Р Е Ш Е Н И Е № 180 гр. София, 19.07.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 471 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия В. Н. – адв. Б. и на гражданския ищец и частен обвинител И. Х. срещу решение № 73 от 15.02.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1145/2016 г. С жалбата на адв. Б. се претендират допуснати от въззивния съд нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, като наред с това е оспорена и справедливостта на наложеното наказание. Алтернативно е поискано пълно оневиняване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието. В допълнение към жалбата се твърди, че въззивният съд не е обсъдил противоречията в изводите на съдебно-медицинските експертизи. Изказана е и пространно е развита теза, че експертните изводи са базирани на предположения, противоречащи на доказателствата по делото. Според защитника налични са противоречия в свидетелските показания по съществени факти, които не са били обсъдени от въззивния съд. Твърди се и противоречие в мотивите, с които въззивната инстанция е приела наличие на виновно поведение на подсъдимия. Направен е на базата на тези констатации генерален извод за липса на мотиви към въззивния акт. Поддържа се приложимост на института на неизбежната отбрана, същевременно е отправен укор към съда от предходната инстанция, че не е обмислил евентуално извършване на деянието в състояние на афект. Според защитника при проверката на справедливостта на наказанието недооценено от въззивната инстанция е останало процесуалното поведение на подсъдимия, който е съдействал на разследването с добросъвестен разказ за случилото се. Настоява за коригиране на наложеното на подсъдимия наказание с определянето му при условията на чл. 55 НК. С жалбата на частния обвинител Х., подадена чрез повереника й – адв. С. Г. се поддържа явна несправедливост на наказанието и неправилно приложение на материалния закон, обусловено според касатора от несправедливо отмерения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от престъплението. Посочени са обстоятелства със значение според касатора на смекчаващи и отегчаващи, като е изведен значителен превес на тези от втората категория и на тази база се поддържа несправедливо занижаване на размера на заслуженото чрез престъпното поведение на подсъдимия наказание. Оспорена е справедливостта на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от престъплението. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС със задължителни указания относно правилното прилагане на материалния закон и увеличаване на наказанието. Алтернативно е поискано изменяване на въззивния акт с увеличаване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от престъплението до пълния заявен размер от 150 000 лева. Поискано е и присъждане на разноските в касационното производство. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и допълнението към нея, изложените доводи и направените искания. Подсъдимият заявява солидарност с казаното от своя защитник и моли за намаляване на наложеното наказание. Гражданският ищец и частен обвинител И. Х. и нейният повереник, редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата на защитника на подсъдимия като неоснователна и за удовлетворяване на направеното с касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Х. искане за увеличаване на размера на присъденото обезщетение. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди становищата на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в очертаните от чл. 347 НПК предели на компетентността си, установи следното: С присъда № 24 от 01.08.2016 г., постановена по НОХД № 246/2016 г. състав на Врачанския окръжен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия В. Б. Н. за виновен в това, че на 19.04.2015 г., около 01:00 часа, в [населено място], обл. В., на [улица] причинил смъртта на В. И. Х. (настъпила на 08.05.2015 г.) по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на осн. чл. 124, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. С тази присъда подс. Н. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец И. В. Х. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението в размер на 50 000 лева, като в останалата й част и до пълния заявен размер от 150 000 лева исковата претенция е отхвърлена. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето на делото разноски и държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата на окръжния съд е потвърдена изцяло. По касационната жалба на защитника на подсъдимия: Значителна част от доводите в тази жалба биха могли да имат отношение единствено към обосноваността на оспорения въззивен акт, но не и към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, макар използваната в отделни пунктове словесност да затруднява точното идентифициране на претенцията, доколкото тя е „облечена“ във въпроси с неясен адресат, тема, а понякога и логика. В по-голямата им част възраженията са направени не с оглед на допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон при формирането на вътрешната негова увереност по фактите, а с оглед на собствената на касатора преценка на доказателствата и на експертните изводи, при това чрез използване на практичният език на фактологичната реалност такава, каквато той би искал да я види, влагайки свои собствени логически основания и „експертни” познания в областта на медицината, формулирайки на тази база „ноторни истини“ и неприложими в доказателствения процес житейски допускания. За свързването на основанието за обжалване със съществени процесуални нарушения не е определящо формулирането на твърдението чрез възпроизвеждане на терминологията на закона. Определящ е пътя, по който ще се стигне до решаването на проблема. Уточняването на броя, вида, локализацията на телесните увреждания на пострадалия и времето на получаването им; общото състояние, в което той се е намирал при последователната му хоспитализация в две здравни заведения; констатациите при извършените му приживе медицински прегледи и изследвания и проведеното лечение; времето на болничния му престой; причините за смъртта, пространно третирани в касационната жалба, предполага извършване на доказателствен анализ и формиране на съответните фактически изводи. С такива правомощия касационната инстанция не разполага. Коментираната касационна жалба пренебрегва и още един особено важен момент. А той е свързан с процедурния ред, по който е протекло първоинстанционното разглеждане на делото. В първото заседание пред състава на Окръжния съд изготвилият касационната жалба защитник е направил искане делото да бъде разгледано по особените правила на съкратеното съдебно следствие в хипотезата по чл. 371, т. 2 НПК. Пред съда подсъдимият е подкрепил защитника си, потвърдил е, че разбира правните последици от прилагането на тази процедура и е заявил съгласие с тях. При това положение допустимата негова защита остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. В тези предели е ограничен и инстанционният контрол, съответно и фактическите рамки на въззивното решение, след като въззивният съд констатира, че процедурата е приложена при спазване на съответните законоустановени изисквания (в този смисъл ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, т. 8.1.) Всяко несъгласие с фактическите изводи на прокурора и с доказателствата, въз основа на които те са формулирани, може да бъде противопоставено при разглеждането на делото по общия ред, от който в случая подсъдимият, подкрепен от защитника си, се е отказал. С тези особености на процедурния ред съдилищата стриктно са се съобразили, упражнявайки съответните правомощия. Въззивният съд е извършил дължимия качествен преглед за съвместимост на процесуалната дейност на първостепенния съд с регламента в гл. ХХVІІ. Грижливо е обсъдил всяко от поставените на вниманието му възражения (повторени и в двете касационни жалби – на защитата и на частния обвинител и граждански ищец) и е дал прецизен, професионално ангажиран и безупречен отговор на всяко от тях. По пътя на добросъвестна и стриктна преценка на събраните в досъдебното производство писмени и гласни доказателства този съд е достигнал до обосновано заключение за наличие на достатъчна и валидна информационна база в подкрепа на направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинението. Освен събитието на престъплението и участието на подсъдимия в него - нанесения удар в главата на пострадалия с брадва и причиняването на съставомерния резултат, въззивният съд (подобно на съда от първа инстанция) е приел, че доказателствата изясняват по необходимия обективен и всестранен начин и останалите обстоятелства и факти, свързани с предисторията на този инцидент, като в това отношение строго е съблюдавал установените процесуални императиви. Контролът за достоверност на свидетелските показания е извършен перфектно и гарантира обективно изграждане на вътрешното убеждение на съда. Решаващо значение в това отношение е имала съпоставката на съобщеното от очевидците на събитието на престъплението с резултатите от извършения следствен експеримент, с обективните находки на увреждания по организма на пострадалия, с отразеното в приложената медицинска документация (изключително коректно разчетено от въззивния съд, което не е важимо за предложения с касационната жалба прочит на съдържанието на същите документи) и изводите на съдебно-медицинските експертизи. Въз основа на изводимото от тези информационни източници съдилищата аргументирано са приели, че е налична солидна фактическа основа за установяването на обективната истина. Ето защо не може да бъде споделено възражението, че съществени обстоятелства, като тежестта на травмата на главата и обстоятелствата, с които причиняването й е било съпътствано, както и причината за смъртта на Х. са изведени от съдилищата без да са положени от тяхна страна дължимите усилия за изясняване на фактологията. Съдебният извод за причинна връзка между травмата, причинена чрез удара с брадва в областта на главата на пострадалия и съставомерния смъртен резултат е направен на базата на коректно отразените в обвинителния акт констатации на прокурора, с които подсъдимият се е съгласил. Обосновано чрез заключенията на съдебно-медицинските експертизи е приетото от този съд отсъствие на причинна връзка на съставомерния престъпен резултат с други, странични за деянието фактори. Като се е доверил за този извод на изготвените по делото съдебно-медицински експертизи, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение. Сам по себе си фактът, че всяка от тези експертизи е изготвена от вещи лица, работещи в болницата в [населено място], където е починал пострадалия, не представлява аргумент срещу възможността тези експертизи да бъдат ползвани от съдилищата. Процесуалният закон не поставя подобни забрани. Преценката за способността на една експертиза да подпомогне процеса на формиране на обективни съдебни изводи следва да се извършва на базата на това дали изследването е съобразено с поставените задачи; дали отговорите са в рамките на професионалната компетентност на експерта; дали при изследването са ползвани признати от науката методи; дали констатациите са обосновани и дали са категорични или са с вероятностен характер; съществуват ли противоречия между отделните изводи и т.н. В случая мнението на съдилищата по приетите експертизи е формирано при съобразяване на тези критерии. Неоснователно е и възражението, че възможна причина за смъртта е неоказването на медицинска помощ с необходимото качество. Преди всичко, признавайки фактите по обвинението, подсъдимият се е съгласил с извода на прокурора, че единствена причина за смъртта на пострадалия е черепно-мозъчната травма, която му е причинил, нанасяйки му удар в областта на главата. От друга страна, с оглед спецификите на казуса, важно е не колко и какви медицински мерки са били взети по отношение на състоянието на пострадалия от злополуката и дали те са покривали и изчерпвали обема на необходимите в конкретния случай. Важно е единствено това, дали подсъдимият с поведението си е създал предпоставки за смъртен резултат, без което поведение този резултат не би настъпил. В този именно смисъл е указаното в ППВС № 2/57г. В случая въззивният съд обосновано е приел, че причинната връзка между поведението на подсъдимия, свързано с нанасяне на удар с брадва в жизненоважната зона на главата и фаталния за живота на Х. резултат е доказана безспорно, като изводите почиват на доказателствата и експертните заключения и на коректна интерпретация на тяхното съдържание. Поради това коментираното възражение на защитата е невъзможно да обосноват нарушение на чл. 14 НПК. Материалният закон е приложен от съдилищата по начина, предопределен от обвинителния акт, доколкото описаното в него деяние, свързано с насилствено лишаване на В. Х. от живот е правно квалифицирано от прокурора по чл. 124, ал. 1 НК, макар да носи характеристиките на по-тежко престъпление, както вярно е констатирал всеки от предходните съдебни състави. В рамките на възпроизведената в обвинителния акт и призната от подсъдимия фактология не може да се обсъжда хипотеза нито на деяние, извършено в състояние на афект, нито хипотеза на неизбежна отбрана, както за пореден път се настоява от защитата. Всяка от двете тези е ефективно разгледана от въззивния съд и е отхвърлена с юридически изрядни аргументи, след справедлива и точна преценка на всички значими факти и на действителния смисъл на чл. 12, ал. 1 НК и на чл. 124, ал. 2 НК. С оглед процедурния ред, по който е протекло разглеждането на делото, за да се квалифицират фактите по привилегирования състав по чл. 124, ал. 2 НК, би трябвало в обвинителния акт да е описано особено състояние на подсъдимия при извършването на деянието, свързано с овладяване на съзнанието му от емоция до степен, ограничаваща (но без да ги елимира) възможностите му да взема правилни решения и да ръководи постъпките си. Факти, които да оправдаят подобна преценка прокурорът не е изложил в акта си по чл. 246 НПК. От друга страна, за престъплението, извършено в състояние на афект е характерно, че деецът взема решение за посегателството (в случая, предвид правната квалификация – за причиняването на телесната повреда) внезапно и в състояние на силно раздразнение, като непосредственият повод за това раздразнение е деяние на пострадалия. В случая, според обвинителния акт поведението на подсъдимия е било непосредствен резултат не на поведението на пострадалия, а продължение на една вече формирана у него агресивна тенденция за отмъщение и наказване, заради конфликта, възникнал по-рано в същата вечер между С. И. и Т. А. – от една страна и Н. К. и неустановеното по делото лице „Майки” – от друга. Следвайки именно тази тенденция, подсъдимият се е включил в групата роми, тръгнали към дома на пострадалия със съответното въоръжение, каквото е имал и самият той. Поради това нападението над свид. Г. (който е бил част от същата ромска група), осъществено от пострадалия и от свидетелите Т. А. и Д. А. не е било първичната, актизирала агресията на подсъдимия сила. От друга страна, както правилно е отбелязал и въззивния съд, за да е налице състояние на силно раздразнение, обуславящо приложение на привилегирования състав по чл. 124, ал. 2 НК, би трябвало поведението на пострадалия да засяга самия подсъдим или негови ближни, кръгът на които е фиксиран в закона и в който кръг свид. Г. не попада. Настоящият състав единствено би могъл да се присъедини към обстойната и правно издържана аргументация, с която въззивният съд е отхвърлил възможността, нанасяйки фаталния за живота на Х. удар, подсъдимият да е действал в положение на неизбежна отбрана. Подробно анализирани от въззивния съд са действията на подсъдимия, които, разгледани в аспекта на цялостната хронология на събитията от процесната вечер, убедително сочат на мотив за отмъщение за инцидента, възникнал по-рано в питейното заведение между горепосочените лица. Този инцидент не е част от обуславящите правната квалификация на поведението на подсъдимия факти, както настоява защитникът, тъй като към момента на инкриминираното деяние вече е бил приключен. Между двата епизода има времеви интервал, наситен с други събития, а рискът от увреждане на К. и на „Майки” е бил вече несъществуващ. Съобразно с фактите по обвинението и със задължителните указания в ППВС № 12/73г. съдилищата са отрекли защитен характер на инкриминираните действия на подсъдимия, като обосновано са отхвърлили възможността тези негови действия да бъдат третирани като позволена от закона реакция. Поведението на ромската група, част от която са били подсъдимия и самия Г., нейната численост, предварителното снабдяване на членовете й с опасни оръдия (каквото е носел и подсъдимия), решителното й приближаване към дома на пострадалия, отправяните викове (ругатни и закани) и мотивацията й за саморазправа са създавали обстановка, недвусмислено застрашаваща сигурността на дома на пострадалия, на самия него и на лицата, които са били в компанията му. При тази специфика на обстановката правилна е преценката на съдилищата, че действията на пострадалия са били не действия на нападение срещу свид. Г., а действия по пресичане на непосредствената заплаха, създадена от този свидетел и от групата, част от която са били и той, и подсъдимия. Правилно поради това съдилищата са приели, че намесата на подсъдимия в помощ на Г. не може да се разглежда изолирано от създадената чрез провокативното поведение на ромската група реална опасност, манифестирана чрез насочването й към дома на пострадалия с очевидно намерение за саморазправа (предвид ругатните, заканите, въоръжението, числеността). Правилно е прието с оглед на това, че нанесеният от подсъдимия удар с брадва в главата на Х. не е акт с отбранителен характер. Отделно от това, цялостното поведение на подсъдимия, което не се е ограничило до нанасяне на удара в главата на пострадалия, а е ескалирало болката и увредата за него чрез ритане и скачане върху поваленото на земята негово тяло, убедително показва мотив за отмъщение, а не действие, ориентирано към прекратяване на побоя над Г.. Неоснователно е отправеното с всяка от двете касационни жалби искане за коригиране на наложеното наказание, съответно чрез намаляването му (според жалбата на защитника на подсъдимия) и чрез увеличаването му (според жалбата на частния обвинител). С всички аргументи, които страните са изложили, обосновавайки съответната поддържана претенция, вече е било ангажирано вниманието на въззивния съд и той им е дал качествен отговор, изискващ подкрепа. В хода на досъдебното производство подсъдимият не е давал обяснения по обвинението, за да се претендира оказана от него помощ на разследването. Що се касае до направеното от него признание на фактите по обвинението при съдебното разглеждане на делото, този факт е премиран от самия закон, предвиждащ намаляване с 1/3-та наложеното наказание – изискване, което в случая е стриктно изпълнено. В определеното от първостепенния съд наказание е намерила справедлив материален израз отрицателната социална оценка на поведението на подсъдимия. Отчетени са фактът на продълженото насилие над пострадалия след нанасянето на оказалия се фатален за живота му удар в главата, съответно допълнително причинените телесни травми, извън обусловилата смъртния резултат, както и относително недобрата му личностна характеристика (според характеристичната справка от досъдебното производство). Справедливо са отчетени като смекчаващи отговорността чистото съдебно минало, семейното положение, заявеното от подсъдимия отношение към извършеното, както и обусловеността на поведението му от конкретната ситуация, която несъмнено е била от естество да предизвика раздразнението му, макар и не по онзи мощен начин, за който настоява защитника. Същевременно в тази ситуация подсъдимият не е бил въвлечен случайно, а се е включил преднамерено, присъединявайки се към насочилата се към дома на пострадалия въоръжена група – детайл от обстановката, който не е съобразен от съдилищата. Дори и след това уточнение обаче, не се налага корекция в изводите на съдилищата от предходните инстанции, относно заслуженото чрез поведението на подсъдимия наказание. Въпреки тежестта на извършеното липсват в делото данни за сериозна личностна деформация, която изисква продължителен престой на подсъдимия в условията на изолация, за да се постигне целта на наказателната санкция. Отмервайки приложимото наказание, съдът не би могъл да направи преценка от гледище единствено на отделния персонален интерес, а е длъжен да съобрази действителното социално значение на извършеното и неговата тежест. А те се определят от индивидуалните особености на случая, от фактическите негови характеристики, от специфичното съчетание на обективните и субективните негови свойства. Тях въззивният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно наказанието с тежестта на извършеното и с личностните характеристики на подсъдимия. Основателна е претенцията на гражданския ищец за увеличаване на размера на присъденото обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди. Аргументът, че сумата от 50 000 лева е достатъчна за обезщетяване на понесеното от дъщерята на починалия страдание е неубедителен. В резултат на извършеното престъпление Х. не просто е претърпяла морални вреди. Смъртта на родителя й, като един от най-близките хора, е неизбежно свързана със страдания и скръб, като болката от това ще я съпътства винаги. Няма данни по делото за това между пострадалия приживе и свид. Х. да са съществували отношения, от естество да намалят синовната обич и привързаност на дъщерята към нейния родител. В. и нелеп характер на смъртта на пострадалия също е обстоятелство, което трябва да се отчете при формирането на убеждението на съда относно размера на дължимото обезщетение. Ето защо въззивното решение следва да бъде изменено, като размера на присъденото в полза на гражданския ищец И. Х. обезщетение следва да бъде увеличен на 100 000 лева, ведно с поисканата законна лихва от датата на увреждането. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 73 от 15.02.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1145/2016 г. и потвърдената с него присъда № 24 от 01.08.2016 г., постановена по НОХД № 246/2016 г. на Врачанския окръжен съд-Наказателно отделение, като УВЕЛИЧАВА размера на присъденото в полза на гражданския ищец И. В. Х. с ЕГН [ЕГН] обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди от 50 000 /петдесет хиляди/ лева на 100 000 /сто хиляди/ лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия В. Б. Н. да плати държавна такса върху допълнително присъденото обезщетение в размер на 2000 лева, както и сумата от 300 лева в полза на гражданския ищец и частен обвинител И. В. Х. за направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.