ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 44 София, 18.01.2017 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА ч.гр.дело № 4453 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез особения представител адв.К. К. срещу определение № 2411/12.7.2016 г, постановено по гр.дело № 3191/16 г на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено определение от 18.5.16 г по гр.дело № 7146/15 г на Софийски градски съд, I-5 състав. В касационната жалба се подържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.Иска се допускането му до касационен контрол и постановяване на друго, с което исканията на жалбоподателя бъдат уважени. Ответникът по частната касационна жалба–прокурор Р.С. от Специализираната Прокуратура не взема становище по същата. Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното : С разпореждане от 26.4.2016 г, постановено по гр.дело № 7146/2015 г, Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 5 състав е върнал подадената от Е. Д. М. искова молба вх.№ 71368/3.6.2015 г, с която ищецът е предявил срещу прокурор Р.С. от Специализираната прокуратура иск за сумата 50 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от поведение на ответницата в качеството й на прокурор по пр.пр. № 431/13 г на Специализираната прокуратура.Първоинстанционният съд е приел, че съгласно нормата на чл.132 ал.1 от Конституцията на РБ, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.С тази разпоредба законодателят е въвел т.нар. функционален имунитет на магистратите.Съдържанието на този принцип се проявява в гражданска и наказателна неотговорност за служебните действия на магистратите и постановени от тях актове по делата и преписките, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер-т.е. функционалният имунитет не обхваща умишлени престъпления от общ характер, а е предназначен да осигури на магистратите независимост при осъществяване на своята дейност, за да могат те свободно и по съвест да решават възложените им дела.Следователно така уреденият в чл.132 от Конституцията функционален имунитет на магистратите е абсолютна процесуална пречка за образуване и разглеждане на предявени искове срещу посочената категория лица за посочените действия и актове.Преценката се извършва при проверка на допустимостта на производството.Нормата на чл.132 от Конституцията не се свързва с материално-правната легитимация на ответника, т.е не следва от преценката на решаващия орган по същество на спора, а представлява изначална невъзможност за възникване и реализиране на гражданската и наказателната отговорност на магистратите.В конкретния случай основанието на иска е поведение на ответницата, което е проведено в качеството й на прокурор по наказателно производство, образувано срещу ищеца.Наведените твърдения за поведението на прокурор С. не попадат в изключението на хипотезата по чл.132 ал.1 предл.1 от Конституцията на РБ, поради което съдът е приел, че ответницата се ползва с функционален имунитет.Налице е абсолютна процесуална пречка за образуване и разглеждане на предявените искове и производството по отношение на тях е процесуално недопустимо. Срещу това определение е подадена частна жалба от Е. Д. М., съдържаща искане за освобождаването му от внасяне на държавна такса и за предоставяне на безплатна правна помощ.В частната жалба сочи, че понастоящем ищецът е задържан под стража в затвора в [населено място], считано от 5.6.2015 г. и не е в състояние да внесе дължимата държавна такса, както и да си осигури адвокатска защита.С частната жалба представя доказателства за задържането си под стража, за обстоятелството че е безработен и няма трудови доходи, за това че е баща на малолетно дете Е.-В. Е. М.-родена на 5.5.2009 г и затова, че съпругата му М. А. П. е безработна, без доходи и с прекъснати здравно осигурителни права. С определение от 18.5.2016 г, постановено по гр.дело № 7146/2015, Софийски градски съд, Първо ГО, 5-ти състав е отхвърлил молбата на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ и освобождаване от задължение за заплащане на държавна такса в производството по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба.Приел е, че дължимата такса е в размер едва на 15 лв и би могла да бъде платена от молителя, който притежава в съсобственост с други лица ид.части от недвижим имот в [населено място] и София.По отношение на искането за предоставяне на безплатна правна помощ, съдът е приел е, че доколкото исковата молба е върната като процесуално недопустима, поради наличие на абсолютна процесуална пречка за разглеждане на делото, на този етап от развитие на производството няма необходимост от ползване на правна помощ, поради което не са налице предпоставките по чл.23 ал.3 вр.ал.2 вр.чл.21 т.3 от Закона за правната помощ и чл.95 ГПК. Срещу това определение е подадена частна жалба от Е. Д. М. от 7.6.2016 г и е образувано ч. гр. дело № 3191/16 г по описа на САС, Търговско отделение, 6 състав.С обжалваното определение № 2411/12.7.2016 г по ч. гр.дело № 3191/16 г Софийски апелативен съд е приел следното : 1/По жалбата срещу отказа за освобождаване от държавна такса. Ищецът-касатор е съсобственик в два недвижими имота в [населено място] и [населено място].В последния имот М. притежава по реституция на основание ЗСПЗЗ - 1/10 ид.части от бивш земеделски имот от 4, 4 дка, който понастоящем е в строителните граници на [населено място], кв.О. и е със данъчна оценка 123 640 лв.Наличието на вещни права върху два недвижими имот, макар и в съсобственост обуславя възможност за генериране на доходи от тях, в това число и отдаването им под наем или по реда на чл.31 ал.2 ЗС.Ищецът притежава активи, от които може да реализира доходи, които са достатъчни за покриване на съдебните разноски и не следва да бъде освободен от заплащането им поради бедност.При това положение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване от дължимата държавна такса по частната жалба, чийто размер е 15 лв. 2/По жалбата срещу отказа за предоставяне на правна помощ. Съдът е приел, че подадената от ищеца частна жалба отговаря от съдържателна страна на изискванията на закона, а и при частни жалби горестоящата инстанция действа при условията на пълен въззив, т.е служебно проверява правилността на обжалвания съдебен акт, независимо от наведените оплаквания.Поради това на този етап от производството не е налице необходимост от предоставяне на адвокатска.Предоставяне на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла на жалбоподателя.Със или без адвокатска защита горестоящият съд служебно ще провери правилността на връщането на исковата молба, като обжалваното определение е постановено единствено по искане за правна помощ по подадената частна жалба, а не във връзка с цялостната защита във връзка с исковото производство. По жалбата, в частта относно отказа за освобождаване от държавна такса. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формулиран е следният въпрос : Към кой момент следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса по реда на чл.83 ал.2 ГПК към момента на образуване на производството, във връзка с което се иска освобождаване или към друг момент.Сочи се противоречие с определение № 274/12.5.2015 г по дело № 1842/15 г на ВКС, ГК, Трето ГО, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика.С това определение, съставът на ВКС, позовавайки се и на друга задължителна съдебна практика, обективирана в определение № 318/12.7.2012 г по ч.гр.дело № 293/12 г на ВКС, ГК, второ ГО, определение № 40/1.2.12 г по ч.гр.дело № 22/12 г на ВКС, ГК, Второ ГО, определение № 5 от 9.1.2014 г по ч.гр.дело № 7695/13 г на ВКС, ГК, Първо ГО е приел, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса по чл.83 ал.2 ГПК, съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса, въз основа на доказателствата за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността да изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото.Въз основа на представените от страната доказателства, съдът преценява дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация за имуществено състояние.При тази преценка е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи.След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и на държавната такса. Обжалваното определение е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.274 ал.3 ГПК, съгласно която искането за освобождаване от внасяне на държавна такса за производството по делото се преценява към момента, в който е направено.Именно съм този момент, съдът преценява дали страната разполага с достатъчно средства.В случая е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК-въззивният съд е разгледал принципната, бъдеща и евентуална възможността молителят да реализира доходи от имотите, в които е съсобственик, а не е извършил преценка на обстоятелствата към момента на предявяване на искането по чл.83 ал.2 ГПК, поради което определението му следва да бъде допуснато до касационно обжалване по така формулирания въпрос. По основателността на касационната жалба. Действително молителят е в трудоспособна възраст, но същият изтърпява мярка за неотклонение „задържане под стража“, има непълнолетно дете родено през 2009 г и съпруга, която е безработна.Очевидно е, че към момента на подаване на искането за освобождаване от държавна такса по частната жалба, молителят е възпрепятстван да генериране доходи от притежаваните от него идеални части от недвижими имоти-да ги продаде, отдаде под наем или по реда на чл.31 ал.2 ЗС.Следователно дори както е приел С. молителят да притежава някакви активи, от които може да реализира доходи в момента на подаване на искането по чл.83 ал.2 ГПК, същият не би могъл да го стори, а с други доходи той е семейството му не разполагат.С оглед установеното му понастоящем имуществено състояние, дължимата държавна такса за производството би го затруднила, до степен да го лиши от достъп до правосъдие.В този смисъл е и задължителната практика по чл.274 ал.3 ГПК, обективирана в определение № 573 от 12.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 230/2011 г., II т. о., ТК, съгласно което преценката на съда следва да се основава на имущественото състояние на молителят към момента на искането, а не на предположения за бъдещи доходи, както неправилно е прието в обжалваното определение. Изводите на въззивния съд са в противоречие с процесуалния закон поради което определението му следва да бъде отменено, а искането по чл.83 ал.2 ГПК-уважено. 2/Досежно определението в частта, с която не е предоставена правна помощ на молителя. С оглед заявеното в изложението, настоящият състав на ВКС намира следното: По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай изложението не отговаря на посочените изисквания. В него не е поставен конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който да е обусловил извода му.Посочено е единствено, че се касае за отказ от правосъдие. Както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Това обуславя невъзможността за преценка за наличие на твърдяното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1. Освен това особения представител на касаторът се е позовал на практика на ВАС, която не съставлява задължителна такава по смисъла на чл.280 ал.1 т.1, нито пък обосновава наличие на противоречива практика-в този смисъл - Така от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. По тези съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2411/12.7.2016 г по ч. гр.дело № 3191/16 г Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, в частта с която е потвърдено определението на СГС за отказ за освобождаване от държавна такса в размер на 15 лв по частната жалба на Е. Д. М. в производството по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба и постановява : ОТМЕНЯВА определение № 2411/12.7.2016 г по ч. гр.дело № 3191/16 г Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, в частта с която е потвърдено определението на СГС за отказ за освобождаване от държавна такса в размер на 15 лв по частната жалба на Е. Д. М. в производството по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба и постановява : ОСВОБОЖДАВА на основание чл.83 ал.2 ГПК Е. Д. М. от задължението за внасяне на държавна такса в размер на 15 лв по частната жалба срещу разпореждането за връщане на исковата молба. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззиввното определение определението в останалата му обжалвана част. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.