е указано да отстрани тази нередовност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. От ответниците по исковете - ответници по касация, не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 51 от 27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., по следните въпроси: 1. съществено процесуално нарушение ли е непосочването на придобивен способ при предявяване на иск по чл. 108 ЗС, като този пропуск следва ли да бъде основание за постановяване на отхвърлително решение; 2. непосочването на конкретен придобивен способ в искова молба с основание чл. 108 ЗС води ли до нередовност на исковата молба и липса на определени рамки на исканата съдебна защита, респ. следва ли тази молба да бъде оставена без движение и да се дадат указания на ищеца да отстрани тази нередовност; 3. недопустими ли са производство и решение по искова молба с установен в нея пропуск. С оглед изложените от въззивния съд решаващи съображения за отхвърляне на ревандикационния иск, което е довело и до приемане на предявения установителен иск за недопустим, е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, уточнен от настоящия състав на ВКС, І-во г. о., така: допустимо ли е решение по иск за защита на правото на собственост, когато в исковата молба не е посочен конкретен придобивен способ. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид твърдяното противоречие с решение № 51 от 27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС, І-во г. о. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 25 от 09.03.2018 г. по в. гр. д. № 21/2018 г. на Ямболския окръжен съд. Указва на жалбоподателката в едноседмичен срок да внесе държавна такса за касационното обжалване в размер на 50 лева по сметка на Върховния касационен съд и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната. След внасяне на държавната такса в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: