Р Е Ш Е Н И Е
№ 42 София,08.06.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи май две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3841 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Б. и В. М. Б. срещу решение № 268 от 11.07.2019 г. по в. гр. д. № 749/2018 г. на Пазарджишки окръжен съд.
Жалбоподателите поддържат, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно. По съществото на спора считат, че предявеният срещу тях иск по чл.109 ЗС не бил доказан, а процесната постройка, чието събаряне съдът е допуснал, е била предмет на узаконяване и съдът не може да упражнява косвен съдебен контрол върху този административен акт и предхождащата го частична квартална разработка и одобрен проект, тъй като ищците са участвали в производството по издаването им и не са ги обжалвали пред съда. Считат, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, по която не е внесена държавна такса и не са изложени твърдения по какъв начин процесната сграда пречи на ищците да упражняват правото си на собственост; че съдът не може да допълва исковата молба и да се произнася по обстоятелства, с които не е сезиран, както и да се позовава на права на трети лица, които не са предявени. Позовават се на право на строеж по чл.63 ЗС за процесната сграда и считат, че собственикът на земята следва да я търпи. Въззивното решение било неправилно и в частта, с която съдът е отменил констативния нотариален акт за тази сграда, при липса на спор за нейната собственост.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно. Оспорват съществуването на право на строеж за процесната сграда в полза на жалбоподателите. Позовават се на обстоятелството, че строителството е извършено през 1992 г. върху съсобствено дворно място, а след извършената през 2016 г. публична продан мястото е тяхна собственост.
С определение № 49 от 07.02.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса какво е съотношението между правото на собственика /съсобственика/ на земята да иска събаряне на построена в нея сграда по реда на чл.109 ЗС и правото на собственика на сградата да я държи в чуждия /съсобствения/ имот на основание чл.63 и чл.64 ЗС.
По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:
Правото на собственост е абсолютно вещно право, което дава възможност на неговия титуляр да изисква от всеки правен субект поведение, с което да не препятства или затруднява упражняването на правомощията владеене, ползване и разпореждане с вещта, както да изисква поведение, с което да не се нарушава, уврежда или унищожава тази вещ /решение № 5 от 12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2844/2016 г., II г. о./. Въпреки този абсолютен характер, законодателят допуска в определени хипотези правото на собственост или някое от неговите правомощия да търпят ограничение. Такова ограничение на собствеността може да има по силата на сервитутно право или друго ограничено вещно право /решение № 23 от 9.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о./. Правото на строеж, като ограничено вещно право, се състои във възможността да се придобие собственост върху сграда, построена върху чужда земя и да се ползва чуждата земя, доколкото е необходимо за използване на сградата според нейното предназначение. При реализирано право на строеж е налице разделна собственост между земята и сградата, като собственикът на земята е длъжен да търпи сградата, както и използването на земята от суперфициарния собственик в рамките на правата по чл.64 ЗС – решение № 264 от 24.04.09 г. по гр. д. № 5514/2007 г. на ВКС, IV-то г.о.
Съгласно разясненията в т.1 на ТР 4/2017г. на ОСГК на ВКС, предмет на иска по чл.109 ЗС е несъществуването на сервитут, ограничено вещно право или на друго бреме върху имота, което да задължава собственика да търпи различни по характер въздействия върху имота, които само смущават упражняването на неговото право на собственост повече от допустимото, но без да отнемат неговото владение.
Собственикът на земята може успешно да проведе иск по чл.109 ЗС срещу суперфициарния собственик и да иска събаряне на построената от него сграда или част от тази сграда, ако въпреки валидно учреденото право на строеж сградата е незаконна и му пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост. Такава би била например хипотезата, при която сградата е построена извън определеното от застроителния план и издадените книжа строително петно и това създава пречки за собственика на земята – било защото пречи на застрояването на друго строително петно в имота, било поради нарушаване на необходимото отстояние от други сгради в имота или по други причини.
Собственикът на земята не е длъжен да търпи в имота си сграда, която е изградена от носителя на правото на строеж извън рамките на това право. Когато суперфициарният собственик извърши пристройка към своята сграда, без да му е било надлежно учредено право на строеж за пристройката, той става неин собственик на основание чл.97 ЗС, ако тя не притежава характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост. В този случай е преодоляна презумпцията на чл.92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройката. Собственикът на земята обаче не е длъжен да търпи тази пристройка, тъй като строителството ѝ представлява неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, доколкото тя е построена без надлежно учредено право на строеж. По този начин се намалява без негово съгласие свободната площ от дворното място, което той има право да ползва като едно от правомощията на правото му на собственост върху земята, а за сметка на това се увеличава неправомерно площта по чл.64 ЗС, която ще ползва суперфициарният собственик. Този нарушен баланс между правата на собственика на земята и суперфициарния собственик представлява пречене по смисъла на чл.109 ЗС, като предпоставка за уважаване на предявения негаторен иск. Но дори ако пристройката е самостоятелна вещ и по силата на приращението по чл.92 ЗС стане собственост на собственика на земята, той може да иска събарянето ѝ, защото само той, а не суперфициарният собственик, може да решава дали да застроява допълнително земята си или не.
Горните разсъждения следва да се приложат и в хипотеза на съсобствено дворно място. Според Тълкувателно решение № 31/84 г. от 6.II.1985 г. по гр. д. № 10/84 г., ОСГК, защита по чл.109 ЗС може да се търси и срещу съсобственик на недвижим имот за прекратяване на създаващо пречки за ползване на съсобствения имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби. Съобразно изложеното по-горе в настоящото решение, когато един от съсобствениците на дворното място притежава в него сграда в индивидуална собственост въз основа на учредено право на строеж, той не може да взема в нарушение на чл.31 и чл.32 ЗС еднолично решение за извършване на пристройка към нея, защото с това ограничава съществуващото право на другите съсобственици на дворното място да го ползват в неговата незастроена част и да решават в какъв обем то да бъде застроено. Това важи с още по-голяма сила в хипотеза, при която пристройката създава и други пречки за останалите собственици, например поради неспазено отстояние от друга сграда в имота. Тези от съсобствениците, които не притежават мнозинство по смисъла на чл.32, ал.1 ЗС, могат да искат при застрояване на общия УПИ да се спазва стриктно застроителния план и съответно - да се премахне този строеж, който не съответства на плана, на строителните норми и издадените строителни книжа и при наличието на пречене по смисъла на чл.109 ЗС.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Пазарджишкия окръжен съд е отменил решение № 961 от 19.07.2018 г. по гр. д. № 1212/2017 г. на Пазарджишки районен съд и е уважил предявения от А. С. Б. и А. А.-М. Л. Б. срещу И. С. Б. и В. М. Б. иск по чл. 109 ЗС - ответниците са осъдени да премахнат построената от тях постройка на допълващо застрояване – магазин за хранителни стоки, представляваща самостоятелен обект с идентификатор ..........., площ от 58 кв.м, на един етаж, изградена в собствения на ищците недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор ..........., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 305 кв.м. Отменен е констативният нотариален акт за собственост № ..., т. ..., рег. № ..., нот.д. № ../2007 г. от 29.05.2007г. на нотариус В. Г. с район на действие Районен съд – Пазарджик, с който ответниците са признати за собственици на процесния недвижим имот.
Въззивният съд е приел, че понастоящем ищците са изключителни собственици на дворното място, в което се намира процесният магазин, като същевременно са собственици на третия етаж от намиращата се в имота жилищна сграда. Ответниците са собственици на първия и втория етаж от жилищната сграда и са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на процесния магазин, построен на уличната регулационна линия. Към момента на строежа на магазина през 1992 г. мястото е било съсобствено между тримата братя А., И. и Д. Б., синове на С. Б.. Съсобствеността е възникнала от няколко сделки, сключени между бащата С. Б. и неговите синове. Договорът за дарение на идеални части от процесния поземлен имот, сключен между С. Б. и ищеца по настоящето дело А. Б., бил обявен за нищожен с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 2397/1997 г. на Пазарджишки районен съд, вследствие на което идеалните части от дворното място, дарени от С. Б. на сина му А., никога не са напускали патримониума на дарителя, като след смъртта на С., неговата част от дворното място е трансформирана в собственост на тримата му наследници А., И. и Д. Б.. Прието е, че процесният магазин е построен без преди това за него да са били изготвени, съставени и одобрени каквито и да било строителни книжа. Тази сграда е построена от ответника И. Б. по времето на брака му с В. Б. без съгласие на останалите съсобственици на дворното място. Първата частична квартално-застроителна разработка на допълващо застрояване за процесния магазин по скица от 1992 г. окончателно е отменена по съдебен ред с влязло в сила съдебно решение. Междувременно обаче е била утвърдена нова частична квартално-застроителна разработка и архитектурен проект, с който е заснет процесният магазин на ответниците и е проектирана сграда на допълващо застрояване за ищеца А. Б.. С акт № .. от 18.08.1997 г. процесният магазин е узаконен на името на И. Б.. Както в частичната квартално-застроителна разработка, така и в изготвения архитектурен проект и акта за узаконяване липсва предвиждане на петно за сграда на допълващо застрояване за третия собственик Д. Б., а това представлява нарушение на чл.241 ал.1 т.1 от ППЗТСУ/отм./, действал към този момент. Разпоредбата предвижда, че строежи в съсобствен имот могат да се разрешават по искане на един или повече от съсобствениците, без съгласие на останалите, въз основа на архитектурен проект за цялостно застрояване, по който всеки от съсобствениците да може да получи отделна сграда, отделен обект в една сграда или други допустими за застрояване обекти, при условие че строежът може да се осъществи на етапи. В случая според въззивния съд е следвало да бъдат предвидени за застрояване минимум три сгради на допълващо застрояване – толкова, колкото са били в действителност съсобствениците на мястото. Прието е, че магазинът е незаконно изграден и поради това, че попада в предвиденото по закон сервитутно отстояние (прилежащ терен), определено за жилищната сграда в имота. Сградите на допълващото застрояване следва да отстоят минимум на три линейни метра от сградата на основното застрояване. Също така процесният магазин нямал характер и естество на търпим строеж по смисъла на §16 ал.1 от ПЗР на ЗУТ, тъй като е изпълнен след 07.04.1987г., а именно през 1992г. Прието е, че при строежа не са спазени и калканните разстояния на стените на магазина спрямо намиращия се на страничната регулационна линия в съседния имот гараж, тъй като същите не се покриват изцяло, каквото е изискването на чл.41, чл.42 ал.1 и ал.2 от ЗУТ във връзка с чл.84 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Прието е, че установената незаконност на строежа сама по себе не е основание за неговото премахване при предявена претенция по чл.109 от ЗС, но в случая е налице пречене на магазина за ефективно упражняване на правото си на собственост от ищците. Магазинът е разположен в поземлен имот, индивидуална собственост на ищците, и неговото разположение създава пречки те да упражняват пълноценно правото си на собственост върху дворното място, включително и в тази част, върху която е изграден самият магазин. Този магазин фактически се доближава на 1.08 м. от източната фасада на жилищната сграда, и то в непосредствена близост до входа за стълбищната ѝ клетка. Застроената площ на магазина надвишава площта по изготвения от арх. Б. архитектурен проект на допълващо застрояване. Освен това с близо 2.5 линейни метра се увеличава южната калканна стена на магазина в сравнение с калканната стена на гаража, разположен в съседния имот от юг, което според въззивния съд е недопустимо /чл.42 ал.2 изр.2-ро от ЗУТ/. Магазинът е така разположен, че почти затваря достъпа до входа на жилищната сграда в имота откъм двете срещуположни улици ”Д.” и „А. К.”. Разстоянието между магазина и жилищната сграда в най-тясната част от прохода е само 108 см. и това разстояние е практически неизползваемо, като се затруднява преминаването през този проход. Достъпът на ищците до имота им, който се намира на третия етаж на жилищната сграда, е сериозно затруднен. Процесната постройка е и потенциален замърсител през отоплителния сезон. Като се е позовал на трайната практика на ВКС, обективирана в редица решения, съдът е приел, че предвид многобройните нарушения на строителните правила и норми, които с оглед своето естество създават сериозни пречки за спокойното упражняване правото на собственост на ищците, процесната постройка следва да бъде изцяло премахната, а не само в частта, с която навлиза в прилежащата площ към жилищната сграда. Само по този начин може да бъде постигнато прекратяването на неоснователното въздействие върху имота на ищците. Крайният извод на въззивния съд се състои в това, че дори магазинът да беше законно изграден, той създава нетърпими и непреодолими по никакъв начин сериозни, трайни и ежедневни неудобства на ищците до степен на невъзможност да ползват и реализират пълноценно правото си на собственост по отношение на цялото дворно място, а така също и по отношение на жилищната сграда и подстъпа към нея, входа на същата и за извършване на всякакви наложителни дейности при ремонт примерно на покрива, горната фасада на сградата и тавана. При уважаването на иска по чл. 109 ЗС за премахване на процесната постройка съдът служебно е отменил констативния нотариален акт, с който ответниците се легитимират като нейни собственици.
По касационната жалба Върховният касационен съд приема следното:
Неоснователно е оплакването на жалбоподателите за недопустимост на въззивното решение по предявения иск с правно основание чл.109 ЗС. Внесена е държавна такса по иска, а до първото съдебно заседание жалбоподателите /ответници/ не са повдигнали въпрос за цената на иска, поради което тя се е стабилизирала – чл.70, ал.1, изр.2 ГПК, съответно – съдът се е произнесъл по редовна искова молба с внесена държавна такса по предявения негаторен иск. Липсва противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, тъй като искането за премахване на процесната сграда на основание чл.109 ЗС е свързано с твърдения, че тя пречи на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху дворното място, включително и поради това, че нейното разположение в непосредствена близост до жилищната сграда затруднява достъпа до дворното място и жилищния етаж на ищците. И на последно място – обстоятелството, че в мотивите на съдебното решение съдът е включил допълнителни основания за уважаване на иска по чл.109 ЗС, непосочени от ищците /например, че сградата е потенциален замърсител през отоплителния сезон/, не води до недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът е изложил и други мотиви за уважаване на иска, които са в съответствие с основанията, заявени в исковата молба и уточнението към нея, свързани с това, че сградата пречи на ищците да осъществяват нормален достъп до дворното си място и до собствения им жилищен етаж.
Основателно е другото оплакване в касационната жалба, че съдът не е съобразил правата на жалбоподателите по чл.63 ЗС. Този пропуск се дължи на пропуски в обсъждането на доказателствата по делото и неточно установена фактическа обстановка.
Бащата на ищеца А. и на ответника И. - С. Б., е закупил процесното дворно място с нотариален акт № ..., т...-ти, дело № .../1965 г. С последващ нотариален акт № ..., т...-ти, н. д. № ..../1989 г. С. Б. е прехвърлил срещу задължение на издръжка и гледане на сина си И. Б., по време на брака му с втората ответница В. Б., 100 кв. м. от дворното място, изразени в идеални части, „заедно с двуетажната пристроената върху 60 кв. м. сграда към съществуващата в имота триетажна жилищна сграда“. Към този момент в имота има изградена една триетажна жилищна сграда, от която първите два етажа са собственост на ответниците И. и В. Б., а третият етаж е бил собственост на общия наследодател С. Б.. В имота не е съществувала двуетажна сграда, която е предмет на нотариалния акт, но са съществували две долепени една до друга постройки на уличната регулационна линия откъм [улица], застроени от И. Б. през 1970 г. и представляващи гараж и лятна кухня, като тяхната обща площ е била под 60 кв. м. Тълкувайки волята на страните по нотариалния акт № ..../1989 г. следва да се приеме, че с него е прехвърлена собствеността върху съществуващите в имота долепени постройки – лятна кухня и гараж, тъй като само те отговарят на условието да са построени „към съществуващата триетажна жилищна сграда“ в имота. Към този момент сградите не са били суперфициарна собственост, тъй като са прехвърлени не с право на строеж, а заедно със 100/299 кв. м. от дворното място. През 1990 г. обаче общият наследодател С. Б. умира, като оставя за свои наследници синовете си - ищецът А. Б., ответникът И. Б. и третия си син Д. Б., който не е страна в производството по настоящото дело. През 1992 г., след смъртта на С. Б., ответниците И. и В. са извършили незаконно преустройство и пристрояване на съществуващите гараж и лятна кухня, като са ги обединили в един обект – магазин с площ от 58 кв. м., а през 2007 г. са се снабдили с констативен нотариален акт № ..., т...., рег. № .., н. д. № .../2007 г. за собственост на този магазин, в който обаче е посочено, че той е с площ от 53 кв. м. Основание за издаване на констативния нотариален акт е предходният нотариален акт № ../89 г., с който И. Б. е придобил срещу издръжка и гледане „двуетажна“ сграда на 60 кв. м. Освен първата частична квартална разработка /ЧКР/ от 1992 г., която е отменена от административния съд, е била одобрена и втора ЧКР от 1996 г. и архитектурен проект, които са определили застроително петно както за магазина на И. Б., така и за втори магазин за А. Б.. Въз основа на тях е издаден и акт за узаконяване № 17 от 18.08.1997 г. на името на И. Б. за магазин с площ от 54,60 кв. м. Втората ЧКР, архитектурният проект и издаденият въз основа на тях акт за узаконяване от 1997 г. не са обжалвани пред административния съд. И на последно място – след смъртта на С. Б. е извършена делба, завършила с публична продан, при която с възлагателно постановление от 16.11.2015 г. по изп. д. № 1086/2013 г. на ДСИ В. Л. са възложени на съделителя А. Б. /ищец по настоящото дело/ целият поземлен имот с идентификатор ............ , както и третият етаж от съществуващата в имота жилищна сграда.
При тези данни следва да се приеме, че след извършената през 2015 г. публична продан и след възлагателното постановление, с което ищецът А. Б., по време на брака му с втората ищца А. А.-М. Л. Б., е станал собственик на цялото дворно място, ответниците И. Б. и В. Б. са станали суперфициарни собственици по смисъла на чл.63 ЗС – както по отношение на първите два етажа от триетажната жилищна сграда, така и по отношение на процесния магазин. Въззивният съд не е съобразил тези техни права при разрешаване на възникналия спор по чл.109 ЗС.
Правилно въззивния съд е приел, че извършеното от И. Б. през 1992 г. преустройство на съществуващите второстепенни постройки в имота, пристрояването и обособяването им в магазин, е осъществено без строителни книжа.
Съдът обаче не е съобразил, че това преустройство е извършено и без учредено право на строеж по отношение на пристройката. Към този момент дворното място е било съсобствено, а другите съсобственици А. и Д. не са учредили право на строеж за пристроеното - нито с нотариален акт, нито по реда на чл.56, ал.3 ЗТСУ /отм./ с вписана нотариално заверена декларация. Не е съобразено също, че последващото узаконяване на магазина през 1997г. не може да преодолее липсата на учредено право на строеж по отношение на пристроената част. Съобразно приетото в настоящото решение, собственикът на земята е длъжен да търпи сграда в имота, която е в режим на суперфициарна собственост по чл.63 ЗС. В настоящия случай първоначалният собственик на земята С. Б. е бил съгласен със съществуването в имота му на незаконни постройки, изградени от И. Б., като им е придал самостоятелна собственост с нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № .../1989 г. Това правно положение обвързва и последващите собственици на земята – ищците А. Б. и А. А.-М. Л. Б.. Ищците обаче не са длъжни да търпят пристройката към тези сгради, извършена по време, когато съсобственици на дворното място са били А., И. и Д. Б.. Тази пристройка е изградена без учредено право на строеж и това само по себе си представлява неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС. Към момента на изграждането на пристройката ответникът И. Б. е имал собственост само върху 132,5/299 ид. части от дворното място /видно от данните по възлагателното постановление/, а останалите съсобственици са притежавали общо 166,5 ид.части, т.е. имали са мнозинство по смисъла на чл.32, ал.1 ЗС и са могли да определят дали да има допълнително застрояване в мястото или не – в този смисъл решение № 187 от 1997 г. на ВКС, IV г.о. Те не са били съгласни с узаконяването на магазина, тъй като са обжалвали първата ЧКР, свързана с това узаконяване. Самото узаконяване не е достатъчно, за да гарантира на ответниците запазване на собствеността върху магазина в пълен обем. Дори към момента на преустройството през 1992 г. и към момента на узаконяването към 1997г. да не е имало строителни правила и норми, които да определят изрично отстоянията между жилищни сгради и второстепенни сгради в имота /основно и допълващо застрояване според терминологията по ЗУТ/, липсата на право на строеж за пристройката е достатъчно, за да се приеме наличието на неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, което е предпоставка да се иска отстраняването ѝ. В случая пристройката пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху дворното място в пълен обем, тъй като с изграждането ѝ неправомерно се увеличава площта от мястото, която суперфициарният собственик ползва чрез застрояване и по чл.64 ЗС, за сметка на намаляване на свободната площ, която има право да ползва собственикът на земята. Освен това – според акта за узаконяване е узаконена сграда с площ от 54,60 кв. м., а реално узаконеният магазин е с площ от 58 кв. м. Макар разликата да не е голяма, реално тя е от съществено значение в случая заради непосредствената близост на магазина до триетажната жилищна сграда, от която ищците са собственици на третия етаж. Тази близост на магазина създава реални пречки за собствениците на сградата, каквито са и ищците, да упражняват необезпокоявано правото си на собственост. Разстоянието от 1,08 метра между сградите в едната им част е нетърпимо, тъй като създава пречки за свободен достъп до част от дворното място за пренасяне на предмети, както и за обслужване на жилищната сграда при ремонти.
Като обобщение настоящият състав приема, че не целият магазин трябва да се събори на основание чл.109 ЗС, както неправилно е приел въззивният съд, а само онази негова част, присъединена по реда на чл.97 ЗС при извършеното преустройство през 1997 г., без да е било учредено право на строеж. Именно в тази част с площ от около 6,41 кв.м. според заключението на вещото лице инж. С. Б., означена на скицата на стр. 83 от въззивното производство в жълт цвят, е налице несъответствие в правата на собствениците на земята от една страна и суперфициарните собственици от друга, което е основание за уважаване на иска по чл.109 ЗС, тъй като не само че липсва право на строеж за пристроената част, но и точно тя се намира в нетърпима близост до жилищната сграда, в която ищците имат собственост и това създава пречки за безпроблемно упражняване на тази собственост. Това налага частична отмяна на въззивното решение по иска с правно основание чл.109 ЗС и постановяване на друго, в съответствие с изводите на настоящата инстанция.
Въззивното решение следва да бъде отменено изцяло в частта, с която е бил отменен констативният нотариален акт № ..., т..., рег. № ..., н. д. № .../2007 г. на нотариус В. Г., с район на действие Пазарджишки съдебен район, вписана под № ... в регистъра на Нотариалната камара. Констативните нотариални актове се отменят от съда по реда на чл.537, ал.2 ГПК само при уважен иск за собственост, но не и при уважен иск по чл.109 ЗС, който има специфичен предмет.
По разноските:
Искът по чл.109 ЗС ще бъде уважен за площ от 6,41 кв. м. и отхвърлен за разликата от 51,59 кв. м. Съобразно съотношението между тези две цифри следва да се определят и разноските за всички инстанции по този иск.
Пред първата инстанция ищците са направили разноски по иска с правно основание чл.109 ЗС в размер на 800 лв., а ответниците – 600 лв. Пред въззивната инстанция разноските на ищците са 1330 лв., а на ответниците – 1350 лв. Тъй като тези разноски са направени общо във връзка с жалбата срещу решението на първата инстанция по два иска – чл.109 ЗС и чл.576 ГПК, то от значение за разноските по иска по чл.109 ЗС е само половината от тези суми – съответно 665 лв. и 675лв. За касационната инстанция разноските са само във връзка с иска по чл.109 ЗС – 1000 лв. за ищците и 2500 лв. за ответниците. Общо за всички инстанции разноските по иска с правно основание чл.109 ЗС са както следва: 2465 лв. за ищците А. и А. Б. и 3775 лв. за ответниците И. и В. Б.. Съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковете, на ищците се дължат 271,43 лв., а на ответниците – 3357,80 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 268 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 749/2018 г. на Пазарджишки окръжен съд и вместо него постановява:
ОСЪЖДА по предявения от А. С. Б. и А. А.-М. Л. Б. иск по чл.109 ЗС ответниците И. С. Б. и В. М. Б. да премахнат ЧАСТ С ПЛОЩ ОТ около 6,41 кв. м. от построената от тях постройка на допълващо застрояване – магазин за хранителни стоки, представляваща самостоятелен обект с идентификатор ............, площ от 58 кв.м, на един етаж, изградена в собствения на ищците недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор ........., находящ се в [населено място], [улица], с площ от 305 кв.м., като посочената част от около 6,41 кв. м. е означена в жълт цвят между букви АБВГДЕА на скицата на стр.83 по гр. д. № 749/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, приложена към заключението на вещото лице инж. С. Б., която скица е приподписана от настоящия състав и представлява неразделна част от настоящото решение, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.109 ЗС по отношение на останалата част от магазина с площ от около 51,59 кв. м.
ОСЪЖДА И. С. Б. и В. М. Б. от [населено място], [улица], със съдебни адреси съответно [населено място], [улица], адв.В. К. и [населено място], [улица] , ет.2, адв. И. Ц., да заплатят на А. С. Б. и А.-М. Л. Б. от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], кантора 16, адв.Т. Г. З., сумата от 271, 43 лв. разноски за всички инстанции по иска с правно основание чл.109 ЗС, съразмерно уважената част от иска.
ОСЪЖДА А. С. Б. и А.-М. Л. Б. от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], кантора 16, адв.Т. Г. З., да заплатят на И. С. Б. и В. М. Б. от [населено място], [улица], със съдебни адреси съответно [населено място], [улица], адв.В. К. и [населено място], [улица] , ет.2, адв. И. Ц., сумата от 3357,85 лв. разноски за всички инстанции по иска с правно основание чл.109 ЗС, съразмерно отхвърлената част от иска.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |