РЕШЕНИЕ
№ 21
София, 08.03.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2945/2016 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба.,вх.№4702/28.4.2016 г. подадена от адв. А. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място], против въззивно решение №112/17.3.2016 г. по гр.д.№62/2016 г. по описа на Плевенския окръжен съд, II въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение №1693/03.12.2015 г. по гр.д.№2685/2015 г. по описа на Плевенския районен съд, X. граждански състав, с което [фирма] – П., е осъдено да заплати на Д. Т. А. от [населено място], сумата 16783,31 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултатна трудова злополука от 12.12.2011 г., изразяваща се в разлика между получавано от Д. А. обезщетение за временна нетрудоспособност и трудовото му възнаграждение, което би получавал, за периода от 12.12.2011 г. – 12.12.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2011 г., до окончателното й изплащане, както деловодни разноски.
Въззивният съд е приел, че нормата на чл. 200, ал.3 КТ регламентира, че работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Във връзка с това съдът е стигнал до извод, че срочният характер на трудовото правоотношение не изключва отговорността на работодателя по реда на чл.200 КТ, тъй като определящо за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е наличието на трудово правоотношение към момента на настъпване на трудовата злополука, при наличие на останалите предпоставки на горепосочената норма. За конкретния случай, окръжният съд е приел, че налице предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя – наличие на сключен трудов договор между страните и установена по безспорен начин трудова злополука на обект, на който ищецът е работил.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по материалноправният въпрос „В случай, че работникът е работил по срочен трудов договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ, има ли право да претендира имуществени вреди за срок, след като трудовият му договор е изтекъл ?“.
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
По въпроса е налице съдебна практика по чл.290 ГПК, опредметена в решение №282/28.4.2010 г. по гр.д.№622/2009 г. на ВКС, III г.о., съгласно което „срочният характер на трудовото правоотношение не изключва отговорността на работодателя по чл.200 от КТ, тъй като определящо е наличието на трудово правоотношение към момента на настъпване на трудовата злополука, но за да се ангажира отговорността на работодателя следва да се установи наличието на установените в чл.200 от КТ общи предпоставки – вреда/увреждане на здравето на работника/, настъпила неработоспособност при това през време и във връзка или по повод на извършваната работа, и причинна връзка между увреждането и резултата /резултатът трябва да е пряко следствие от внезапното увреждане на здравето, а не от други обстоятелства/. За да е основателен иска следва кумулативно да са налице изброените предпоставки.“
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че не са налице предпоставките на чл.200 КТ за процесния период, тъй като трудовият договор е в пряка връзка със сключения между работодателя – [фирма] и [фирма] – Германия, договор за строителство, поради което отговорността на работодателя е обвързана с посочения в договора срок – 24.3.2012 г. Във връзка с това се твърди, че съгласно съдебната практика на ВКС, реализирането на възложената работа изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ. Относно размера на присъденото обезщетение касационният жалбоподател намира, че същият е определен неправилно, тъй като по делото не са налице данни, че работникът след изтичане срока на договора -24.3.2012 г. е имал договорено трудово правоотношение в същия размер със същия работодател, т.е., че такова би получавал до 12.12.2012 г.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски за всички инстанции.
Ответникът по касационната жалба – Д. Т. А., посредством процесуалния си представител – адв. Л. Р., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на поставения въпрос, писмения отговор на процесуалния представител на ответника по жалбата, и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
С оглед отговора на поставения въпрос обжалваното решение е правилно. Цитираното решение №282/28.4.2010 г. по гр.д.№622/2009 г. на ВКС, III г.о., по категоричен начин приема, че срочният характер на трудовото правоотношение не изключва отговорността на работодателя по чл.200 от КТ, тъй като определящо е наличието на трудово правоотношение към момента на настъпване на трудовата злополука. Самият закон не ограничава отговорността на работодателя за трудова злополука и професионално заболяване с оглед срочността на трудовото правоотношение. Поради това основното оплакване на касационния жалбоподател е неоснователно. Предвид останалата част от отговора на въпроса настоящият състав на ВКС намира, че в случая са налице кумулативно предпоставките, визирани в нормата на чл.200, ал.1 КТ, а именно вреда/увреждане на здравето на работника/, настъпила неработоспособност при това през време и във връзка или по повод на извършваната работа, и причинна връзка между увреждането и резултата /резултатът трябва да е пряко следствие от внезапното увреждане на здравето, а не от други обстоятелства/.
С оглед изложеното неоснователни са останалите оплаквания, навадени в касационната жалба, визиращи правоотношението на работодателя с германския съконтрахент, тъй като отговорността по чл.200, ал.1 КТ е неотносима към тях, предвид гаранционно-обезпечителния й характер.
Поради това касационната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 800 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №112/17.3.2016 г. по гр.д.№62/2016 г. по описа на Плевенския окръжен съд, II въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на Д. Р. А., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], ул.Св.Св. К. и М.“ №51, вх.А, ет.1, ап.1, деловодни разноски в размер на 800/осемстотин/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |