Р Е Ш Е Н И Е № 238 Гр.София, 03.12.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември, 2019 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1016/19 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №14/15.01.19 г., постановена от Градски съд-София /СГС/, НО, 21 състав, по Н.Д.2688/18 г., подсъдимият Р. Д. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.4 вр.чл.198,ал.1,пр.1 вр.чл.29,ал.1,б.А НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години, търпимо при първоначален строг режим. Подсъдимият е оправдан да е извършил грабежа при условията на опасен рецидив по смисъла на чл.29,ал.1,б.Б НК. Осъден е да заплати на конституираната гражданска ищца Г. Р. Р. обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 170 лв. и е отхвърлен предявеният от нея иск за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Присъдата е потвърдена с решение №234/06.06.19 г., постановено от АС-София /САС/, НО,1 състав, по В.Н.Д.385/19 г. Изменението на същата касае единствено приспадане на задържането на подсъдимия, което е от 18.03.16 г.насам. Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от А. чрез неговия защитник, в която се развиват трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се “горепосочената присъда да бъде отменена изцяло и постановена друга,с която делото да бъде върнато за ново разследване от независим орган на разследване, като подсъдимият бъде признат за невиновен по обвинението, повдигнато с обвинителния акт, както и да бъде отхвърлен изцяло гражданският иск.“ В съдебно заседание пред ВКС касаторът и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея искания. Представителят на ВКП моли същата да бъде оставена без уважение. Такова е становището и на конституираната гражданска ищца Г. Р. и на нейния повереник. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата на дееца, както и аргументацията по нея, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по допустимите за разглеждане пред него възражения, този съд се счита задължен накратко да даде определени пояснения, породени от характера на някои отправени в жалбата доводи, стила на изказ по тях, както и финалните претенции. Първо, видно от съдържанието на сезиращия настоящата инстанция процесуален документ, основното искане на защитата, най-общо казано, касае оправдаването на касатора. Но то е така объркано поставено, че очевидно има нужда от основни разяснения за границите на произнасяне на ВКС и правомощията на последния. Поначало, оправдаване на деец е възможно да бъде осъществено от върховната съдебна инстанция по наказателни дела, но само при наличие на предпоставките по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Иначе казано, когато приетата от решаващата инстанция, чийто акт подлежи на разглеждане, фактология, е непрестъпна, но въпреки това е постановен осъдителен съдебен акт. Затова и дължимият за постановяване акт е решение /чл.32,ал.1,т.2 НПК/. Ако според съдържателния план на исканията се претендира собствен за ВКС преглед на доказателствената съвкупност, различен от този на долустепенния съд, въз основа на който преглед да се изведе заключение за липса на престъпно посегателство, то при първо или второ редовно разглеждане на делото пред този съд, при наличие на годни актове преди това, обсъжданата законова норма не може да бъде приложена, доколкото е възприета за налична престъпна фактология. Второ, последното казано е повече от обяснимо. Като съд по правото ВКС не може да се произнася по необоснованост /както и по недоказаност/, която, видно от разписаните основания, не фигурира в процесуалния закон. Тя е относима към съдилища по фактите. В ролята на такъв съд върховната инстанция по наказателни дела е в състояние да влезе единствено при наличие на изключението, предвидено в нормата на чл.354, ал.5,изр.2 НПК. Именно затова тогава, в случай, че експлоатира правомощията на въззивен съд, тя може да постанови присъда /чл.334,т.2 вр.чл.32,ал.1,т.1 НПК/. Трето, дори и касационната инстанция да констатира, че следва да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане поне заради допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, предвид нормата на чл.354,ал.3 НПК тя е легитимирана да стори това само по отношение на първата или втора съдебни инстанции. Съвсем отделен е въпросът, че те имат процесуален ресурс, чрез който да насочат производството за допълнително разследване на досъдебното производство. Четвърто, разпоредбите на чл.348,ал.2 и 3 вр.ал.1,т.1 и 2 НПК дават ясни предписания кога е налице нарушение на материалния, и кога на процесуалния закон. Именно с тях трябва да се съобразяват страните, сезирайки касационната инстанция по съответен ред. В този смисъл въпросът дали едно деяние е доказано или не, следва да бъде поставян на плоскостта на изразената от решаващата инстанция годност на доказателствената преценка, с позоваване на наличие на съществени нарушения на процесуални правила при нейното извеждане; а не на плоскостта на нарушение на материалния закон. Действително, няма пречка ВКС да подчини такива съображения на вярната процесуална норма, но пък никога не е задължен да обмисля доводи в третираната насока, които явно или прикрито се отнасят към необоснованост. Казаното дотук, отнесено към атакуваното въззивно решение, установява, че втората инстанция е приела наличие на престъпна фактология. Следователно подсъдимият не може да бъде директно оправдан от ВКС /с решение/, а не присъстват и предпоставките по чл.354, ал.5,изр.2 НПК с оглед потенциално обявяване на нова присъда. В този смисъл въобще няма да бъдат обсъждани подмятанията на защитника на дееца, изразени в самата жалба и в открито съдебно заседание, относно „смелостта“, с която трябва да е съоръжена тази инстанция, за да оправдае А. от една страна, а от друга-как не очаква това да бъде сторено заради продължителното задържане на касатора. По-нататък, не подлежи на обсъждане и неясното паралелно искане /наред с това за оправдаване/ за връщане на делото за ново разглеждане на независим орган на разследване /ВКС приема поради изказа,че става дума за орган на досъдебното производство/; както и никое от съображенията, изложени в касационната жалба в частта по нарушение на материалното право, свързани с личен анализ на защитата относно доказателствената съвкупност, ярко свързван с твърдяна необоснованост на атакувания съдебен акт. Оплакванията за нарушения на процедурните правила от страна на САС при извеждане на годната за ценене доказателствена маса, откъдето пък е реализирано неправилно приложение на материалния закон с осъждането на касатора, са несъстоятелни. Резонно най-оспорвани се явяват показанията на пострадалото момиче-Г. Р.. По мнение на защитата изцяло на основа нейните изявления подсъдимият е признат за виновен, а тя е заинтересовано лице. Истината е, че потърпевшата не само категорично е посочила дееца като извършител на вменения му грабеж, но и е разказала в детайли случилото се. САС е ценил показанията й, депозирани пред първостепенния съд, и след като обяснимо ги е съотнесъл към казаното от родителите на момичето, нейните приятелки и приятел /които косвено потвърждават станалото предвид разказа за преживяното, както и начина на разкриване на дееца/, процедурно вярно и логически издържано е извел оспорваната фактология. Повдигнатите въпроси по отношение на кредибилността на потърпевшата като свидетел реферират към необоснованост, необсъдима от ВКС. Мотивно ясно става, предвид казаното, защо решаващите инстанции са възприели за установени както времето на извършване на деянието, така и характеристиките на самата отнета вещ. Неоткриването на същата у дееца не преодолява обвинителната теза, предвид изминалото време от момента на отнемане до момента на фактическото задържане на лицето от страна на бащата на пострадалата-порядък от няколко дни. Не по-малко разяснен е и фактът на по-късното сезиране на полицията във връзка с извършения грабеж. Видно от проведения разпит на момичето пред СГС /л.93 до л.101 от първостепенното разглеждане на делото/, последователно е установено какво се е случило. Не е използвана процесуалната техника на чл.281 НПК, поради което изцяло трябва да се отхвърли възражението, отразено в касационната жалба, относно неоснователно приобщаване на изявленията на Р., депозирани в хода на досъдебното производство. Анализът на същото води до извод за позоваване от страна на подсъдимия на неприсъединен по надлежен ред към годната за ценене доказателствена съвкупност материал, в противоречие с чл.13,ал.2 НПК. Следващото оплакване, относимо към самата потърпевша, представлява оспорването на протокола за разпознаване на дееца, приложен на л.14 от ДП. Поначало същият е счетен за годен от решаващата втора инстанция, доколкото от формална страна отговаря на изискванията на процесуалния закон. Няма данни, извън изявленията на самата защита, съпоставените лица да са били съществено различни, също както няма данни /показанията на Р. в този смисъл са несъмнени/, че пострадалата е разпознала касатора, защото го е видяла в полицията или й е бил посочен там-преди извършването на самото процесуално-следствено действие. По-важно в случая е нещо друго, което до голяма степен дава отговор и на обсъжданата дотук проблематика. Момичето е „познало“ подсъдимия на пътя, в ежедневна, рутинна обстановка. Свидетели на това са били нейните приятелки. Тя е посочила на баща си дееца, вследствие на което последният е бил заведен в полицията. Изследвано е психическото поведение на Р., което независимо от установения стрес, не дава повод да се размишлява на плоскостта на фантазни изявления, демонстрирани с цел преодоляване на родителското недоволство от отсъствието на процесното бижу. Освен това няма никакви данни тя да желае да злепостави с наказателно обвинение именно процесния деец, след като тъй или инак към момента на срещата между тях двамата родителите й вече са знаели за отнетото бижу и не са били сигнализирали в полицията. В този комплексен смисъл действително разпознаването не е белязано с голяма практическа стойност. Според защитата въззивната инстанция е постъпила процедурно неправилно, като е отказала претендирани доказателствени искания. Това е станало в съдебно заседание на 02.05.19 г.с нарочно определение от една страна. От друга-поради обстоятелството, че подобен отказ е наличен и от страна на първостепенния съдебен състав, в мотивите към обжалваното съдебно решение е взето отношение и в тази връзка. Изрично е изписано, и то е вярно, че съдът е длъжен да събира доказателства, които обективно биха допринесли за изясняване на факти с пряко,косвено и контролно значение, но не и на всякакви възможни,чиято относимост към предмета на доказване не произтича от търсените доказателствени източници. Затова основателно е отказано да се събират доказателства за регистъра на спортни клубове, какъв е часовият график на тренировките на пострадалата, какво е влаковото разписание в определен период на пътуващи от гара П. до [населено място] влакове, справки за видеонаблюдение по пътя на „Център за градска мобилност“в определен периметър; справки за мобилни оператори и регистрирани разговори, разпит на поемни лица и допълнителен свидетел-очевидец на разминаването между пострадалата и подсъдимия при качване и слизане на и от трамвай. Някои искани доказателства са неотносими, а други-допълнителни към събрани и проверени вече такива за установяване на точно определен факт, очертан от предмета на доказване. Да не говорим за фактора време, изминал от момента на извършване на деянието до момента на депозиране на исканията, който се явява релевантен най-малко по отношение на исканията за снабдяване за видео и мобилни данни. Наистина, има известно разминаване между времето, визирано като обвинение в обвинителния акт, когато е извършено престъплението, и приетото в присъдата такова /същото се отнася и за предишното разглеждане на процесното производство/, но в крайна сметка не се променят основните съставомерни признаци на грабежа. Освен това подсъдимият не предоставя някакви данни, с възможност за доказателствено обезпечаване, за налично алиби за всеки от посочените часове, които при това да бъдат оценявани на фона на спецификата на конкретното деяние и развитието на ситуацията след него-до задържането на дееца. На последно място в тази част на изложението трябва да се заяви и, че според защитата САС декларативно и безмотивно е отказал да коментира възражението за липса на конституиран граждански ищец по надлежен процесуален ред, нито за елементите на съответния граждански иск в разпоредително заседание на 20.09.18 г. Това възражение е споделимо, доколкото в решението на контролирания съд са изписани само общи изявления, че законът е спазен и правата на подсъдимия не са били нарушени. Въпреки това обсъжданият порок не е от характер да повлече отмяна на атакувания съдебен акт поради липса на съществени мотиви. Макар и да иде реч единствено за гражданския иск за имуществени вреди, тъй като този за неимуществени е отхвърлен и съдебният акт в тази част не е атакуван, за да се даде отговор, трябва да се направи следното пояснение. Както вече бе загатнато, но по друг повод, първоначално е било образувано Н.Д.5089/16 г.по описа на СГС, НО, по което е постановена осъдителна присъда спрямо А.. В хода на това производство Р. е конституирана като гражданска ищца с предявени искове за имуществени и неимуществени вреди. Постановената по него присъда е потвърдена от САС по В.Н.Д.1093/17 г. И двата съдебни акта са отменени с решение №71/05.06.18 г., постановено от ВКС, 1 н.о.по К.Н.Д.246/18 г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. С разпореждане от 25.06.18 г. съдията-докладчик при СГС е дал указания и за пострадалата, без да я сочи като конституиран вече граждански ищец. В съдебно заседание на 17.07.18 г. се е явила Г. Р. лично и с упълномощен по надлежен ред повереник. Тогава не е пристъпено към изрично конституиране на момичето като граждански ищец, не е даден ход на съдебно следствие, но е предоставена думата за становище на повереника. Подсъдимият и защитникът му не са възразили. Същото е станало и по-нататък, когато вече се е развило гледането на делото по същество- повереникът е присъствал и е приеман за такъв от останалите страни без всякакви възражения, въпреки липса на конкретен акт за конституиране на Р. /самата тя не винаги е присъствала в съдебно заседание/. Верен е общият извод на решаващата втора инстанция, че правата на касатора не са нарушени. Ясно е, че потърпевшата е била конституирана като граждански ищец при първото разглеждане на делото. При второто такова става разбираемо нейното желание да бъде страна по делото, с упълномощен повереник. За процедурна прецизност първостепенният съд е следвало да опредмети тази нейна процесуално издържана претенция чрез ново конституиране по нарочен начин, но като не го е сторил, не е допуснал съществено нарушение, което да влияе върху съдбата на делото в неговата гражданско-осъдителна част. Било е безпределно ясно, че Р. не е демонстрирала отказ да бъде акцесорна страна, надлежно представлявана от адвокат, каквато вече е била при първото разглеждане на делото. При това подсъдимият и неговият защитник никога не са възразили и не са изразили недоумението си от присъствието на тези допълнителни страни през цялото първоинстационно съдебно производство; включително и в хода на съдебните прения, когато повереникът изрично е пледирал. Никаква активност не е генерирана от тяхна страна по начин, че да се установи неразбиране на въведения по-късно проблем. Предвид казаното, липсва база, на която да се стъпи, за да се приеме, че присъства касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. При такъв извод трябва да се установи и че вярно е приложен материалният закон с осъждане на касатора. Що се касае до претенцията за отхвърляне на гражданския иск за имуществени вреди, при липса на процедурни основания за уважаването й и установяване по надлежния ред на стойността на престъпно посегателство, искането се явява неоснователно. Единственото възражение, което трябва да бъде обсъдено оттук насетне, е свързано с оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. При определено на А. наказание от осем години лишаване от свобода и заложено в санкционната част на наказателно-правната норма по чл.199,ал.1 НК лишаване от свобода от пет до петнадесет години, очевидно не може да се възприеме тезата на защитата, че същото е отмерено в рамките на средния размер- той е десет години. Въпреки това несъгласие, ВКС намира, че действително в конкретния случай решаващите съдилища не са отчели липсата на достатъчна интензивност на реализираната сила при отнемане на предмета на посегателство. Въззивната инстанция впрочем е била доста пестелива в изказа си и по-скоро е препратила към мотивите на първостепенната присъда, отколкото подробно да отговори на въздигнатите пред нея доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Несъмнено е подминато обстоятелството, че настоящото производство, което не е сложно от фактическа и от правна страна, продължава повече от три години и половина, без подсъдимият да е причина за това дълготраене. Макар същото да не фигурира в самата касационна жалба, е споменато в най-общ контекст от защитника в съдебно заседание пред ВКС. Отчитането на отразените фактори води до извод, че решаващият съд се е отклонил от правилото по чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК и е наложил явно несправедливо наказание. При приемане от страна на ВКС на отразените смекчаващи обстоятелства, дължимото за А. наказание следва да бъде шест години, в каквато насока решението на САС подлежи на корекция. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №234/06.06.19 г.,постановено от АС-София, НО, 1 състав, по В.Н.Д.385/19 г. в частта, в която е потвърдена първо-инстанционна присъда №14/15.01.19 г., постановена от ГС-София, НО, 21 състав по Н.Д.2688/19 г. досежно наложеното на подсъдимия Р. Д. А. наказание лишаване от свобода, като НАМАЛЯВА същото от ОСЕМ на ШЕСТ години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/