О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3 гр. София, 04.01.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември, две хиляди двадесет и първа година, в състав: Председател: EМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2364 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. В. Г. срещу решение № 10215 от 05. 03. 2021г. по в. гр. дело № 1860/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, 10 състав, с което е отменено решение № 480 от 17. 01. 2020г. по гр. дело № 10254/2018г. на Софийски градски съд /СГС/, ГО, 4 състав и вместо него е постановено ново решение, с което предявеният от касатора срещу Столична община /СО/ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен, като му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ищецът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните?, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 ТР № 1 / 04. 01. 2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, в решение № 228 / 01. 10. 2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, Първо г.о. и в решение № 27 / 02. 02. 2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, Четвърто г.о.; 2. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска на ищеца – въззиваем, като се позовава единствено на новопредставен административен акт от страна на насрещната страна, при положение, че тя не е провела пълно и главно доказване на твърдяните факти, вкл. че административният акт е влязъл в сила?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 169/31.01.2013г. по т.д. № 664/2011г. на ВКС, Второ т.о., и 3. Длъжен ли е въззивният граждански съд, който разглежда иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, да се произнесе инцидентно по валидността на административни актове /заповеди на Главния архитект, с които се допуска изработване на проект за изменение на действащ ПУП/, представени за първи път пред него, за които насрещната страна е направила възражение за тяхната нищожност и за това, че не са влезли в сила?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 136/03.08.2016г. по гр.д. № 3967/2015г. на ВКС, Четвърто г.о. и с решение № 964/30.12.2009г. по гр.д. № 3306/2008г. на ВКС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поставя следните въпроси: 1. Следва ли заповеди, издадени по реда на чл. 135, ал. 5 ЗУТ, с които се допуска изработването на проект за изменение на ПУП да бъдат влезли в сила, за да спрат приложението на действащия ПУП в частите, за които се отнасят, според правилото на чл. 135, ал. 6 ЗУТ?; 2. Представляват ли заповедите по реда на чл. 135, ал. 5 ЗУТ, с които се допуска изработването на проект за изменение на ПУП, акт, с който се променя характера на общинската собственост от частна в публична и с издаването им изключват ли се от гражданския оборот засегнатите обекти на общинската собственост?; 3. Какво е правното значение за производството по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД вр. с чл. 15, ал. 5 ЗУТ и засяга ли административноправния елемент от фактическия състав – влязлата в сила заповед на административния орган по чл. 129 ЗУТ, издаването на последваща заповед по чл. 135 ЗУТ, с която се допуска изработването на проект за изменение на вече одобрен ПУП? Допустимо ли е да се приравни правния ефект от спирането на прилагането на действащия ПУП, съгласно правилото на чл. 135, ал. 6 ЗУТ, с правния ефект от отмяна или изменение на действащия устройствен план?; 4. Допустимо ли е посредством акт на административен орган, подчинен на една от страните по гражданскоправна сделка, тази страна да бъде освободена от правните последици на сделката?, и 5. Допустимо ли е в първото о.с.з. пред въззивната инстанция да се приемат нови доказателства на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, която е приложима по отношение на първата инстанция? Доколкото заповедите на Главния архитект са едностранни актове на СО, която е страна по делото и са могли да бъдат издадени в срока за представяне на доказателства в първоинстанционното производство, представянето им пред въззивния съд попада ли в обхвата на забраната за посочване на нови факти и обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК? В кой момент приключва съдебното дирене по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК за твърдение на нововъзникнали обстоятелства след подаването на жалбата, но преди откритото заседание пред въззивната инстанция и за представяне на доказателства за тях, предвид разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК, според която въззивният съд се произнася по допускане на посочените от страните нови доказателства в подготвителното закрито заседание?. Релевира и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в липсата на мотиви защо въззивният съд е приел, че новопредставените пред него заповеди на Главния архитект на СО са влезли в сила, въпреки че такива твърдения и доказателства липсват, както и в грубото нарушение на императивната норма на чл. 6 ЗОбС, възпроизведена в чл. 2, ал. 2 Наредбата на Столичен общински съвет /СОС/ за общинската собственост, приета с решение № 210 на СОС по протокол № 87/14.04.2011г., в сила от 10.05.2011г., според която промяна в характера на обектите на общинска собственост от публична в частна и обратно се извършва с решение на СОС, а не със заповед на Главния архитект на СО, както е приел САС. Ответникът по касационната жалба /ответник и в исковото производство/ - СО подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че страните не спорят досежно следните правнорелевантни факти: че между тях е сключен предварителен договор от 20. 11. 2015г. за продажба на реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.4091.110 – частна общинска собственост, с площ от 86 кв.м., която реална част следва да бъде придадена към новообразуван УПИ 8-113 от кв. 11, м. „Младост 2“ с обща площ 439 кв.м. – собственост на ищеца; че новообразуваният горепосочен УПИ е съставен от ПИ с идентификатор 68134.4091.664 с площ 212 кв.м., за който ищецът се легитимира като собственик с констативен нот. акт № 53/20.12.2013г., и от ПИ с идентификатор 68134.4091.749 с площ 141 кв.м., за който ищецът се легитимира като собственик с нот. акт № 29/25.02.2015г. и с нот. акт № 565/25.03.2015г.; че с решение № 291/14.04.2016г. на СОС е одобрен проект за ПУП касателно предмета на процесния предварителен договор, и че ищецът е заплатил цялата продажна цена по предварителния договор от 20.11.2015г. и е изправна страна по него. Въз основа на тези факти, САС е намерил, че процесният предварителен договор е сключен в изискуемата от чл. 19, ал. 2 ЗЗД писмена форма и съдържа съществените елементи от съдържанието на окончателния договор, като е посочил, че в производството по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът действа като нотариус и затова дължи проверка на принадлежността на правото на собственост на имота – предмет на предварителния договор. Приел е, че ответникът е собственик на процесните 86 кв.м., представляващи реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.4091.110, както и че ищецът е изправна страна по предварителния договор. Заключил е, че сключването на окончателен договор по реда на чл. 15, ал. 5 ЗУТ предвижда смесен фактически състав, съдържащ гражданскоправни и административноправни елементи, но с гражданскоправни последици, които следва да са налице кумулативно. Намерил е, че не е осъществен административноправният елемент от фактическия състав на спорното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Това е така, защото съгласно чл. 15, ал. 5 ЗУТ, за да се променят границите на съседни УПИ е необходимо да има изменение на ПУП от компетентния административен орган и съгласие на собствениците, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост с нотариално заверени подписи, като когато се променят границите на УПИ – общинска собственост, предварителният договор се сключва в писмена форма. Въззивният съд е приел, че въпреки одобрението на проекта за изменение на ПУП във връзка с процесния предварителен договор, обективирано в решение № 291/14.04.2016г. на СОС, следва да се съобразят по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, представените от ответника във въззивното производство заповеди № РА50-689/01.09.2020г. и № РА50-894/20.11.2020г. на Главния архитект на СО, с които е предвидено изготвянето служебно на проект за изменение на ПУП, което засяга и ПИ с идентификатор 68134.4091.110, от който следва да се придадат процесните 86 кв.м. към поземлените имоти на ищеца. С тези заповеди е променено предназначението на урегулираните имоти, като се предвижда създаването на нов УПИ с предназначение за „ОДЗ“, изграждането на паркинг и промяна на уличната регулация на задънена улица, чрез обединяването на имоти – частна общинска собственост, в които попадат и процесните 86 кв.м.. Доколкото с горепосочения проект за изменение на ПУП е променено предназначението на урегулираните имоти на ответника, САС е заключил, че с него, на основание чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОбС, е променен характера на общинската собственост – от частна в публична, а последната е изключена от гражданския оборот съгласно чл. 7, ал. 2 ЗОбС. Затова за процесните 86 кв.м., станали публична общинска собственост, е невъзможно сключването на искания окончателен договор. Същевременно, според САС, влезлите в сила заповеди № РА50-689/01.09.2020г. и № РА50-894/20.11.2020г. на Главния архитект на СО, на основание чл. 135, ал. 6 ЗУТ, са спрели прилагането на действащия ПУП в частите, за които се отнасят, т.е. спрели са приложението на проекта за ПУП, одобрен с решение № 291/14.04.2016г. на СОС, с което е предвидено изменение на границите на УПИ – общинска собственост чрез придаване на 86 кв.м. към имотите на ищеца, поради което липсва изискуемият от чл. 15, ал. 6 ЗУТ административен акт за одобряване на изменението на ПУП, който е предпоставка за сключването на окончателен договор, а със сключването на последния съгласно пар. 22, ал. 1, б. „б“ ПЗР ЗУТ, ПУП се счита за приложен в хипотезите на чл. 15, ал. 5 ЗУТ. По гореизложените решаващи съображения предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Настоящият касационен състав намира, че са налице сочените от касатора - ищец общо и допълнително основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения първи процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос, който е с обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, е налична задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ и безпротиворечиви решения по чл. 290 ГПК /№ 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др.), според които въззивната инстанция като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. По отношение на представените от ответника нови доказателства във въззивното производство, въззивният съд не е изложил съображения защо счита същите за относими към спора и за влезли в сила административни актове, като не е обсъдил наведените от насрещната страна възражения в тази връзка. Поради това обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с гореизложената практика на ВКС. Вторият и третият въпроси, наведени от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по начина на формулирането им, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като не са от значение за крайния изход на конкретното дело. Вторият въпрос е от значение за правилността на съдебното решение, която не може да се обсъжда в предварителната фаза по селекция на касационните жалби, а третият въпрос е ирелевантен към настоящия спор, тъй като въззиваемият – ищец не е навеждал пред въззивната инстанция възражение за недействителност на заповедите на Главния архитект на СО, приети от САС, а само такова за тяхната неотносимост към спора и за това, че не са влезли в сила, като несоъбщени на заинтересованите лица. От въпросите на касатора, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване следва да бъде допуснато по втория правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение и по който не е формирана практика на ВКС, поради което ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По останалите въпроси не са налице или общото, или допълнителното основание за допускане на касационния контрол. САС не е приел, че представените за първи път пред него административни актове не са влезли в сила, поради което първият въпрос не би могъл да има обуславящо значение за крайния изход на делото, а и приложимите правни норми са ясни досежно изискването административният акт да е влязъл в сила, за да породи визираните в тях правни последици. Трети, четвърти и пети въпроси, зададени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са относими единствено към правилността на въззивното решение в контекста на извършени нарушения на материалния и процесуалния закони, поради което ще бъдат обсъдени в производството по чл. 290 ГПК. Освен това по петия въпрос е налична съвременна практика на ВКС, включително задължителна такава /ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/, поради което не би могло да е осъществено и релевираното допълнително основание. Не е налице наведената от касатора очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, основана на правните въпроси, по които касационната инстанция допуска касационния контрол. На основание гореизложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по горепосочените правни въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10215 от 05. 03. 2021г. по в. гр. дело № 1860/2020г. на САС, ГО, 10 състав. Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 625. 76 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната. След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.