Р Е Ш Е Н И Е № 185 гр. София, 10 АПРИЛ 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и втори март, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора РУСКО КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 499/ 2012 година Касационното производство е образувано по протест на СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА срещу въззивна присъда от 26. 01. 2012г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав, по ВНОХД № 2737/ 2011г., с която е отменена изцяло присъдата на Софийския районен съд, наказателно отделение, 98 състав, от 15. 04. 2011г., по НОХД № 9056/ 2010г., и е постановена нова. В касационния протест са релевирани доводи за нарушение на материалния закон, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Поддържа се, че въззивната присъда е незаконосъобразна- при доказано от фактическа страна обвинение, неправилно е отменена първоинстанционната осъдителна присъда и вместо нея е постановена нова- оправдателна. Прокурорът, подал протеста, възразява срещу реализираната от втората инстанция оценка на доказателствата, събрани по делото, които намира, че са интерпретирани едностранчиво, а в резултат са формирани неправилни правни изводи. Искането е за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста, който намира за необоснован. Гражданският ищец С. П. С., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият процесуален представител предоставя на съда да се произнесе по основателността на протеста, с който е сезиран. Подсъдимият Д. О. Р., лично и чрез своя защитник поддържа, че протестът е неоснователен. Заявява искане присъдата бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест е основателен. С първоинстанционната присъда Софийският районен съд, наказателно отделение, 98 състав, е признал подсъдимия Д. О. Р., от [населено място], за виновен в това, че на 28. 03. 2010г., в [населено място], е причинил на С. П. С. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване през костните въртели на лявата бедрена кост, и довела до трайно затруднение на движението на долния ляв крайник за период от 7- 8 месеца, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години. Осъдил е подсъдимия Д. О. Р. да заплати на С. П. С. сумата 2300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, и сумата 2500 лв.- за неимуществени вреди, на основание чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С протестираната въззивна присъда, Софийският градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав, е отменил изцяло цитираната първоинстанционна присъда и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия Д. О. Р. за невинен, и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по гореописаното обвинение по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1НК. Отхвърлил е предявените от С. П. С. граждански искове срещу подсъдимия, за сумата 2300 лв.- обезщетение за имуществени вреди, и за сумата 20000 лв.- за неимуществени вреди, като неоснователен и недоказан. За да отмени обжалваната пред него от подсъдимия и гражданския ищец осъдителна присъда и постанови нова- оправдателна, съобразно правомощията си, лимитирани по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, въззивният съд е счел, че липсват несъмнени и категорични доказателства за авторството на инкриминираното деяние. Той обаче не е осъществил в пълен обем правомощията си на последна инстанция по фактите. Ангажирал се е с правни изводи по въпросите за вината и отговорността на конкретно лице, без те да са формирани на базата на цялостно установената фактология по делото и при стриктно спазване на установения процесуален регламент за събиране, проверка и оценка на доказателствата. В настоящия казус СГС е постановил оправдателната си присъда, без да е изяснил преди това всички правнорелевантни обстоятелства по делото, от една страна позовавайки се на негоден доказателствен източник, и от друга- след едностранчиво и фрагментарно обсъждане на отделни доказателствени средства, без последните да бъдат анализирани в рамките на цялата формирана по делото доказателствена съвкупност. Основен аргумент за формиране заключението на СГС, че Р. не е автор на престъплението, в което е обвинен, е обстоятелството, че при обаждането си на спешния телефон 112, пострадалият свидетел С. е уведомил, че е бил нападнат от непознато лице. Обяснения със сходно съдържание той дал първоначално и пред органите на МВР, пристигнали на местопрестъплението, а едва два месеца по- късно, подавайки заявителски материал в полицията, той визирал като автор на престъпното посегателство спрямо себе си подсъдимия Д. Р.. Във всички свои разпити в хода на досъдебното разследване и съдебното следствие същият последователно е поддържал, че е бил нападнат именно от дееца, вследствие на искането на последния за връщане на дадено капаро за нереализирана дърводелска услуга, от която Р. междувременно се бил отказал. От съществено значение в случая е, че изпратеният, въз основа на искане от съда, от „Национална система 112” CD, е бил приет като доказателство по делото (без да се посочва неговият вид), предявен е на страните, а записът върху него- изслушан в съдебното заседание на СРС от 15. 04. 2011г., в което е постановена първоинстанционната присъда. Никоя от предходните инстанции не е съобразила, че сам по себе си приетият CD не е годно доказателствено средство и прослушването на звукозаписа не е достатъчно, за да бъде счетен той за годен източник на доказателства. Необходимо е било съдът да назначи фоноскопна експертиза, чието заключение да бъде преценявано съвкупно с останалите доказателствени източници, което обаче не е сторено, включително и от втората инстанция, въпреки проведеното от нея въззивно съдебно следствие. Отделен е въпросът, че поначало се преекспонира обстоятелството, че пострадалият С. не е съобщил веднага данни за самоличността на своя нападател. В тази насока е неглижиран фактът, че към момента на подаване на сигнала той обективно се е намирал в безпомощно състояние, със силни болки, в пълна невъзможност за придвижване, и с обаждането си на тел. 112, реално е търсел спешна помощ, адекватна на конкретното му страдание, а не разследване на инцидента. Решаващият съдебен състав не е съобразил, че след откарването му в болнично заведение, свид. С. С. е претърпял продължително лечение, включващо директна екстензия, оперативна интервенция, обездвижване, последвани от продължителен възстановителен период, а последното е достатъчно, за да обясни достатъчно убедително закъснението за сезиране на полицейските органи, с повече от един месец (на 11. 05. 2010г.), което впрочем удовлетворява и критериите за житейска правдоподобност, на които съдът основно се позовава. Следващият процесуален порок в доказателствената дейност на градския съд е в едностранчивата оценка на доказателствата. За да приеме, че на 28. 03. 2010г., във времето между 08.00- 08.30ч., подсъдимият се е намирал в [населено място], поради което е невъзможно същият да е лицето, причинило инкриминираното телесно увреждане на пострадалия С., в [населено място],[жк], той се е позовал на показанията на свидетелите К. Н. и Р. Б., както и на обясненията на Р., дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, които е кредитирал. Отхвърлил е показанията на свидетеля С., за които е приел, че се опровергават от показанията на посочените по- горе двама свидетели и обясненията на подсъдимия. Вярно е, че принципно съдът разполага с правомощието да кредитира едни доказателствени източници и същевременно да отхвърли други. В този случай обаче е задължен да изложи в мотивите си законосъобразни съображения, почиващи на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Именно това си задължение въззивната инстанция не е изпълнила. Тя не е съобразила в достатъчна степен, че освен годно доказателствено средство, обясненията на подсъдимия представляват и сериозен процесуален инструмент за упражняване на неговото право на защита, чрез лансирането на благоприятна, от гледище на формираната позиция, версия по фактите. В този смисъл, обясненията на дееца безусловно подлежат на внимателна и обективна оценка, при детайлното им съпоставяне с данните, установени чрез останалите доказателствени източници. В конкретния случай подкрепящите ги показания на К. Н. и Р. Б. съдържат множество празноти, вътрешни противоречия, наивни и житейски нелогични, а в отделни свои части- и направо неправдоподобни обяснения, съдържащи се в отговорите на конкретните поставени въпроси, поради което създават сериозни съмнения за достоверността си. Обсъжданите показания установяват фактите на едно обичайно поведение на подсъдимия, но липсват основания те да бъдат отнесени към конкретното време на инцидента, предмет на повдигнатото обвинение.Така, свид. Н. е съобщил, че не е работил на рождения си ден- 17. 04. 2010г., тъй като се падал в почивен ден- събота, докато на идентичния празник на приятеля му, с когото работели заедно (на 8. 04. с.г.), в делничен ден двамата изпълнявали регулярните си задължения на обекта на подсъдимия. Буди недоумение, че повече от безкритично и без никакви резерви от съда, е възприето обяснението му, че при така ситуираното работно време, в друг почивен ден от седмицата- неделя, същевременно и важен християнски празник- Ц., и имен ден на коментирания свидетел, точно на инкриминираната дата, в имота на Р. е била изпълнявана отводнителна шахта. В този контекст изобщо без обсъждане и преценка е останал и фактът, че повече от пет месеца след привличането му в качеството на обвиняем, подсъдимият посетил свидетеля в затвора и го помолил да свидетелства за обстоятелства, възникнали по време на работата на Н. в имота на дееца, във връзка с вече предявеното срещу последния обвинение. Още повече информацията, получена от неговите свидетелски показания съдържа данни за обичайното поведение на подсъдимия и работниците, както и за разпределението на работния ден, но не очертава никаква конкретика, която успешно да бъде свързвана с инкриминираната дата- 28. 03. 2010г. Ето защо, при комплексната оценка на всички обсъдени до тук релевантни данни, е наивно да се поддържа (а и приеме), че свидетелят е поел ангажимента да „каже истината каквато си е” , след като датата на деянието с нищо не се отличава от останалите дни, в които той е работил на имота на Р.. Н. посочва само едно ориентировъчно време, в което работниците по принцип са отивали на обекта и са били посрещани от собственика (интервала между 08.30- 09.00ч.), без претенции за точност. Още повече, настъпилото именно на инкриминираната дата преминаване към лятното часово време, също самостоятелно създава съществени съмнения в предлаганата конкретика относно точното време на събитията . Р. Б. също свидетелства за обичайните си отношения с подсъдимия, без да установява нищо специфично, извън формалното визиране на инкриминираната дата. Същевременно обаче този свидетел не е в състояние да обясни нещо конкретно, индивидуализиращо срещите му с дееца, проведени в други дни- предхождащи и последващи инцидента, както и за сочената от него дата на възпроизвежданите събития. Тези особености на обсъжданите свидетелски показания също са останали несъобразени при доказателствения анализ. Ето защо, ВКС прие, че въззивният съд е постановил присъдата си при неизяснени фактически обстоятелства, свързани с предмета на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК. Въпреки, че тежестта на доказване в наказателния процес лежи върху прокурора, който като държавен обвинител следва да представи доказателства за присъствието и участието на дееца в инкриминирания инцидент, довел до настъпване на съставомерния резултат, индивидуализиран с обвинителния акт, съдът като орган по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза, е задължен в пределите на своята компетентност да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина, съгласно принципната норма на чл. 13 НПК. Липсват констатации в мотивите с какъв автомобил се е движел подсъдимият (ако въобще такъв е бил използван), по какъв маршрут, не е установено времето, необходимо за отзоваването му от [населено място] до[жк]. Не е обсъждана и евентуалната възможност той да посрещне работниците и да се върне в града в рамките на времето, сочено от пострадалия (ако изобщо на този ден е работено на обекта и той го е посещавал). Не е изследван и въпросът Р. знаел ли е маршрута и обичайното време, по което свид. С. пътува до работата си- изобщо, и за конкретната дата. Още повече, от данните за самоличността на подсъдимото лице е видно, че живее в[жк], което поначало не изключва и възможността нападението над С. да е предприето още преди тръгването му за [населено място] (ако тогава той изобщо е предприемал пътуване по визираното направление). Изобщо не е изяснявано в процеса на какво разстояние от блока на Р. и в каква посока се намира клонът на „Б.”, откъдето С. е теглил пари от банкомата и е бил нападнат. Не са изчерпани и възможностите за събиране на доказателства чрез системите на видеонаблюдение, както на МВР, така и на банката, до чиито офис е извършено престъплението. Всички тези възможности съществуват в теоретичен план, поради което и подлежат на проверка и доказване (респ. отхвърляне), с всички доказателствени способи, уредени в процесуалния закон. Едва след като е събрал, проверил и оценил относимите и необходими доказателства, и е установил всички правнорелевантни факти, въззивният съд, като инстанция и по фактите, следва да решава въпросите за вината и отговорността на дееца, по чл. 301 НПК. Съгласно чл. 304 НПК подсъдимият се признава за невинен когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия, или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление. Макар и да не го е формулирал изрично, решаващият съдебен състав очевидно е приел хипотезата, в която поначало е налице съставомерно деяние, но не е установено то да е било извършено от подсъдимото лице. ВКС многократно в своята практика е указвал на съдилищата, че не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да почива на предположение. Конкретният случай е именно такъв- доказателствените празноти са запълнени с предположения, съждения и умозаключения, основани на данни за обичайно поведение, повтарящи се събития и т.н., но не и на доказани по надлежния ред конкретни и безспорни фактически обстоятелства. Предвид изложените до тук съображения, касационната инстанция прие, че в производството пред СГС са допуснати нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК, с характера на съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, доколкото са довели до ограничаване правата на държавното обвинение, а като краен резултат- и до постановяване на въззивен съдебен акт, в нарушение на материалния закон. Ето защо, като констатира наличието на поддържаните в протеста касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК, съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2- 3 НПК, ВКС, ІІІ н.о., прие, че следва да отмени атакуваната въззивна присъда, и върне делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд, от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото, следва да се изпълнят като задължителни дадените указания по приложението на материалния закон и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, на основание чл. 355, ал. 1, т. 2- 3 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2- 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивна присъда от 26. 01. 2012г., постановена по ВНОХД № 2737/ 2011г. по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав, като ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: