Р Е Ш Е Н И Е №354 гр.София, 26 октомври 2015г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 1020/2015г. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимата И. Г., депозирана чрез нейния защитник срещу решение №71 от 19.05.2015г. на Апелативен съд /АС/- Велико Търново, с което е потвърдена обявената по нохд №808/2014г. присъда на Плевенски окръжен съд /ОС/ . В жалбата на подсъдимото лице подробно се аргументира несъответност на обвинителния акт на процесуалните изисквания на чл.246, ал.2 от НПК, пренебрегната от първостепенния съд и въззивната инстанция. Излагат се и лишени от конкретика съображения за липса на мотиви в първоинстанционната присъда и въззивно решение, обстоятелствената част на които не съдържа „анализ на доказателствата” и отговор на направените от служебния адвокат доводи и възражения за „недоказаност на обвинението”. Релевират се фрагментарни оплаквания за несъблюдаване на императивната разпоредба на чл.14 от НПК, довело до нарушаване на материалния закон и постановяване на осъдителен съдебен акт, при отсъстващи категорични доказателства по отношение на упражнената от И. Г. принуда при отнемане на инкриминираните вещи, които не са установени по вид, произход, принадлежност, характеризиращи ги белези и стойностни параметри, поради невъзможността да бъдат открити и приобщени по делото, в хода на проведеното наказателно разследване. Бланкетно се поставя акцент на противоречията в показанията на пострадалата В. А., и на останалите разпитани свидетели, които не са очевидци на грабежа и са заинтересовани от изхода на процеса, и се обосновава обективна и субективна престъпна несъставомерност на деянието. След възпроизвеждане и обсъждане на нормите, приложими при индивидуализация на наказанието, се декларира и явна несправедливост на наложената санкция лишаване от свобода, която следва да бъде намалена. В съдебно заседание на 15.10.2015г. подсъдимата И. Г. се представлява от служебен защитник, който поддържа касационната жалба. Частните обвинители и граждански ищци В. А. и В. А. се явяват и молят за неуважаване претенциите на подсъдимата. Прокурор от Върховната касационна прокуратура дава заключение за правилност на въззивното решение, което следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, при инстанционната проверка по чл.347 от НПК, взе предвид следното: С присъда №7 от 26.01.2014г., по нохд №808/2014г., Плевенски ОС е признал И. А. Г., за виновна в това, че на 10.12.2013г., в [населено място], в съучастие с Г. Г. Г., в качеството на съизвършител, отнела от владението на В. В. А., чужди движими вещи /златни бижута и мобилен телефон „Самсунг” със СИМ-карта/, собственост на В. А. А., на обща стойност 505 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребила сила и заплашване, поради което и на основание чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 и чл.54 от НК, я осъдил на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, при условията на чл.66 от НК, с отлагане на изпълнението за ТРИГОДИШЕН изпитателен срок. С визирания съдебен акт е ангажирана и отговорността Г. Г. Г. за извършено престъпление по чл.199, ал.1,т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 и чл.29 от НК, с произтичащите от това наказателноправни и гражданскоправни санкционни последици – СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода и присъдено обезщетение за причинените с посегателството имуществени вреди, в размер на 471,50 лева в полза на В. А. А. и на 505 лева за В. В. А.. С обжалваното решение №71 от 19.05.2015г., постановено по внохд №45/2015г., в инициирана по жалби на подсъдимите лица въззивна процедура, АС-Велико Търново е потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба на подсъдимата Г. е НЕОСНОВАТЕЛНА Конституционно установеното и гарантирано право на защита на подсъдимата в наказателното производство не е накърнено, чрез внесения за разглеждане от Окръжна прокуратура /ОП/ - Плевен в компетентния съд обвинителен акт срещу И. Г., и с реализираната от контролираните инстанции процесуална и доказателствена дейност. Обвинителният акт на Плевенска ОП отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, изготвен е при съблюдаване правните предписания на чл.55 от НПК и в съответствие с основните положения на ТР №2/2002г. на ВКС. Представителят на обвинителната власт е формулирал точно своята позиция за инкриминираното престъпление с характеризиращите го обективни признаци /време, място, механизъм на извършване, пострадало лице, предмет, вредоносни последици/, и субективни измерения в съзнанието на автора на неправомерното посегателство; посочил е доказателствата, подкрепящи описаната фактическа обстановка; и визирал приложимия закон. В обсега на фактическото и юридическо обвинение са лимитирани обстоятелства, сочещи на съпричастност на И. Г. към инкриминирания грабеж, осъществен на 10.12.2013г., в [населено място], чрез упражнена принуда - хващане на малолетната В. А. за косата от подсъдимата и отправяне на заплахи, с насочен към нея от Г. Г. нож, при който били отнети закупените от майката на пострадалата- златни обеци /4 грама /, златен пръстен /5 грама/ и мобилен телефон „Самсунг” с карта, оценени за сумата от 505 лева, като впоследствие участниците в престъплението се разпоредили с предмета на посегателство в своя полза. Очертаната фактология покрива обективните и субективни признаци на вмененото във вина на подсъдимата Г. и преследвано от прокуратурата престъпно деяние по чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК, и не предпоставя упражняване на правомощията на съдията-докладчик по чл.249 от НПК, и на първостепенния и въззивен съд, съответно по чл.288, ал.1, т.1 и чл.335, ал.1, т.1 от НПК - връщане на делото в досъдебната фаза, поради допуснати съществени процесуални нарушения, обективирани в пороци в обвинителния акт, с които според лансираната от служебния адвокат теза в касационната жалба, решаващият орган не се е съобразил. При реализирания извънреден контрол, ВКС не установи и визираното при липса на нужната конкретика незачитане от съдебните инстанции на процесуалните разпоредби на чл.305 и чл.339 от НПК, при излагане на обстоятелствената част на атакуваните осъдителна присъда и решение. В мотивите на обявените от Плевенски ОС и АС - Велико Търново съдебни актове е описана значимата за обвинението фактическа обстановка; обсъден е доказателственият материал, като в обсега на предложената интерпретация са коментирани наличните противоречия в него и е даден аргументиран отговор на направените от процесуалните страни, доводи и възражения; формулирани са правните изводи за обективната и субективна престъпна съставомерност на инкриминираното посегателство против собствеността и неговото авторство. Първостепенният и въззивен съд не са дерогирали и императивната норма на чл.14 от НПК, при формиране на вътрешното убеждение относно значимите за повдигнатото от прокурора обвинение фактически положения, предпоставили наказателната отговорност на подсъдимата Г. за инкриминираното престъпление по чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК. Доказателствената съвкупност, приобщена чрез показанията на жертвата В. А., и на разпитаните свидетели В. А., И. А., Ч. А. и Н. Г., обезпечава с изискуемата се степен на доказателствен интензитет бланкетно оспорваната от защитника на подсъдимото лице установеност на използването на сила от И. Г. при отнемане на вещите и на предмета на посегателство. След аналитично обсъждане и с проявен юридически усет съдебните инстанции са приели житейска правдивост, последователност и логичност на разказа на малолетната В. А. по отношение на упражненото спрямо нея от подсъдимата Г. насилие при отнемането на инкриминираните вещи, обосновано заслужил кредит на доверие. Пострадалото лице, пресъздавайки конкретиката, сочеща на времето, мястото, механизма на насочените срещу собствеността неправомерни действия, е категорична, че И. Г. я „хванала за косата” с едната ръка, а с другата „взела обеците, пръстена и телефона „Самсунг”. Достоверността на гласното доказателствено средство е изведена при компетентно съпоставяне с твърденията на родителите на жертвата- В. А. и Н. Г., и на заявеното от нейните родственици по съребрена линия /брат и сестра/- Ч. А. и И. А., и въз основа на констатираната от решаващия орган налична корелация с тях. Действително процесуалната стойност на съдържимите се в посочените свидетелски показания данни ги определя като производни по характер доказателства, доколкото те не отразяват и очертават лично възприети обстоятелства за инкриминираното деяние и неговия автор, а възпроизвеждат споделеното с тях от малолетната В. след инцидента. Естеството на производните доказателства ограничава тяхната процесуална роля и предназначение. Те могат да бъдат ползвани като средство за разкриване на първични доказателства, служат за проверка на същите или ги заменят при недостъпност на първичните фактически данни.В обсега на последната алтернатива са случаите на погиване на източника на преки първични доказателства /смърт или невменяемост на лицето, непосредствено възприело значимите събития и действия/; обективна невъзможност за инкорпориране на първичните доказателства и процесуалната им негодност /свидетелят-очевидец не може да бъде намерен, за да се разпита или съществуват процесуални пречки за приобщаване на депозираните в предходната фаза на процеса показания към доказателствата/. Конкретиката по настоящото дело индицира на визираната хипотеза –проверка на първичните доказателства, и в коментирания смисъл са ценени. В контекста на изложеното акцентираните от защитата противоречия в доказателствените източници, относими към сочещото на съпричастност на Г. Г. в инкриминирания грабеж обстоятелство за отправени заплахи към В. А. с нож, са обясними с особеностите на детската психика и съществуващия страх от Г., в чието присъствие е разпитвана малолетната, като те са професионално преодолени от съдебните инстанции. Доказани по вид, произход, принадлежност, индивидуализиращи белези и стойностни параметри са и инкриминираните вещи, по отношение на които защитникът на подсъдимата Г. предявява възражения в жалбата. Интерпретацията на очертания доказателствен материал обуславя заключение, че на 10.12.2013г., в [населено място], И. Г., в съучастие с Г. Г., е отнела от В. А. златни бижута-обеци /4 грама/ и пръстен с червен камък /5 грама/, и мобилен телефон „Самсунг” със СИМ-карта, закупени от майка й В., стойността на които е лимитирана от допуснатата и изготвена съдебна оценителна експертиза - 505 лева. Промяна в изведеното заключение за доказателствена обезпеченост на инкриминираното посегателство срещу собствеността и на участието на подсъдимата в него, не предпоставят и наведените от процесуалния й представител доводи, че предметът на престъпното деяние не е намерен. Визираният факт, анализиран във връзка с обективните данни по делото за датата на задържане на съпричастните към извършването на неправомерния акт лица /07.03.2014г./, значително отдалечена във времето от инкриминирания ден; и обсъден в кореспондираща връзка с обясненията на Г. Г. за последващото инкриминираното престъпно деяние разпореждане с пръстена и мобилния апарат от подсъдимата Г., не разколебава доказаността на обвинението, поради сугестирани от служебния защитник съмнения в съществуването на инкриминираните вещи Правилно е приложен и материалният закон. Инкриминираното поведение на И. Г. се субсумира от нормата на чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК. Грабежът е сложно престъпление, включващо две прояви /принуда и противозаконно отнемане на чужда вещ/, всяка от които сама по себе си осъществяваща състав на престъпно деяние, като дадени в определена обективна и субективна връзка придобиват своеобразна обществена опасност. При визираното умишлено съставно престъпление съотнасянето и зависимостта между отделните посегателства се изразява в това, че принудата е средство, начин и условие за извършване на кражбата, поради което тя предхожда или се извършва едновременно с отнемането на вещта, освен при грабежоподобната кражба по чл.198, ал.3 от НК, при която употребените сила и заплашване са насочени към запазване владението върху откраднатата вещ. Използваната на 10.12.2013 година от подсъдимата принуда чрез сила /дърпане на косата на пострадалата В. А./ за отнемане на притежаваните от малолетната златни бижута и телефон, собственост на нейната майка В. А., и последващите съзнателни действия по прекъсване на владението на пострадалото лице и установяване на своя фактическа власт върху чуждия предмет, с намерение своене, проектирано в разпореждането с него, консумират обективните и субективни дадености на лимитирания състав, като с оглед съпричастността на Г. Г. при наличност на общност на умисъла, инкриминираното престъпно деяние е квалифицирано и като извършено в съучастие. По справедливост, при съобразяване на тежестта на престъплението и личността на И. Г., и в съответствие с предписаните в чл.36 от НК цели на наказанието, подлежащата на изтърпяване санкция - лишаване от свобода, е отмерена при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, в рамките на разпоредбата на чл.54 от НК и с правоприлагане на института на условното осъждане за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ. При индивидуализация на наказателната отговорност, първостепенният и въззивен съд са взели предвид индивидуализиращите престъплението факти, сочещи на механизма на извършване, с отчитане на интензитета на употребената принуда, на проявлението й в двете предвидени в закона форми- сила и заплаха; на манифестираните грубост и дързост спрямо малолетната В. А.; на причинените имуществени вредоносни последици /стойността на предмета на посегателство е 505 лева и не е невъзстановена към настоящия момент/; и на предпоставените от задружното участие на две лица усложнения в инкриминираната престъпна дейност. Коментирани са и значимите за личната опасност на подсъдимата данни, с подчертано внимание на нейните младежка възраст и чисто съдебно минало. В обсега на предложената от съдебните инстанции аргументация, относима към работата на решаващия орган, свързана с определяне на наказанието, настоящият състав констатира, че на И. Г. е наложена санкция в размер на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, който е по-нисък от предвидения законов минимум в особената материалноправна норма на чл.198, ал.1 от НК – ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода. Бездействието на представителя на прокуратурата и на частното обвинение след постановяване на първоинстанционния акт, и липсата на депозирани съответни протест и жалба, са възпрепятствали възможността за саниране на допуснатото нарушение, в пределите на предоставената на въззивната инстанция компетентност по чл.334, т.3, вр.чл.337, ал.2, т.1 от НПК, чрез ревизия на лимитираните в обхвата на чл.54 от НК санкционни последици за И. Г., като очертаните обстоятелства са процесуална пречка и за упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.3, т.1, вр.ал.1, т.2, вр.чл.348, ал.1, т.т.1 и 3 от НПК. Мотивиран от изложеното, разглеждащата казуса съдебна инстанция, прие, че следва да остави в сила атакувания акт на АС-Велико Търново, по внохд №45/2015г., с който е потвърдена първоинстанционната присъда №7 от 26.01.2014г., обявена по нохд №808/2014г. на Плевенски ОС. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №71 от 19.05.2015г., постановено по внохд №45/2015г., по описа на Великотърновски АС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.