5 Р Е Ш Е Н И Е №400 София,18 ноември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1233 по описа за 2015 година. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия М. А. А. против решение на Апелативния съд-гр.Пловдив, постановено по внохд № 139/15 г., с която се претендира наличието на основанията по чл.348, ал.1, т.т. 1 и 2 НПК и предлага оправдаване по възведеното обвинение, при условията на чл.9, ал.2 НК, или намаляване на наложеното наказание. Пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява, а защитникът му – адв.К., поддържа жалбата. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение на оспорения съдебен акт. За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 136_15 г. Окръжният съд-гр.Хасково осъдил подс.А. на основание чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1, чл.29, ал.1, б.”а” и „б”, чл.58а, ал.1 и чл.54 НК на 4 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор, като по реда на чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан по повод взетата по отношение на него мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 23.12.2014 г. С решение № 65 от 18.05.2015 г. по внохд № 139/15 г., образувано по жалба на подсъдимия, ПАС потвърдил присъдата на ХОС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. Жалбоподателят не претендира, а и касационната инстанция не установи при разглеждане на делото да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да предопределят връщане на делото за ново разглеждане. В рамките на фактите, приети за установени от съда по същество, законът правилно е приложен. Тук е мястото да се посочи, че производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност по чл.371, т.2 НПК – подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласил да не се събират доказателства за тези факти. ХОС като установил, че направеното от подсъдимия самопризнание, по реда на чл.371, т.2 НПК, се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с определение обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а по-късно изготвил мотивите на присъдата в съответствие с изискванията на чл.373, ал.3 НПК и индивидуализирал наказанието на подсъдимия по реда на чл.373, ал.2 НПК, във връзка с чл.58а НК. Данните по делото указват, че процедурата по особените правила на глава двадесет и седма от НПК е проведена законосъобразно. Възраженията, свързани с приложението на закона, а именно, че извършеното е съставомерно по чл.194 НК, във връзка с чл.18, ал.1 НК, тъй като не е употребено заплашване и деецът не е успял да „изхарчи” отнетите пари; че извършеното е маловажно, по смисъла на чл.194, ал.3 НК, както и това, че същото се обхваща от хипотезите на чл.9, ал.2 НК, са неоснователни. С изключение на последното възражение, всички останали са били поставени на вниманието на предходните инстанции, които са изпълнили задълженията си да ги анализират, преценят и изложат съображенията, поради които са ги отхвърлили като неоснователни. В рамките на фактите, приети за установени от решаващия съд, достатъчно ясно се разкриват фактически положения, които указват, че спрямо пострадалия е упражнена сила, а не заплашване, че след отнемането на банкнота от 50 евро и 4 лева, подсъдимият е използвал последните според нуждите си, а по-късно, след установяването му, доброволно е предал банкнотата с номинал от 50 евро. Посочените обстоятелства правилно са ценени от съда по същество. Отнемането на чужди пари чрез използването на сила, указва на престъплението „грабеж”, а обстоятелството, че подсъдимият не е успял да се разпореди, според нуждите си, с всички отнети пари, най-малко очертава наличието на опит. Деецът е довършил изпълнителното деяние на престъплението по чл.199 НК и общественоопасните последици са настъпил. Възражението за наличието на „маловажен случай”, по смисъла на чл.194, ал.3 НК, при казаното дотук, е неоснователно, тъй като стореното от жалбоподателя е съставомерно по чл.199, ал.1, т.4 НК, а отделно от това, за престъплението „грабеж” законът не предвижда смекчена наказателна отговорност в случаи, които могат да бъдат характеризирани като маловажни – чл.93, т.9 НК. Що се отнася до последно поддържаното възражение за наличието на условията на чл.9, ал.2 НК, ВКС не намира причини за да приеме, че инкриминираното деяние поради своята малозначителност не е общественоопасно, още по-малко, че неговата обществена опасност е явно незначителна. Неоснователно е и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. При липсата на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, правилно съдът по същество е индивидуализирал наказанието на дееца в рамките на предвиденото от закона. Данните за съдебното минало на подсъдимия сочат, че за периода от 1988 до 2014 г. спрямо него са влезли в сила 21 присъди, постановени по толкова наказателни от общ характер дела, като шест от тези присъди обуславят съставомерност на извършеното при условията на опасен рецидив по чл.29, ал.1, б.”а” и „б” НК, поради което те не могат да бъдат отегчаващи отговорността обстоятелства, с оглед на предвиденото в чл.56 НК. За всички останали осъждания не е налице пречка за оценката им в рамките на обстоятелствата, отегчаващи отговорността на подсъдимия. Те указват и това, че спрямо него са предприемани репресивни мерки за коректив на поведението му, като последователно са определяни наказания лишаване от свобода в рамките от 3 месеца до 3 години, които обаче не са довели до целения резултат. Всички останали обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанието на жалбоподателя – смекчаващи и отегчаващи отговорността му, правилно са ценени от съда по същество, адекватно на обективното им значение. Определеното наказание в размер малко над минимума от предвиденото в закона не е очевидно несъответно, по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такова е справедливо, а редуцирането му по реда на чл.58а, ал.1 НК е правилно. При тези съображения, като не установи основания за изменение на обжалваното въззивно решение, в посоката претендирана от жалбоподателя, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 65 от 18.05.2015 г., постановено по внохд № 139/15 г. на Апелативния съд-гр.Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: