Р Е Ш Е Н И Е № 421 гр.София, 17.02.2016 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1831/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Р. Б. В., чрез адв. С. Т. И., срещу въззивно решение № 510/23.01.2015 г., постановено от Софийски градски съд, по гр.д. № 7269/2014 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 788/17.06.2015 г., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите допустимо ли е с последващ иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, при подадено възражение срещу заповед за изпълнение, издадена на осн. чл. 410 ГПК, в полза на работодателя, за вземания за причинени липси по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, да се ангажира пълната имуществена отговорност на работника, предвидена в чл. 211 КТ, и представлява ли, в този случай, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК „съдебен ред” по смисъла на чл. 211 КТ. Съставът на Върховния касационен съд намира, че следва да се даде положителен отговор на повдигнатите въпроси. Производството по чл. 422 ГПК е исково и се развива по общия ред на ГПК, като по отношение на него са приложими всички процесуалните правила, уредени в гл. Втора на ГПК - „Общ исков процес“, при съобразяване на спецификите, произтичащи от това, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (чл. 422, ал. 1 ГПК), за разлика от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба (чл.125 ГПК на ГПК). Не намират приложение и правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК, като въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност в същия процес, а за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК. В този смисъл са и разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Особеното при иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК е това, че в полза на ищеца вече има издадена заповед за изпълнение, която е и изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист по вземането му. Заповедта обаче не е влязла в сила, тъй като е подадено в срок възражение и именно поради това кредиторът предявява установителния иск, с който да разреши със сила на присъдено нещо спора относно вземането. При уважен иск (изцяло или частично), заповедта влиза в сила съобразно признатите права на ищеца – кредитор и той вече може да получи изпълнителен лист за тях. Последният, при развито исково производство, се издава въз основа на влязлата в сила заповед, но по разрешен със сила на присъдено нещо правен спор относно съществуването на вземане от ответника в полза на ищеца. Ето защо, няма основание да се приеме, че съществуването на вземане, установено с иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК (процесуалноправната норма не е квалификация на спорното материално право, с което е сезиран съда) не е по „съдебен ред“ по см. чл. 211 КТ – както стана ясно, процесът е исков, състезателен и решението се ползва със сила на присъдено нещо. От друга страна, както е изяснено и в решение № 487/26.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 339/2009 г., III г.о., предписаният в разпоредбата на чл. 211 ГПК съдебен ред за осъществяване на пълна имуществена отговорност на работника или служителя към работодателя не означава забрана за доброволно заплащане на вредите от страна на работника или служителя – допустимо е от закона на общо основание, без спазване на особена процедура. Заповедното производство е уредено като съдебна процедура пред съд, която цели заявителят (кредитор) да събере по бърз начин вземането си, по опростен ред, поради липсата на правен спор по него. Ако в двуседмичен срок длъжникът не подаде възражение, тoва значи, че той не оспорва задължението си и въз основа на заповедта се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. Ето защо, когато вземането на работодателя, за което отговорността на работника/служителя е пълна имуществена, не е спорно, кредиторът може да пристъпи към събирането му направо по този ред. Допълнителен аргумент за това, че заповедното производство е приложимо и за вземанията по см. на чл. 211 КТ е и специално уредената в чл. 417, т. 8 ГПК възможност за издаване на заповед за изпълнение въз основа на акт за начет, с която се осъществява пълната имуществена отговорност на отчетник (особеното производство по финансови начети - чл. 299 ГПК от 1951 г., отм., не е уредено в ГПК от 2007 г. или друг нормативен акт). Може да се обобщи, че „съдебен ред“ по смисъла на чл. 211 ГПК е общият исков процес, което включва и иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, особеното производство по финансови начети по чл. 299 ГПК от 1951 г. (отм.), издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 ГПК, гражданският иск в наказателния процес. По касационните оплаквания: Касаторът [фирма], [населено място], [община], твърди неправилност на въззивния съдебен акт, иска неговата отмяна и уважаване на иска му както и присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Ответникът по касация Г. В. М. е изразил становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна. За да се произнесе по спора, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Първостепенният Софийски районен съд, в производство по реда на чл. 422 ГПК, е признал за установено, че Г. М. дължи на бившия си работодател „И. ..” О., на осн. чл. 211 КТ, сумата в размер на 10 268,54 лв. – невърнати и неотчетени парични средства, ведно със законната лихви върху главницата, считано от 23.03.2012г. За тази сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.04.2012г. по ч.гр.д. 14633/2012г. по описа на СРС, 24 с-в. След възражение, работодателят е предявил установителен иск за вземането. Въззивният Софийски градски съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото, като приел, че вземане, основано на пълна имуществена отговорност, не може да се реализира по реда на заповедното производство; законодателят, под „съдебен ред” в чл. 211 КТ има предвид общия исков ред. Допълнително се е аргументирал и с разпоредбата на чл. 211, ал. 2 КТ, която изрично предвижда, при случаите по ал. 1 на чл. 211 КТ, за реализиране на пълната имуществена отговорност на служител, удръжки да могат да бъдат правени от работодателя само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Според въззивната инстанция постановяването на влязло в сила решение е дължимият краен съдебен акт, въз основа на който единствено може да се осъществи отговорността на работника при проведен спорен исков процес. Развитият исков процес в хипотезата на чл. 415 ГПК, след заповедно производство, е само факултативна, а не задължителна последица, поради което няма как да се включи в обхвата на чл. 211 КТ. Изяснено е, че даденото тълкуване на нормата на чл. 211 КТ е в съответствие и със застъпената с чл. 1, ал. 3 КТ цел на КТ. Решението е неправилно. В производството по чл. 422 ГПК съдът няма правна възможност да извършва проверка за допустимостта на заповедното производство. В случая има заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК и възражение на длъжника, което прави допустим исковия процес. В него съдът не изследва дали са били налице предпоставките за издаване на заповедта, не извършва контрол относно правилността на действията на районния съд, включително относно редовността на заявлението. Въззивният съд неправилно е извършил преценка за наличието на основания за издаване на заповедта за изпълнение по гр.д. № 14633/12 г. на СРС, също така тълкуването на чл. 211 КТ и чл. 422 ГПК е в противоречие с това, дадено по-горе от настоящия съдебен състав. Даденото от настоящия състав на ВКС разрешение не накърнява свободата и закрилата на труда, справедливите и достойни условия на труд, осъществяването на социален диалог между държавата, работниците, служителите, работодателите и техните организации за уреждане на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения, поради което неоснователен е доводът, че е в противоречие с чл. 1, ал. 3 КТ. По изложените съображения, решението, като неправилно, следва да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за разглеждане на въззивната жалба и произнасяне по същество на спора. С определение № 425/17.06.2015 г. по ч.гр.д. № 1830/2015 г. съставът на ВКС е присъединил частното производство за съвместно разглеждане с настоящото. То е образувано по частна жалба, подадена от [фирма], представлявано от управителя Р. Б. В., против определение № 4520/26.02.2015 г. по въззивно гр.д. № 7269/14 на СГС, постановено по чл. 248 ГПК. С него въззивният съд е отказал да измени решение № 510/23.01.2015 г. в частта за разноските. Предвид резултата по касационната жалба, определението по чл. 248 ГПК също следва да бъде отменено, като въззивният съд се произнесе отново съобразно резултата по материалноправния спор и представените доказателства за извършени съдебноделоводни разноски. Разноските, сторени по настоящото дело също следва да се съобразят от въззивния съд при новото разглеждане на делото, съобразно резултата по материалноправния спор. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 510/23.01.2015 г. и определение № 4520/26.02.2015 г., постановени от Софийски градски съд, по гр.д. № 7269/2014 г. ВРЪЩА делото за разглеждане от друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: