Р Е Ш Е Н И Е № 408 София, 12 февруари 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1145/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на адв.Л. С., защитник на подсъдимия И. Й. и адв.Е. М., защитник на подсъдимия К. Т., срещу въззивно решение от 12.05.2014 г., постановено по внохд № 25/2014 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. В жалбата на адв.С. са развити доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се искания в условията на алтернативност за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наложеното наказание. В жалбата на адв.М. също се релевират всички касационни основания, като се правят съответните на тях искания в условията на алтернативност. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни и моли за оставянето им без уважение. Адвокат С., защитник на подсъдимия И. Й. пледира за уважаване на касационната жалба по подробно изложените в нея съображения. Намира за недоказано обвинението, поради което моли за оправдаване на подзащитния й, алтернативно за намаляване размера на наложеното наказание. Подсъдимият И. Й. моли за оправдаване или намаляване на наказанието. Подсъдимият К. Т. и защитникът му, редовно призовани за съдебното заседание пред настоящата инстанция, не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 59 от 02.12.2013г., постановена по нохд № 323/13г., Окръжен съд –Русе е признал подсъдимия К. Н. Т. за виновен в това, че през периода 01.01.2006г. – 09.08.2006г., включително в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в съучастие като извършител с И. И. Й.-помагач и като управляващ и представляващ [фирма] – [населено място], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 37 000 лева дължим данък върху добавената стойност от [фирма] – [населено място], като потвърдил неистина в подадени справки-декларации за ДДС по чл.100 от ЗДДС/отм./ с вх. № 1800-928239/12.02.2006 г., вх. № 1800-0803817/11.04.2006 г. и вх.№ 1800-0818514/09.08.2006 г., всички по описа на ТД на НАП – [населено място] и в дневници за покупки към тях – отразил стойности по получени доставки –„услуги” и начислил ДДС по 15 броя сделки с „получател” [фирма] – [населено място], отразени в данъчни фактури, издадени от „изпълнител” - [фирма]- [населено място] и от „изпълнител” – [фирма] – [населено място], като с деянието са укрити данъчни задължения в особено големи размери, поради което и на основание чл.257/ДВ бр.62/1997год./ ал.1 пр.1 вр. с чл.255/ ДВ бр.62/1997год./ ал.1 пр.2 вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.26 ал.1 вр. с чл.2 ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, както и глоба в размер на пет хиляди лева. Подсъдимият К. Т. е бил признат за виновен и в това, че през периода 01.01.2006г. – 09.08.2006г., включително в [населено място], в съучастие като извършител с И. Й.-помагач и като управляващ и представляващ [фирма] – [населено място], с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери - 37 000 лева, дължим данък върху добавената стойност от [фирма] – [населено място], водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, като с деянието са укрити данъчни задължения в особено големи размери, поради което и на основание чл.257/ДВ бр.62/1997год./ ал.1 пр.1 вр. с чл.256/ДВ бр.62/1997год./ вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на пет хиляди лева. На основание чл.23 от НК, съдът е наложил на подсъдимия К. Т. едно общо и най-тежкото наказание, а именно лишаване от свобода за срок от две години, към което е присъединил наказанието глоба в размер на пет хиляди лева. На основание чл.66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години. Със същата присъда подсъдимият И. И. Й. е бил признат за виновен в това, че през периода 01.01.2006г. – 09.08.2006г., включително в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в съучастие като помагач на извършителя К. Т., като управляващ и представляващ [фирма]– [населено място], го подпомогнал да избегне плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 37 000 лева дължим данък добавена стойност от [фирма] – [населено място], като К. Т. потвърдил неистина в подадени справки-декларации за ДДС по чл.100 от ЗДДС/отм./ с вх. № 1800-928239/12.02.2006 г., вх. № 1800-0803817/11.04.2006 г. и вх.№ 1800-0818514/09.08.2006 г., всички по описа на ТД на НАП – [населено място] и в дневници за покупки към тях, в които отразил стойности по получени доставки – „услуги” и начислил ДДС по 15 бр. сделки с „получател” [фирма] – [населено място], отразени в данъчни фактури, издадени от „изпълнител” - [фирма]- [населено място] и от „изпълнител” – [фирма] – [населено място], като с деянието са укрити данъчни задължения в особено големи размери, поради което и на основание чл.257/ ДВ бр.62/1997год./ ал.1 пр.1 вр. с чл.255/ ДВ бр.62/1997год./ ал.1 пр.2 вр. с чл.20 ал.4 вр. с чл.26 ал.1 вр. с чл.2 ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца, както и глоба в размер на седем хиляди лева. Подсъдимият И. Й. е бил признат за виновен и в това, че през периода 01.01.2006г. – 09.08.2006г., включително в [населено място], в съучастие, като помагач е подпомогнал К. Т.-извършител, като управляващ и представляващ [фирма] – [населено място], с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери - 37 000 лева, дължим данък върху добавената стойност от [фирма] – [населено място], да води счетоводна отчетност и да ползва счетоводни документи с невярно съдържание, като с деянието са укрити данъчни задължения в особено големи размери, поради което и на основание чл.257/ДВ бр.62/1997год../ ал.1 пр.1 вр. с чл.256/ ДВ бр.62/1997год./ вр. с чл.20 ал.4 вр. с чл.2 ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок три години и четири месеца, както и глоба в размер на седем хиляди лева. На основание чл.23 от НК, съдът е наложил на подсъдимия Й. едно общо и най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца /което да се изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип/, към което е присъединил наказанието глоба в размер на седем хиляди лева. В тежест на подсъдимите са възложени деловодните разноски. С въззивно решение № 70 от 12.05.2014г., постановено по внохд №25/14г.,Апелативен съд-Велико Търново е потвърдил първоинстанционната присъда, която е била атакувана пред него. Двете касационни жалби са допустими, но неоснователни. І. По жалбата на адв.С., защитник на подсъдимия И. Й. В касационната жалба се сочат всички касационни основания, но водещо, както е отразено, се явява оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК, като оценката на събраните доказателства е извършена в нарушение на правилата, визирани в НПК. Тези доводи са неоснователни. Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция е решение, а не нова въззивна присъда, поради което изискванията относно съдържанието на този акт са визирани в разпоредбата на чл.339, ал.1 и 2 от НПК, а не в чл.305 от НПК, към който препраща нормата на чл.339, ал.3 от НПК. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен при изготвяне на съдебния си акт, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивната част, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Въззивното решение е съответно откъм съдържание на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. В акта си апелативният съд е отговорил на всички възражения и доводи от въззивните жалби/ депозирани и от двамата подсъдими/. Също така, следва да се посочи, че действително въззивната инстанция не е направила самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, но изрично е посочила, че изцяло възприема за правилна интерпретацията на доказателствата, дадена от първия съд, като намира, че при изграждане на вътрешното си убеждение, окръжният съд не е игнорирал едни доказателства за сметка на други, а ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност. Този начин на изготвяне на съдебния акт, макар и да не е прецизен, не го опорочава. Не може да се приеме, че във връзка с дейността си по оценка на доказателствата маса, апелативният съд е допуснал процесуални нарушения, тъй като той не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Това не е необходимо, когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда/Решение № 181 по н.д. № 486/12г., ВКС, І н.о./. При вярно установени фактически положения, които са изводими от доказателствената съвкупност, събрана от решаващите съдилища, съдържаща преки и косвени доказателства, установяващи по несъмнен начин механизма на деянието и авторството на подсъдимите, съдилищата са направили и правилни правни изводи, касателно дейността и на двамата подсъдими. Наличието на косвени доказателства относно факти от предмета на доказване, не е пречка за извеждането на несъмнени изводи, в случая относно характеристиките на инкриминираните фактури, доколкото доказателствата в тяхната последователност и взаимна обусловеност водят до несъмнени изводи, а именно, че процесните фактури са с невярно съдържание. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, включени в предмета на доказване, като е оправомощена да извърши проверка само относно спазване на процесуалните предписания при формирането му. В рамките на тази проверка, настоящият състав не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила. При горни констатации, не може да се приеме, че са налице на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Неоснователно е твърдението за явна несправедливост на наложеното на подс.Й. наказание. В случая разпоредбата на чл.58а от НК е неприложима и указанията, дадени с отменителното решение на ВКС няма как да бъдат изпълнени от решаващите съдилища. Същите биха имали значение ако при второто/настоящото/ разглеждане на делото, производството се беше развило отново в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, а не по общия ред. Правилно контролираните инстанции са определили наказанията, наложени на подсъдимия Й. при условията на чл.54 от НК, след вярно отчетени смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, при спазване забраната “reformation in pejus” и разпоредбата на чл.2, ал.2 от НК. Продължителността на производството, не по вина на подсъдимия е сред отчетените от съдилищата смекчаващи обстоятелства. Вярно е, че размерът на дължимия данък е квалифициращ престъплението признак, но няма пречки в рамките на самата квалификация, обстоятелството, че сумата три пъти надвишава критерия по чл.93, т.14 от НК да бъде ценено като отегчаващо обстоятелство. Съдебното минало на този подсъдими сочи на една престъпна упоритост, което обстоятелството не може да бъде пренебрегнато и противопоставено на изтъкнатите и отчетени от съдилищата смекчаващи обстоятелства. Още повече, че определеното наказание е към минимума на предвиденото в закона и няма място за по-голямо снизхождение. ІІ.По жалбата на адвокат М., защитник на подсъдимия Т. Оплакванията за нарушения на материалния закон са в няколко насоки. Първо се твърди, че обвинението по чл.257, вр. чл.255 от НК не е доказано, тъй като не подсъдимият Т. е автор на подадените справки-декларации, а свидетелите А.. Тези твърдения са били обект на задълбочен анализ от първоинстанционния съд, възприет впоследствие и от въззивната инстанция. След анализ на доказателствената съвкупност е установено, че свидетелите А. са притежавали счетоводна фирма, която е обслужвала счетоводно търговското дружество, представлявано от подсъдимия. Двамата са осчетоводявали представените им от подсъдимия Т. фактури и не са знаели, че същите са с невярно съдържание, тъй като в тях са били отразени несъществуващи сделки, след което са изготвяли справките –декларации, които били подписвани с електронен подпис и подавани в ТД на НАП по електронен път. При тези обективни данни, правилно съдът е приел, че по отношение на А. умисълът се изключва на основание чл.14, ал.1 от НК, и че подсъдимият е осъществил деянията при посредствено извършителство. Независимо, че не той е изготвял и подписвал справките-декларации, от значение е факта, че той лично е представял в счетоводната фирма първичната счетоводна документация, която е отразявала несъществуващи сделки. На второ място се оспорва възможността при едни и същи първични счетоводни документи, престъпленията по чл.255 от НК и чл.256 от НК да бъдат осъществени в условията на съвкупност. Неоснователно е твърдението за поглъщане на посочените състави, както е приел и първоинстанционният съд. Законодателят преди изменението на разпоредбите на чл.255 от НК и чл.256 от НК е криминализирал в тези текстове като самостоятелни престъпления воденето на счетоводна отчетност и ползването на счетоводна документация с цел осуетяване установяването на данъчни задължения и избягване плащането на данъчни задължения, чрез потвърждаване или затаяване неистина в подадена справка –декларация. Съставите на двете престъпления преди изменението на закона визираха самостоятелни различни признаци от обективна и субективна страна, и не се намираха в условията на каквато и да била корелативна връзка. Различни са и действията по тяхното реализиране. Така както бяха ситуирани законодателно преди изменението, те позволяваха ангажиране на наказателна отговорност на съответните лица, в условията на съвкупност, при наличието на инкриминирана една и съща първична счетоводна документация. Ето защо, не може да се приемат за основателни твърдения за допуснати от решаващите съдилища нарушения на материалния закон. Доводите за явна несправедливост на наказанието, са касателно наложената глоба и са аргументирани във връзка с деноминацията на лева. Същите са били релевирани и пред контролираните инстанции, които са им дали правилни и убедителни отговори, които се възприемат изцяло от този съдебен състав, поради което не е необходимо преповтарянето им. Предвид всичко гореизложено в обобщение може да се каже, че двете касационни жалби са неоснователни, а въззивното решение следва да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №70 от 12.05.2014г., постановено по внохд № 25/2014 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: