Р Е Ш Е Н И Е № 222 [населено място], 26.01.2018г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№799/14г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №318/05.12.2013г. по гр.д.№499/13г. по описа на Шуменски окръжен съд,с което е потвърдено решение №460/04.06.2013г.,постановено по гр.д.№4886/11г. по описа на РС Шумен в частта,с която касаторът е осъден да заплати на П.“Н.“ [населено място] общ.Х. сума в размер на 13 584 лв.,представляваща обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД,от която 6240 лв. за ползването на масив 36 с площ от 500 дка и 7 344 лв. за ползването на масив 35 с площ от 450 дка,и двата - в местността „Я.“ от землището на [населено място], през периода 01.01.10г. – 15.09.10г., ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност, незаконосъобразност,поради нарушения на материалния закон и необоснованост на въззивното решение – основание за обжалване в хипотезата на чл.281 т.3 от ГПК. Поискано е въззивното решение да бъде касирано , като с решението си по съществото на спора Върховният касационен съд да отхвърли като неоснователна претенцията на ищеца. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касация П.“Н.“ заявява становище за правилност и законосъобразност на атакуваното решение, поради което прави искане касационната жалба срещу него да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: Ищецът по делото П.“Н.“ [населено място] е сезирал Шуменски районен съд с предявен срещу [фирма] иск с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД – за присъждане на обезщетение в размер на 16 378,50 лв. за ползването на част от предоставени на ответника под наем земеделски земи /950 дка от масиви 35 и 36 в местността „Я.“ в землището на [населено място]/ през периода януари 2010г. – септември 2010г. - след като наемното правоотношение било прекратено още на 25.09.09г. с отправяне от ищеца на едностранно изявление за разваляне поради неизпълнение на задължението на ответника за плащане на наемната цена. Срещу изложените в исковата молба твърдения ответникът е противопоставил доводи,че ползването на земите през периода на претенцията е осъществявал на основание валидно наемно правоотношение,което е било със срок до началото на 2012г. и не е било развалено по надлежния ред,поради което за исковия период дължал наемна цена,но не и обезщетение. Възразил е, че , с предаването на ищеца на добитата реколта от масив 36 – маслодайна рапица вземанията му за наем били изцяло погасени,който факт е настъпил с получаването на отправено му от него уведомление за прихващане. Първоинстанционният съд е уважил частично иска,като е присъдил на ищеца обезщетение за ползване в общ размер 13 584 лв.,като за разликата до предявения размер искът е отхвърлен. Приел е,че направеното от ищеца изявление за разваляне е произвело правно действие,поради което през периода на претенцията облигационното наемно правоотношение между страните е било прекратено,но ответникът е продължил да държи наетите земи,за което дължи обезщетение на ищеца в размер на пропуснатия наем. Направеното от ответника извънсъдебно изявление за прихващане със стойността на произведената и прибрана реколта е намерено за лишено от правни последици, по съображения,че след прекратяването на договора за наем ответникът не разполага със собственически права върху добивите от земята,което право е произтичало от изрична уговорка,а упражняването на фактическа власт върху земята без правно основание не му придава качество на добросъвестен владелец. В отхвърлителната му част решението на ШРС е влязло в законна сила като необжалвано.В частта,с която искът е бил уважен , решението е обжалвано от ответника пред въззивната инстанция.С атакуваното решение на ШОС първоинстанционното решение е изцяло потвърдено в обжалваната му част. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел ,че между страните последователно били сключвани три договора за наем на земеделска земя,като с подписването на всеки следващ страните мълчаливо са прекратявали действието на предходния.Последният договор,сключен на 07.01.09г. е приет от съда за безсрочен и развален, считано от дата 25.09.09г. с едностранно волеизявление на ищеца-наемодател, поради неизпълнено задължение на ответника- наемател да заплати неплатената част от уговорената наемна цена до тази дата. Съобразен е от въззивния съд фактът,че със съдебно решение ответникът е бил осъден за заплати сума,представляваща част от наемната цена за земята за календарната 2009г. Като е приел за установено от доказателствата по делото,че ответникът е продължил да ползва процесните 950 дка земеделска земя и през 2010г. до прибирането на засетите на нея земеделски култури /средата на м. септември 2010г. /, съдът е намерил,че по силата на разпоредбата на чл.236 ал.2 ЗЗД същият дължи обезщетение в размер на пазарния наем за съответния вид имоти през периода,установен като размер с помощта на съдебна експертиза. Направеното от ответника правопогасяващо възражение,обосновано с извършено извънсъдебно прихващане със стойността на предадените от него и прибрани от ищеца 49 440 кг рапица,представляваща реколтата от част от наетата земеделска земя за 2009г. е прието от съда за неоснователно.Този извод на съда е обоснован с представено по делото изходящо от ответника писмено доказателство - уведомление,с което е направено изявление за прихващане на друго негово съдебно признато задължение - за неплатена наемна цена за 2009г.,поради което задължението за обезщетение за последващия период след прекратяването на наемното правоотношение е останало непогасено. В заключение въззивният съд е споделил напълно и изложените от първоинстанционния съд мотиви за основателност на претенцията,към които е препратил с оглед дадената му с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност. С определение №918/01.12.14г. съставът на ВКС,ТК,първо отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за извършване на проверка за вероятната му недопустимост с оглед разглеждането на спора при дадената от съда правна квалификация по ЗЗД и особения предмет на престацията , предвид разпоредбите на специалния Закон за арендата в земеделието.С последващо определение №184/16.06.15г.,като е констатирал наличие на противоречива практика по въпросите за валидността на договора за наем на земеделска земя при действието на специалния ЗАЗ,както и за възможността сключеният в непредвидената в ЗАЗ форма договор за възмездно ползване на земеделска земя да се конвертира в действителен договор за наем на същата,съставът е спрял производството по делото и , с оглед дадените му с разпоредбата на чл.292 ГПК правомощия,е сезирал ОСГТК на ВКС с предложение за постановяването на тълкувателно решение по тези въпроси. На 20.07.2017г. е постановено ТР №2 по тълк.д.№2/15г. на ОСГТК на ВКС,при съобразяването на което на основание чл.230 ГПК производството по делото е възобновено. С т.2 и т.3 от тълкувателното решение е прието,че договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя,към който са приложими разпоредбите на ЗЗД,е действителен,независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти,посочени в чл.1 ал.3 от специалния ЗАЗ,а сключен не в предвидената в ЗАЗ форма договор за възмездно ползване на земеделска земя,се конвертира в действителен договор за наем,ако са налице предпоставките за конверсията. С оглед така възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение на поставените въпроси , относими към основанието,на което е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема решението на Шуменски ОС,с което съдът е разгледал и разрешил спор между страните,претенцията по който е квалифицирал по реда на чл.236 ал.2 ЗЗД , за допустимо. При проверка по същество съставът на ВКС,ТК,първо отделение намира въззивното решение за частично неправилно. По делото не е било спорно между страните,като е установено и от събраните в производството пред първата инстанция доказателства,че по силата на сключен на 07.01.09г. договор за наем ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване индивидуализирани с белезите им по местоположение и площ земеделски земи,срещу което последният се е задължил да плаща наемна цена,определена на декар в пари или натура на годишна база,платима до тридесет и първия ден на м.август; в договора липсва клауза, определяща срок на действието му,като е посочено,че влиза в сила от подписването му. С покана,отправена от кооперацията – наемодател до дружеството – наемател, е поискано плащането на годишния наем да бъде извършено на определената в договора дата в канцеларията й,при посочване,че при неизпълнение договорът ще се счита за прекратен.При връчването страните са приели плащането да бъде извършено на две части - до 15.09.09г. на част от сумата /30 000 лв./,а до 25.09.09г. – пълния остатък от нея /50 500 лв./. Пълно плащане на последната дата не е осъществено,поради което изявлението за разваляне е произвело правните си последици от изтичането на дадения срок. Правилно въззивният съд е приел,че през периода,за който се претендира обезщетението за ползване, между страните не е било налице наемно правоотношение.Неоснователни са поддържаните от касатора възражения за липса на валидно разваляне,основани на доводи за неспазване предпоставките на разпоредбата на чл.87 ал.1 ЗЗД – липса на даден подходящ срок за изпълнение.Подобна теза се опровергава от съдържанието на приетата като неоспорено писмено доказателство покана,съдържаща и двете необходими,съгласно нормата изявления – искане за изпълнение на задължението при даден 25-дневен срок след датата на падежа и предупреждение,че в случай на неизпълнение договорът ще се счита за прекратен. Противоположен извод не може да бъде обоснован с наличието на влязло в сила съдебно решение /по т.д.№730/09г. по описа на ШОС/,с което в полза на ищеца е присъден наем до края на 2009г.В настоящото производство съдът не е обвързан от констатациите и изводите на състава,постановил решението по иска по чл.232 ал.2 ЗЗД,а прави своя самостоятелна преценка за фактите. Доколкото не е налице и съвпадане между предмета и периода на претенциите по двете дела, липсват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл.299 ГПК. Фактът,че ответникът е ползвал през периода януари-септември 2010г. частта от наетите с договора от 07.01.09г. за наем земеделски земи /за която се претендира обезщетение в настоящото производство/, не е бил спорен между страните,а това е установено и от събраните свидетелски показания. Ползването е извършвано без съгласието и въпреки противопоставянето на кооперацията /което се установява с двете нотариални покани от м. април 2010г./. Въпреки формалното наличие на предпоставките за уважаване на иска за обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД,по отношение претенцията на ищеца за обезщетение за ползването без правно основание на масив 36, искът е неоснователен. Спрямо предвиденото от законодателя с разпоредбата на чл.236 ал.2 ЗЗД обезщетение е приложима общата норма на чл.82 ЗЗД – то обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза,доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението за връщане на наетата вещ.В общия случай на продължило ползване на вещта, отдадена под наем, след прекратяването на наемното правоотношение обезщетението ще се съизмерява със средния пазарен наем, доколкото,съгласно практиката на ВКС,той не е по-нисък от уговорения по договора размер на наема. Задължението за обезвреда изхожда от презумпцията,че вследствие продължилото ползване на имота от наемателя наемодателят е бил лишен от възможността да извлича ползи от него.Поради това наличието на пряка вреда и нейният размер следва да се преценяват в зависимост от вида на засегнатото имуществено право и плодовете,които дава наетата вещ. С оглед предназначението на земеделската земя договорът,с който тя се отдава под наем или аренда, позволява на наемателя /арендатора – чл.2 ал.2 ЗАЗ/ да придобива естествените й плодове,които по начало принадлежат на нейния собственик, срещу което се задължава да заплаща на последния наемна цена,представляваща по естеството си граждански плод от вещта. Неполученият от наемодателя за времето на ползване без основание наем би представлявал вреда за него само ако едновременно с неползването същият е лишен и от естествените плодове,произлезли от земеделската земя. Затова тогава,когато собственикът /наемодател или арендодател/ е получил добитата от земята за съответния период на ползването реколта или нейната равностойност, за него не настъпва вреда,подлежаща на обезщетяване.В този случай кумулирането на естествените и гражданските плодове от земята би имало за последица неоснователното му обогатяване за сметка на бившия наемател /арендатор/. По делото е установено с надлежни доказателствени средства /писмени доказателства и свидетелски показания/,че ответникът [фирма] е предал в зърнобазата на [населено място] 49 440 кг маслодайна рапица с 6 кантарни бележки,в които е посочено,че предаването се извършва в полза на ищцовата кооперация; в удостоверение за качество като купувач е посочено трето дружество,за което са налице данни,че е извършило в полза на кооперацията плащане на посоченото количество рапица,при което същата е получила сумата 36 783,36 лв. Последното обстоятелство не е оспорено от ищеца,който, без да ангажира съответни доказателства за наличие на други отношения между страните,на основание на които е извършено предаването на рапицата, е направил общо и неотносимо към така установените факти твърдение, че кооперацията също е земеделски производител. Поради това за доказано следва да се приеме обстоятелството,че в края на стопанската 2010г. /м.юли/,съвпадащ с края на периода на претенцията за обезщетение, ищецът е получил равностойността на естествените плодове от масив 36,ползван от ответника през периода 01.01.10г. – 15.07.10г.,възлизаща на 36 783,36 лв. Тъй като в случай,че за този период при отдаване под наем на същия имот, ищецът би получил само гражданските плодове /които са в значително по-малък общ размер/,но не и естествените такива от земята, той не е реализирал вреда, която би подлежала на обезщетяване по реда на чл.236 ал.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД. Претенцията,касаеща обезщетение за ползването от ответника на масив 36 в местността „Я.“ в землището на [населено място],като неоснователна и недоказана,подлежи на отхвърляне.В тази му част решението на въззивния съд следва да бъде отменено. В останалата му част въззивното решение е правилно и законосъобразно. Правилно окръжният съд е приел,че през исковия период ответникът е ползвал масив 35 в местността „Я.“ в землището на [населено място] без правно основание – при прекратен наемен договор и,че в резултат на това ищецът е пропуснал да реализира ползи в размер на евентуална наемна цена от отдаването на земята. В защитата си срещу тази част от иска ответникът се е позовал на извършено от него с уведомление от 05.01.11г. извънсъдебно прихващане на вземането на кооперацията за наем за 2010г. с насрещно негово вземане за стойността на произведен и неправомерно пожънат от ищцовата кооперация слънчоглед от масив 35 през м.септември 2010г. По отношение на това вземане на ответника е водено съдебно производство по т.д.№17/11г. по описа на ШОС,образувано по предявен от дружеството срещу кооперацията частичен осъдителен иск за заплащане на сума, представляваща стойността на слънчогледа.Производството е приключило с влязло в сила на 13.05.13г. решение,с което искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. При тези обстоятелства предприетата от касатора посока на защита срещу тази част от иска не би могла да има за резултат освобождаването му от дължимата престация за обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД. Направеното с уведомлението от 05.01.11г. изявление не е довело до погасяването на вземането за обезщетение,тъй като от една страна е било насочено към погасяване на задължение с предмет,различен от този на претендираното в настоящото производство. От друга страна извънсъдебно прихващане би могло да бъде извършено само между две насрещни изискуеми и ликвидни задължения, а, видно от посоченото по-горе, към момента на изявлението активното вземане на ответника не е имало тези характеристики. Твърдяното вземане за заплащане равностойността на заместимите вещи – слънчоглед е било спорно към датата на отправянето на изявлението, поради което то не е могло да породи целения правен ефект на погасяването до размера на по-малкото вземане. Предвид това, искът в тази му част е подлежал на уважаване,както е сторила и първата инстанция.Въззивното решение,с което съдът е достигнал до същия резултат , следва да бъде потвърдено от настоящия състав. С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени направени за производството пред трите инстанции разноски в размер на 1044,66 лв. , а в полза на ответника по касационната жалба - 2475,63 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №318/05.12.2013г. по гр.д.№499/13г. по описа на Шуменски окръжен съд в частта,с която е потвърдено решение №460/04.06.2013г.,постановено по гр.д.№4886/11г. по описа на РС Шумен в частта,с която [фирма] е осъдено да заплати на П.“Н.“ [населено място] общ.Х. сума в размер на 6240 лв.,представляваща обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД за ползването на масив 36 с площ от 500 дка в местността „Я.“ от землището на [населено място], през периода 01.01.10г. – 15.07.10г., ведно със законната лихва и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от П.“Н.“ [населено място] [община] с ЕИК[ЕИК] срещу [фирма] с ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД за заплащането на обезщетение в размер на 6240 лв. за ползването на масив 36 с площ от 500 дка в местността „Я.“ от землището на [населено място], през периода 01.01.10г. – 15.07.10г., ведно със законната лихва като неоснователен и недоказан. ПОТВЪРЖДАВА решение №318/05.12.2013г. по гр.д.№499/13г. по описа на Шуменски окръжен съд в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] вх.Б ет.3 ап.30 да заплати на П.“Н.“ [населено място] [община],с ЕИК[ЕИК] сумата 2475,63 лв.,представляваща направени разноски за производството пред всички инстанции. ОСЪЖДА П.“Н.“ [населено място] [община],с ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] вх.. ет.. ап.. сумата 1044,66 лв.,представляваща направени разноски за производството пред всички инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.