Р Е Ш Е Н И Е
№ 121
Гр. София, 16 септември 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ДАНИЕЛ ЛУКОВ
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП К. ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 551/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по лична саморъчна касационна жалба от подсъдимия В. И. Д., в която се релевира касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. В подкрепа на същото се сочат неправомерно събиране на доказателства, игнориране на доказателствени искания на подсъдимия, както и участие на служебен защитник, който не е осъществил надлежна защита. С жалбата на подсъдимия се иска отмяна на въззивното решение и обезпечаване на „ честен съдебен процес“.
Решението на въззивния съд е обжалвано и с касационна жалба от служебно назначения защитник на подсъдимия, адв. Д. Д., в която са наведени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, като алтернативно се иска оправдаване на подсъдимия.
В жалбата на служебния защитник на подсъдимия се оспорва доказателствената дейност на въззивния съд, като се твърди превратно тълкуване на доказателства и игнориране на обясненията на подсъдимия, включително и относно действията на починалия му съдружник П. Т. за направените от него апортни вноски. Отделно се сочи липса на приобщаване по делото на релевантни за обвинението доказателства, в частност на решенията от съдебните производства по административни дела, образувани във връзка с обжалването от негова страна на издадените ревизионни актове, които касаят същите сделки и фактури, предмет на настоящото наказателно производство.
Подсъдимият Д., редовно уведомен не се явява пред ВКС.
Пред касационната инстанция се представлява от служебно назначен защитник, адв. С. Г., / по искане на подсъдимия е назначен нов служебен защитник/ която поддържа касационната жалба на адв. Д. и направеното в същата искане за отмяна на въззивното решение при посочените алтернативи - връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на подсъдимия.
Защитата акцентира върху липсата на съвкупна оценка на доказателствата по делото и неприобщаването на съдебните решения по жалбите срещу ревизионните актове по инкриминираните сделки. Намира, че съдът не е взел предвид дейността на съдружника на подсъдимия и обстоятелството, че част от процесните фактури не са подписани от самия подсъдим. Счита, че е нарушено правото на защита на Д., с оглед установените противоречия със служебния му защитник, който го е представлявал пред апелативната инстанция.
В съдебно заседание пред ВКС, прокурорът от ВКП преценява касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, като намира доказателствата по делото за правилно оценени от въззивната инстанция. Счита, че наведените в касационната жалба възражения са били част от въззивната жалба и са получили мотивиран отговор в решението на съда, поради което въззивното решение следва да се остави в сила, като се отхвърли жалбата на подсъдимия.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба основания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 43 от 05.11.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 53/2018 г., по описа на Русенски окръжен съд, Наказателна колегия, подсъдимият В. И. Д. е признат за виновен в това, че за периода от 16.06.2014 г. до 13.10.2014 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, на 5 пъти, в качеството си на управляващ и представляващ „фирма “ – [населено място], чрез използване на документи с невярно съдържание, пет броя справки-декларации по Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/, които се изискват по силата на чл.125, ал.1 от ЗДДС и дневници за покупки към тях и справка за извършено приспадане на ДДС, подробно описани в присъдата, направил опит да получи от държавния бюджет за „фирма“ – [населено място], неследваща се парична сума в особено големи размери – ДДС за възстановяване, общо в размер на 62 631,82 лв., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на осн. чл.256, ал.2, пр.3, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от пет години, на осн. чл.66 ал.1 от НК.
С присъдата на окръжния съд, в тежест на подсъдимия Н. са възложени и направените по делото разноски.
С решение № 34/ 20.02.2019 г. на Великотърновски апелативен съд, НО, постановено по в.н.о.х.д. № 458/2018 г., присъдата на Русенски окръжен съд № 43 от 05.11.2018 г., по н.о.х.д. № 53/2018 г. е била потвърдена изцяло.
Касационната жалба на подсъдимия Д., чрез служебно назначения защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Контролираните съдилища са изградили изводите си по фактите относно поведението на подсъдимия по невярното деклариране на обстоятелствата от значение за възстановяване на процесния неследващ се в полза на дружеството „фирма“, данъчен кредит от ДДС, на базата на комплексен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, която са оценили в съответствие с изискванията на процесуалния закон, без да допускат превратно тълкуване на съдържанието на доказателствените източници.
Въззивният съд е изпълнил стриктно задължението си по чл.314 от НПК за цялостен преглед и проверка на атакуваната присъда, като за целите на възприемане на фактическата обстановка по делото е извършил самостоятелен подробен анализ на относимите доказателства и доказателствени средства, които е оценил съобразно действителното им съдържание и смисъл.
Не може да се приеме за основателно възражението на подсъдимия за неправилна оценка на доказателствата по делото, довела до извод за недействителност на инкриминираните сделки, източник на недължим данъчен кредит за процесното дружество „фирма”. Основното оплакване на защитата на подсъдимия, което е било предмет и на въззивната жалба е относно липсата на достатъчен обем доказателства в подкрепа на доказаността на предявеното обвинение, като на тази база се оспорва извода на контролираните съдилища за неговата виновност. Като съществен довод в тази връзка е изтъкната липсата на данни относно съдебните производства по оспорване на съставените на процесното дружество, ревизионни актове.
Възражението е неоснователно. С ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС е изяснено, че наказателното и данъчно производства с еднакъв предмет се характеризират с автономност и изходът на първото не е обвързан от резултата от данъчното производство / както и обратното /, което има различна цел и обхват. Аналогично становище е застъпено и в ТР № 4/2016 г. на ОСНК на ВКС. В този смисъл развитието на данъчното производство с предмет задължения по ЗДДС за процесния период по инкриминираните справки-декларации е ирелевантно за наказателната отговорност на дееца, която се определя в зависимост от обективната и субективна съставомерност на действията му по инкриминираното деяние.
Независимо от това следва да се посочи че по делото са налични решенията на административните съдилища по повод подадените от подсъдимия Д., като управител на „фирма“ жалби срещу издадените ревизионни актове, с които не се признава правото на подсъдимия за приспадане на данъчен кредит за процесния период/ т.4, п.2 от ДП /.
В принципен план, в наказателното производство е недопустимо определени доказателства да се ползват с предварително установена сила, което е валидно и за ревизионните актове, съставени от данъчните органи, независимо от реда на тяхното съставяне – по силата на законови презумпции или чрез проверка на декларираните от данъчно задълженото лице данни. В конкретния случай изводите на въззивния съд за недействителност на декларираните от подсъдимия сделки като управител на процесното дружество, са базирани на комплексен доказателствен анализ на наличната по делото доказателствена съвкупност, извършен по реда и със средствата, предвидени в НПК.
Апелативната инстанция е изследвала задълбочено доказателствата по делото от значение за действителността на сделките по инкриминираните фактури, като е изложила подробни съображения в подкрепа на извода за тяхната фиктивност и в тази връзка за невярното деклариране от подсъдимия на обстоятелствата от значение за определянето на ДДС по същите сделки и за непризнаване на право на данъчен кредит в полза на управляваното от него дружество.
В атакуваното въззивно решение се съдържа ясен отговор на възражението на защитата за причината за некредитиране на обясненията на подсъдимия, поради противоречието им с останалата доказателствена съвкупност, която е еднопосочна и непротиворечива. Единствените противоречия в доказателствените източници, които се констатират по делото са спрямо обясненията на подсъдимия, в които се поддържа тезата, че в инкриминираните справки – декларации по ЗДДС са отразени реални сделки. Апелативната инстанция е извършила самостоятелна проверка на наличните доказателства, относими към извършването на всяка една от декларираните сделки и е дала конкретен отговор на възраженията за тяхната фиктивност.
Изводите на въззивния съд правилно са базирани на гласните доказателствени средства - показания на свидетелката Е. Д., управител на дружеството „фирма“, посочено като съконтрахент на дружеството на подсъдимия по инкриминираните сделки, че същото дружество не е извършвало търговска дейност за процесния период и е подавало нулеви справки-декларации, на изходящите показания от данъчния служител Ц. Д., извършил проверка за наличие на горивото, предмет на сделките и на управителите на счетоводните къщи, свидетелите К., Х. и Й., които са съставили част от процесните справки-декларации по ЗДДС, на депозираните от свидетелят Ч., съдружник в „фирма“, включително и чрез заключенията на съдебно-счетоводната и почеркови експертизи.
Видно от мотивите към решението, въззивният съд е анализирал счетоводните документи и фактури, представени от подсъдимия за удостоверяване реалната наличност на горивото и стоките, предмет на декларираните сделки и правилно е отчел, че фактурите за дизелово гориво касаят продажба на едно и също количество гориво и не съдържат прикрепен към тях касов бон за извършените продажби, което е задължително условие за валидна счетоводна отчетност на сделките. Отделно от това за три от дружествата /„фирма“, „фирма“ и „фирма“/, вписани по фактурите, е констатирал липса на регистрация по ЗДДС за процесния период, като последното от тях е било прекратено преди периода на сключване на документираната сделка, с каквато прекратена регистрация е било и дружеството, от което изхожда представената от подсъдимия декларация за съответствие на горивата, „фирма“. За подписите върху фактурите съдът е отчел, че са поставени от съпругата на подсъдимия, свидетелката В. Д., а ръкописният текст на съдържанието им е изписан лично от подсъдимия. Спрямо документите за съхранението на дизеловото гориво в местността „име“ е установено, че се касае за несъществуващи цистерни, в които да се съхранява горивото, като на посоченото от подсъдимия място липсвала каквато и да било инфраструктура за такъв вид дейност, което е било потвърдено и от проверката от данъчния инспектор Ц. Д., разпитан като свидетел по делото и съставения констативен протокол за извършването й.
От анализа на горните доказателства е направен законосъобразен и верен извод, че декларираните от подсъдимия сделки с горива и други стоки, вписани в инкриминираните справки -декларации по ЗДДС, с цел възстановяване на данъчен кредит от дължим ДДС не са били реални, а фиктивни.
Възражението, че подсъдимият е извършвал дейността по продажба на гориво заедно с починалия си съдружник П. Т., който е притежавал цистерни, в които го е съхранявал, е неоснователно и не почива на верен прочит на материалите по делото. Въззивният съд е извършил обстоен анализ на обясненията на подсъдимия в тази връзка, като ги е съпоставил с наличните доказателства от показанията на съпругата на починалия Т. / съгласно личния му граждански статус починал през 2008 г./, че една година преди неговата смърт не е извършвал дейност с гориво и изходящите от свидетеля Ц. Д. и съставения протокол от проверка, извършена в местността „име“ ,при което обосновано не ги е кредитирал като обективно дадени, поради липса на каквито и да било доказателства в тяхна подкрепа и поради противоречието им с останалата доказателствена съвкупност.
В подкрепа на тезата си контролираната апелативна инстанция правилно се е позовала на доказателствата по делото за продажбата на имота, в който подсъдимият твърди, че са били поставени цистерните с гориво от съпругата на Т., значителен период преди декларираните сделки, през 2010 г. и на показанията й / потвърдена от писмо от ОД-МВР Русе/, че ЗИЛ - цистерната е била притежавана от съпруга й в качеството на физическо лице и че е предадена от нея за вторични суровини непосредствено след неговата смърт. Последното правилно е възприето в насока опровергаване тезата на подсъдимия, че същата цистерна е била внесена като апорт в активите на управляваното от него дружество „фирма“, още повече, че по делото не са налице доказателства за обективната й наличност. В същата насока правилно е отчетено, че обясненията на подсъдимия са опровергани и от показанията на свидетеля С. Ч., негов съдружник в „фирма“, че не е подписвал фактури за придобиване на три броя цистерни за гориво и че дружеството, в което са били съдружници с подсъдимия не е извършвало друга дейност освен продажба и отглеждане на гъби. Както и от заключението на почерковата експертиза на представените от подсъдимия фактури за покупка на три цистерни за гориво, от която се установява че авторството на подписите не принадлежи на същия свидетел,
По отношение фиктивността на останалите сделки правилно съдът се е позовал и на показанията на свидетеля В. Г. относно липса на извършен превоз на стоките, предмет на същите сделки и на показанията на свидетелката Е. Д. за извършената от същата дерегистрация на дружеството „фирма“ по ЗДДС, след който период са издадени част от представените от подсъдимия фактури, на основание на които се претендира възстановяване на ДДС.
Несъстоятелно е и възражението за нарушено право на защита на подсъдимия в производството пред апелативната инстанция, поради защитаването му от служебен защитник, с чиято линия на защита подсъдимият не е бил съгласен. От материалите по делото се установява, че производството пред въззивния съд е протекло задочно в отсъствието на подсъдимия, който не е могъл да бъде намерен на посочения от него адрес. Пред въззивния съд подсъдимият е бил представляван от служебно назначения му защитник, адв. П. М., която го е защитавала и пред първата инстанция, където подсъдимият не е направил възражение срещу осъществяваната от адв. М. правна помощ в хода на първоинстанционното съдебно производство, което е било проведено с негово участие.
Твърдението на адв. Г. пред ВКС, че апелативният съд не е взел предвид противоречията между подсъдимия и служебния му защитник и с това е накърнил правата му в процеса, не почива на обективна основа. Видно от съдебния протокол от първото проведено заседание пред въззивния съд, подсъдимият не се е явил, по данни на адв. М. не е обезпечил присъствието си за съвместно уговорено между тях пътуване, след което не е могъл да бъде намерен за да бъде призован, което не дава възможност за извод относно противоречия между него и служебния му защитник, което да задължава въззивната инстанция да му назначи нов защитник.
С оглед изложеното не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при оценката и проверката на доказателствата, поради което и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
В рамките на възприетата фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища.
Съгласно установените факти, подсъдимият Д., чрез използване на документи с невярно съдържание/ справки декларации за ДДС и дневници за покупки към тях, както и справка за приспадане на дължим ДДС / е направил опит да получи от държавния бюджет под формата на данъчен кредит неследваща му се парична сума в размер на 65 631,82 лв.
От обективна страна подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние под формата на опит, чрез използване на описаните документи, които са били подадени от името на управляваното от него дружество, в съответната териториална дирекция на НАП за целите на данъчното облагане по ЗДДС, но поради своевременно извършените проверки от данъчните органи, не е получил сумата по нереализираните сделки от ДДС кредит.
Възражението, че част от процесните фактури не са подписани от подсъдимия е ирелевантно спрямо съставомерността на деянието. От фактите по делото е установено, че четири от процесните справки -декларации и справката за извършено прихващане са били изготвени от счетоводни къщи на базата на представени от подсъдимия фактури и счетоводни документи, като дейността на счетоводителите се е състояла в документално оформяне на представените от подсъдимия документи и не е включвала проверка на действителността на отразените в тях сделки, като една от инкриминираните справки – декларации е подадена от самия подсъдим.
Пред касационната инстанция защитата оспорва отново извода на въззивния съд за фиктивността на декларираните в справките – декларации сделки. Апелативният съд аргументирано е отговорил на аналогични възражения направени в хода на въззивното производство, като се е позовал на данните по делото, че счетоводните документи, на базата на които същите са изготвени не отразяват реални икономически отношения между две търговски дружества, регистрирани по ЗДДС.
Част от представените фактури имат за предмет покупка на дизелово гориво, каквато реално не е била осъществена, от една страна поради липса на дейност от дружествата, посочени като купувачи на горивата, включително и на валидна регистрация по ЗДДС, както и поради липсата на самото гориво, което е декларирано като предмет на същите сделки. Инкриминираните сделки, за които се начислява ДДС са пет, като по отношение на три от тях е установено, че за отчетния период дружествата купувачи не са били регистрирани по ДДС, не са извършвали търговска дейност, както и че горивото, предмет на деклариране е едно и също като количество за всички сделки, а по отношение на сделката с предмет доставка на консерви, в представените складови разписки за превоз на стоката като превозвач е вписано лице, което не познава подсъдимия и не е имало търговски отношения с дружеството „фирма„.
Несъстоятелно е възражението за липса на подпис от подсъдимия върху инкриминираните справки –декларации, с което по същество се оспорва обективната съставомерност на деянието. Повдигнатото спрямо него обвинението е при форма на изпълнителното деяние „използване“ на инкриминираните документи с невярно съдържание при представянето на съдържащата се в тях информация пред органите по приходите. Обвинение за тяхното съставяне на подсъдимия не е повдигано, респективно той не е признаван за виновен относно съставянето на процесните документи.
В съдебната практика и теорията е изяснена правната природа на декларациите, като производен удостоверителен данъчен документ със счетоводен характер, съставен за установяване на данъчни задължения, произтичащи от реална стопанска дейност. В декларациите се съдържа обобщена информация от първичните счетоводни документи, въз основа на които са съставени и в случаите когато тази информация не отразява обективно действителността, се квалифицират като документи с невярно съдържание.Дейността на подсъдимия, в случаите когато се е състояла в обезпечаване на лицата, които са съставяли процесните декларации с необходимата информация, включително и посредством предоставяне на първичните счетоводни документи за съответния данъчен период, от правна страна правилно е квалифицирана като използване на документи с невярно съдържание, с цел получаване на неследващ се данъчен кредит. При тази форма на изпълнително деяние не се изисква деецът да е съставил лично документите с невярно съдържание, при положение, че е наясно с неверността на отразените в тях обстоятелства. Използването на този вид документи с наличното в тях невярно деклариране на стопанската дейност на дружеството е предпоставило неправилно изчисляване на данъчните му задължения по ДДС и е послужило като основание за получаване на недължими суми от държавния бюджет под формата на данъчен кредит. С оглед установеното по делото относно поведението на подсъдимия, че лично е предоставял необходимата на счетоводителите информация, за да съставят част от инкриминираните справки-декларации, а една от тях е съставил лично, изводът относно наличие при извършване на деянието на пряк умисъл, от страна на контролираните инстанции е основан на вярна интерпретация на доказателствата по делото и правилната им оценка.
С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние, изводите на контролираната инстанция относно правната му квалификация са правилни, като наказателната отговорност на подсъдимия законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК .
С оглед изложеното относно съставомерността на деянието, претенцията на подсъдимия за оправдаването му не може да бъде удовлетворена.
Предвид направеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия следва да бъде преценена и справедливостта на наложеното наказание. Същото е реализирано при условията на чл.54 от НК, в рамките на законовия специален минимум от три години лишаване от свобода, като изтърпяването му е отложено с максималния изпитателен срок от пет години. ВКС намира, че наказанието е съответно на тежестта на извършеното деяние и е справедливо отмерено.
Касационната инстанция споделя преценката на контролираните съдилища, че не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл.58, б.“а“ от НК при реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, с оглед високата степен на осъществяване на намерението му - подсъдимият е извършил всички действия от състава на инкриминираното деяние, като не е получил неследващатата му се парична сума по изцяло независещи от него причини, поради своевременните действия на данъчните органи и направената от тях проверка, която е установила недействителността на декларираните сделки.
При липсата на предпоставките по чл.58, б.“а“ от НК и предвид факта, че наказанието е определено в рамките на минимума, не са налице законови основания за допълнителното му редуциране по размер.
Не са налице основания и за намаляване на определения изпитателен срок, предвид размера на предмета на престъплението, многократно надвишаващ стойността, необходима за квалификацията особено големи размери и характеристиката на цялостната престъпна дейност, с ангажиране на голям брой лица и дружества и чрез използване на съществен обем документи с невярно съдържание.
С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 34/ 20.02.2019 г. на Великотърновски апелативен съд, НО, по в.н.о.х.д. № 458/2018 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|