Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 176   гр. София,  15  април 2010г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на шестнадесети  март, две хиляди и десета  година,  в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ФИДАНКА  ПЕНЕВА        ЧЛЕНОВЕ :   КЕТИ  МАРКОВА                                                                           ПАВЛИНА  ПАНОВА     при  участието на секретаря  ИВАНКА  ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора  АТАНАС  ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията  КЕТИ  МАРКОВА н. д. №  80/ 2010  година   Касационното производство е образувано по протест на СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА и жалба на частните обвинители Ж. П. М. и С. К. М., двамата от гр. С., срещу въззивна присъда № 347 от 21. 10. 2009г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 12 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 3803/ 2009г., с която е отменена изцяло присъдата на Софийски районен съд, наказателна колегия, 100 състав, по НОХД № 6984/ 2005г., по описа на съда, и е постановена нова. В касационния протест на СГП и в писменото допълнение към него, прието по реда на чл. 351, ал. 3 НПК, се поддържа, че въззивната оправдателна присъда е постановена в нарушение на закона- отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Заявява се искане за отмяна на протестираната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП не поддържа протеста. Счита, че въззивната присъда е постановена в съответствие със закона, поради което пледира същата да бъде оставена в сила. В касационната жалба на частните обвинители Ж. П. М. и С. К. М. са релевирани доводи за нарушение на материалния закон и допуснати във въззивното производство съществени нарушения на процесуалните правила, мотивирани с необоснованост. Искането е за отменяване на присъдата, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа от частните обвинители, по изложените в нея съображения и тези, изтъкнати в писменото допълнение към нея и в представената писмена защита. Подсъдимият Й. Д. С., лично и чрез своя служебен защитник, поддържа, че протестът и касационната жалба на частните обвинители са неоснователни. Моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в протеста и жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест на Софийска градска прокуратура е неоснователен. Касационната жалба на частните обвинители Ж. П. М. и С. К. М. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Софийският районен съд, наказателно отделение, 100 състав, е признал подсъдимия Й. Д. С., от гр. С., за виновен в това, че на 30. 09. 1996г., в гр. С., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у С. К. М. и Ж. П. М., и с това им е причинил имотна вреда в размер на 396 009 лв. (неденоминирани)- големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. Присъдил е разноски по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваната въззивна присъда, Софийският градски съд, НК, 12 въззивен състав, е отменил цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия Й. Д. С. за невиновен в извършване на гореописаното деяние, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал изцяло по обвинението по чл. 210, ал.1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК. Доколкото в протеста и жалбата се релевират идентични касационни основания, и подкрепящи ги доводи, ВКС намира, че следва да ги обсъди общо. Всички съображения, изтъквани в касационната жалба на частните обвинители, развити и в тяхната писмена защита за несъответствие на приетите фактически положения с доказателствата, събрани по делото, всъщност сочат на довод за необоснованост, който не подлежи на обсъждане и преценка в настоящото производство, тъй като необосноваността не е уредена като касационно основание, между лимитативно регламентираните от процесуалния закон- чл. 348, ал.1 т. 1- 3 НПК. Контролните правомощия на касационната инстанция в рамките на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се ограничават до проверката спазили ли са предходните съдебни инстанции изискванията на НПК относно събирането, проверката и оценката на доказателствата, и доколко изграденото им вътрешно убеждение се основава на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. ВКС в настоящия си състав намира, че в конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези по чл. 107 НПК. Събрани са всички доказателства, необходими за изясняването на делото от фактическа страна, съобразно предмета, очертан по чл. 102 НПК. В жалбата на частните обвинители се поддържа, че заключенията на приетите експертизи са непълни, и това е попречило на втората инстанция да направи верни и доказателствено обезпечени фактически констатации. Касационният съдебен състав не намери нарушения от посочената категория, допуснати от градския съд. Освен това, следва изрично да се изтъкне, че самите касатори и пред двете инстанции по същество са взели становище за приключване на съдебното следствие, заявявайки, че нямат искания за събиране на доказателства, намират делото за изяснено от фактическа страна, и считат, че следва да се даде ход на съдебните прения. Ето защо, при положение, че всички техни доказателствени искания са били удовлетворени от съдилищата по фактите, в тази си част жалбата им сочи на липса на правен интерес за ревизия. Липсва основание да се приеме също, че подходът на втората инстанция при оценката на доказателствата, сочи на едностранчивост и фрагментарност, на приоритетно изтъкване на определени доказателствени средства, за сметка на игнорирането на други, на изграждане на фактическите констатации на негодни доказателства, или на несъществуваща доказателствена основа. Когато съдът е изпълнил задължението си да прецени доказателствата детайлно, поотделно и в тяхната съвкупност, във взаимната им връзка, кредитирайки едни доказателствени източници, а не други, но при изложени сериозни и убедителни съображения за това, и то основани на закона и доказателствата по делото, той не допуска процесуално нарушение. Конкретният случай е именно такъв. По делото е доказано по безспорен начин, че между частните обвинители, от една страна, и подсъдимия- от друга, са възникнали договорни правоотношения във връзка със сключения помежду им предварителен договор за прехвърляне на вещно право на строеж от 26. 06. 1995г. Съгласно неговите клаузи подсъдимият прехвърлил на жалбоподателите вещното право на строеж на апартамент № 35, с площ от 48,02 кв.м., с прилежащите идеални части от общите части на сградата и подземен гараж № 2, с площ, заедно с идеалните части- 20, 43 кв.м. (с действителна площ 16, 34 кв.м.), с уговорена обща цена за двата обекта от 1 462 500 лв., със задължение на продавача след изграждане на обектите, предмет на сделката, да прехвърли на М. собствеността върху тях. Още в хода на строителството, с нотариален акт, подсъдимият продал процесния подземен гараж № 2 на свид. Симеонова, предлагайки го и на друг клиент, отношенията с който впоследствие били уредени с продажбата на друг подобен обект. Безспорно е, също така, че касаторите са заплащали дължимите вноски по договора, за които деецът им е издавал разписки, приложени по делото. С нотариален акт за продажба на недвижим имот в груб строеж, от 4. 07. 1997г., в изпълнение на задължението си по предварителния договор, С. прехвърлил на Ц. С. М. малолетна дъщеря на частните обвинители, представлявана от своята майка Ж. П. М. собствеността върху апартамент № 35, с площ вече 84,48 кв.м., (без идеалните части от общите части на сградата), вместо уговорените, описани в приложение № 1 на предварителния договор (и съответно заплатени) 48,02 кв.м., заедно с прилежащото избено помещение. Второинстанционният съд е констатирал също, че спорният подземен гараж № 2 не е бил предмет на договора за продажба, и следователно не е бил прехвърлен на жалбоподателите. Занимал се е, като подробно е обсъдил и оценил и предхождащите процесните, други аналогични договорни отношения между същите страни, приключили с прехвърляне по нотариален ред на собствеността на други обекти в същата жилищна сграда. При така приетата фактология, материалният закон е приложен правилно от СГС. За да е налице наказателноправната измама, като престъпен състав, уреден по чл. 209- 211 НК, е необходимо от обективна страна, деецът да е извършил действия по възбуждане и/ или поддържане на заблуждение у пострадалото лице, и с това да му е причинил имотна вреда. В този смисъл, измамата е резултатно престъпление, и за да е съставомерно конкретното деяние, е необходимо настъпването на имотна вреда. В конкретния казус, несъмнено и категорично е доказано, че патримониумът на М. не само, че не е претърпял имуществено намаление, вследствие на действията на подсъдимия, но те са получили недвижим имот, надвишаващ по площ уговореното и заплатено от тях по предварителния договор. Този благоприятен за касаторите имуществен резултат има и стойностно изражение, и е изводим от приетите по делото оценителни и технически експертизи, цитирани от съда, а именно: при договорени (по процесния предварителен договор) и заплатени 1 462 000 неденоминирани лева, равняващи се на 22 130 щатски долара, те са получили такива на стойност 28 119, 21 щатски долара. При това положение, дори само доказаната липса на имуществена вреда за пострадалите, е достатъчна, за да обоснове правилността на извода на въззивния съд за липса на престъплението, инкриминирано с обвинителния акт- измама. Ето защо, той правилно е упражнил контролните си правомощия по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, да отмени постановената от СРС осъдителна присъда и постанови нова, като оправдае подсъдимия. Независимо от това, е необходимо да се посочи, че от обективна страна не се доказват и действия по възбуждане и поддържане на заблуждение у пострадалите, по начин да ги мотивира да извършат акт на имуществено разпореждане в полза на дееца, чрез сключването на процесния предварителен договор, като механизъм за това. М. са познавали подсъдимия, имали са предходни договорни отношения с него, касаещи имоти в същия строеж, при което са сключили предварителния договор с ясното съзнание, че уговореното по него ще търпи трансформации в бъдеще- относно вида и площта на обектите, цените и сроковете- към датата на сключване на предварителния договор- 26. 06. 1995г., между същите страни вече е имало сключен друг предварителен договор- от 19. 03. 1993г., уточняван с анекс от 1. 10. 1994г., в който са отразени редица съществени промени, касаещи идентификацията и характеристиките на отделните обекти в същата жилищна сграда. От казаното до тук става ясно, че тази практика на продавача да сключва предварителни договори с бъдещите купувачи преди да е преминала процедурата по изготвяне на окончателните проекти и тяхното одобряване, за да се индивидуализират точно конкретните обекти в сградата, е била добре известна на жалбоподателите, и очевидно не е била пречка за тях да влязат в нови договорни отношения със същия съконтрахент, при същите условия. В този смисъл, деецът нито им е създал неверни представи, нито е използвал съществуващи, налични такива, за да бъдат използвани от него като мотивация за имуществено разпореждане в своя полза, за да претърпят измамените, в резултат, увреждане на имуществото си. Несъстоятелно е и позоваването от частния обвинител С. М. на анекса от 1994г., цитиран по- горе, за да аргументира тезата си, че значително по- голямата площ на жилището, получено при продажбата, е резултат на изпълнение на предходните уговорки по този анекс. Освен, че той не е предмет на процесните отношения между страните, от заключението на съдебно- оценителната експертиза (л. 190- 192, сл.д. № 583/ 2002г. на ССС, ІV т.о.), е установено, че дори и глобално, стойността на всички имоти, продадени от подсъдимия на М. , по двата договора, възлиза на 85 585, 30 щатски долара, при заплатена от тях цена общо в размер на 69 372, 52 щатски долара. По този начин частните обвинители са придобили от подсъдимия имотите, заплащайки за тях 16 212, 78 щатски долара по- малко от тяхната стойност, т.е. имотната облага, в посочения размер, е настъпила за тях, а не за подсъдимия. При тези данни, категорично сочещи на отсъствието на редица елементи от обективната страна на инкриминирания престъпен състав, е безпредметно обсъждането на субективната страна на деянието. Очевидно е, че подсъдимият не е действал със съзнанието, че използва сключването на договора като механизъм да реализира целта си за получаване на имотна облага, чрез увреждане на имуществото на другата страна, без въобще да има намерение да го изпълни, а от това следва извода както за липса на пряк умисъл, така и на специфичната, регламентирана от закона цел, съставляваща също елемент на субективната страна. По този начин, безспорно доказаните обстоятелства, категорично сочещи на възникнали между дееца и пострадалия облигационни отношения, категорично изключват намесата на наказателния съд за разрешаване на възникналия типичен гражданско- правен спор. В правомощията на наказателния съд е да реши въпросите за вината и отговорността на дееца само и единствено във връзка с конкретно престъпление, инкриминирано с обвинителния акт. С констатациите си, че по делото не е установена извършена от Й. С. измама, нито от обективна, нито от субективна страна, и оправдаването му, въз основа на тях, за престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, второинстанционният съд е изчерпал процесуалните си правомощия, осъществявайки дължимото произнасяне по делото. Не е в неговата компетентност да обсъжда и решава дали отношенията между подсъдимия и касаторите сочат на фактическия състав на т. нар от теорията и практиката „гражданскоправна измама”, т.е. при основанието на чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на договор, или се касае за неточно изпълнение от някоя от страните по него- било от продавача, било от купувача, на договор, чието регулиране, без съмнение, е извън предмета на НК. Впрочем, предложената и развита в допълнението към протеста на СГП, аргументация, извън преповтарянето на безспорните и известни факти по делото, се изчерпва с възражения срещу тълкуваната от въззивната инстанция действителна воля на страните по договора, подкрепена с позоваване на чл. 20а ЗЗД. В този смисъл, дори прокурорът, подал и мотивирал касационния протест, не е намерил и обосновал нарушение от обхвата на материалното наказателно право, което да релевира пред последната съдебна инстанция. Както беше посочено, всички спорове, възникнали във връзка с изпълнението (или неизпълнението) на договорите, при липсата на извършено престъпление, подлежат на разглеждане и решаване от гражданския съд, а не от наказателния, който поначало неправилно е бил сезиран с конкретния казус. Предвид горните съображения, ВКС намери, че касационният протест на СГП и жалбата на частните обвинители Ж. П. М. и С. К. М., са неоснователни. Атакуваната въззивна оправдателна присъда, като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставена в сила, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал.1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 347 от 21. 10. 2009г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 12 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 3803/ 2009г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .         ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: