Р Е Ш Е Н И Е № 339 София, 20 април 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Красимира Колова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1234/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. М., насочена срещу въззивно решение № 137 от 09.07.2015 г., постановено по внохд № 287/2014 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата са развити доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се искания в условията на алтернативност - за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наказанието с приложение на разпоредбите на чл.55 от НК и чл.66 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и моли за оставянето й без уважение.Твърди, че въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения: решението на въззивната инстанция е изготвено в съответствие с изискванията на чл.339, ал.1 от НПК; не са допуснати нарушения при оценката на доказателствата, като без значение е факта, че не е установено по кой гражданско- правен ред е оттеглено пълномощното. Прокурорът намира за неоснователни твърденията за допуснато от решаващите съдилища нарушение на материалния закон. Счита, че деянието е съставомерно от обективна и субективна страна. При определяне на наказанието, въззивният съд не е допуснал явна несправедливост, както се твърди в касационната жалба. Напротив намира за прекомерна проявената снизходителност, с намаляване размера на наказанието от страна на апелативния съд. Позовава се на допуснато нарушение на материалния закон при определяне на наказанието по чл.37 от НК, изразяващо се в нарушение на разпоредбата на чл.49, ал.2 от НК. В обобщение намира, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, като се предлага корекция на въззивното решение в насока намаляване размера на наложеното наказание лишаване от права. Адвокат К., която е защитник на подсъдимия М., поддържа касационната жалба по съображенията, изложения в нея, подкрепящи посочените касационни основания. Твърди, че подзащитният й не е осъществил деянието, в което е обвинен, тъй като не е налице документ, който да е неистински, подправен или с невярно съдържание. Намира, че по делото са налице три пълномощни, издадени от К., с които упълномощава подс.М., и в тази връзка безмотивно са били отхвърлени исканията на защитата за проверка на свидетелските показания във връзка с твърденията за наличието на оттеглено пълномощно. Явно несправедливо, според защитата, е и наложеното на подсъдимия наказание. Исканията, които се правят са в условията на алтернативност, а именно за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или изменение на наказанието с приложение на чл.55 от НК. Подсъдимият М. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 65 от 30.06.2014г., постановена по нохд №768/2012г., Окръжен съд- Варна е признал подсъдимия П. А. М. е виновен в това, че на 03.05.2010г. в [населено място] , чрез съставяне на документ с невярно съдържание-Решение на едноличния собственик на капитала на [фирма]-Варна от 20.04.2010г. съзнателно дал възможност на [фирма]-/населено място/ да получи без правно основание чуждо недвижимо имущество, собственост на [фирма]-/населено място/ апартаменти № № /номер/ и /номер/, находящи се в /курортен комплекс/, на обща стойност 1 550 000лева, като имуществото е в големи размери, поради което и на основание чл.212, ал.4, вр. ал.2, вр. ал.1 и чл.55 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.212, ал.7 от НК на подсъдимия са били наложени кумулативно предвидените наказания лишаване от право да заема длъжност в държавна или обществена организация, свързана с пазене или управление на държавно или обществено имущество за срок от осем години и лишаване от право да упражнява професия или дейност, свързана с пазене или управление на чуждо имущество за срок от осем години. Подсъдимият П. М. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.314, вр. чл.20, ал.2 от НК. С горепосочената присъда подсъдимият Д. Л. И. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите им обвинения по чл.212, ал.5, вр. ал.2, вр. ар.1, вр. чл.20, ал.4 от НК и по чл.314, вр. чл.20, ал.2 от НК. В тежест на подсъдимия М. са били възложени деловодните разноски. С решение № 137 от 09.07.2015г., постановено по внохд №287/14г. по описа на Апелативен съд-Варна, първоинстанционнота присъда е била изменена в наказателната й част по отношение на подсъдимия П. А. М., като е намален размерът на наложеното наказание лишаване от свобода от пет на три години и на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено изпълнението му с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационна жалба е допустима, но неоснователна. Поддържат се всички касационни основания, но на първо място следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения. В по-голямата си част те са относно дейността на въззивната инстанция по оценка на доказателствената съвкупност и по-точно относно доказателствата, установени с гласни доказателствени средства. Същите подлежат на обсъждане от настоящата инстанция само в тези части, които сочат на допуснати процесуални нарушения, но не и относно оценката на тяхното съдържание, което по естеството си е свързано с необоснованост на съдебния акт, което не представлява касационно основание. Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция е решение , чието съдържанието следва да е съответно на изискванията на чл.339, ал.1 от НПК. Действително въззивният съд е следвало да бъде по-задълбочен и прецизен в мотивната част на акта си, най-вече в частта, касаеща оценката на доказателствената съвкупност, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Апелативният съд изцяло е възприел фактическата обстановка, установена от първия съд, както и е приел за вярна интерпретацията на доказателствата, което обаче не изключва задълженията му, свързани с извършване на оценъчна дейност на доказателствената съвкупност, произтичащи от факта, че освен контролна, е и инстанция по същество. Независимо от това, въззивното решение от към съдържание е съответно на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като същите са оцени при спазване на изискванията на НПК, като не са допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на окръжния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата от двете инстанции фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. Неоснователно е твърдението, че контролираните инстанции не са обсъдили противоречията най-вече относно данните, установени с гласите доказателствени източници и безкритично са кредитира показанията на свидетелите и в частност тези на К., А., Х. и К.. В касационната жалба подсъдимият е направил пространно изложение на констатираните от него противоречия в показанията на тези свидетели/ на проблематика са отделени около осемнадесет страници от жалбата/.Това което прави впечатление и следва да бъде отбелязано е, че част от аргументите са цитати от съдебни актове/ дори и под линия/, практика, която касаторът сочи в подкрепа на тезата си и нейната аргументация. В останалата преобладаваща част се цитират показанията на горепосочените свидетели, излагат се собствените виждания за тяхната оценка, както и се сочат констатирани от подсъдимия противоречия/вътрешни и с останалите доказателства/. Всичко това сочи на доводи и аргументи, свързани с обосноваността на атакувания съдебен акт, но последната не е сред касационните основания, както беше посочено по-горе. Произнасянето от страна на настоящият състав по тази проблематика, освен, че би излязло извън правомощията на касационната инстанция, би било и в нарушение на основни принципи, характеризиращи същността на касационното производство. Също така в принципен аспект следва да се посочи необходимостта от внимателно разграничаване на проблематиката, която се поставя на вниманието на касационния съд от всеки касатор, свързана с оплакване на нарушения на правилата, касателно оценъчната дейност на решаващите съдилища и формирането на вътрешното им убеждение и тази, която сочи по естеството си на твърдения за необоснованост на съдебния акт. В контекста на всичко гореизложено, както и във връзка с поддържаното касационно основание за допуснати нарушения от страна на решаващите съдилища по оценка на доказателствата и доказателствените източници, настоящият състав на касационната инстанция намира за необходимо да посочи, че фактическите положения, които са базисна основа за извеждане на правите изводи, са били вярно установени още от първата инстанция. В акта си тя прецизно е изброила/в единадесет пункта/ фактите, по които липсва спор, след което е анализирала с необходимата критичност доказателствените източници, касаещи спорните по делото моменти. С необходимото внимание окръжният съд е интерпретирал гласните доказателствени източници и в частност показанията на горепосочените свидетели, при това с акцент върху правно релевантните факти, обусловени от предмета на доказване, а не върху обстоятелствата, касаещи изобщо отношенията между подсъдимия М. и свидетеля К.. В тази си дейност, съдът правилно е достигнал до извод за липсата на противоречия в свидетелските показания относно основните, значими факти. Противоречията, касаещи детайлите, не могат да дискредитират показанията, по начин, който налага изключването им от доказателствената съвкупност, както е възприето и от решаващите съдилища. Още повече, че принципно при преценката на показанията на свидетелите по едно дело, не може да бъде пренебрегнат факта, че всеки човек има индивидуални способности да възприеме и запомни определени факти и детайли, обективирани в конкретни и различни по специфика ситуации, както и да ги възпроизведе с точност след известен немалък период от време. В случая от значение е, че по отношение на основните релевантни факти, показанията на свидетелите К., А. и Х. са последователни и кореспондиращи си. Последните, така както са приели и контролираните инстанции, наред с писмените доказателства, установяват по несъмнен начин факта на оттегляне на пълномощията от страна на свидетеля К. по отношение на подсъдимия. Също така, във веригата от доказателства, установяваща механизма на извършване на деянието, не могат да бъдат пренебрегнати и действията на подсъдимия, извършени след узнаване за оттеглените пълномощия и настъпилите финансови затруднения на [фирма], а именно: освобождаването от длъжност на управителя К./чичо на К., узнал за това при опита си да регистрира електронен подпис/ и назначаването на нов - подс.И.; обяснението, дадено на И. за необходимостта от изваждане на преписи от нотариалните актове, поради “загубен оригинал”; изготвянето и подписването на решението за продажба като пълномощник на Ф. К.-едноличен собственик на капитала и други, довели до финализиране на действията по продажба на двата процесни апартамента. Неоснователно е и твърдението за допуснати процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт. Последният е съответен на изискванията на чл.246 от НПК досежно съдържането си.Обстоятелствената част съдържа фактическо описание на мястото, времето и начина на извършване на деянието, така както прокуратурата е преценила за установено, въз основа на събраните на досъдебното производство доказателства. Фактическата рамка на обвинението е формулирана по ясен и несъмнен начин, което е обезпечило възможност на подсъдимия да упражни правото си на защита по надлежен ред и то в пълен обем. Предвид горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че решаващите съдилища не са допуснали процесуални нарушения, които да обусловят наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Не са допуснати и нарушения на материалния закон, като деятелността на подсъдимия П. М. правилно е квалифицирана по чл.212, ал.4, вр. ал.2, вр. ал.1 от НК. Неоснователни са твърденията за несъставомерност на деянието. Разпоредбата на чл.212, ал.1, и 2 от НК очертава два основни състава на престъплението документна измама. Независимо от техните общи особености, двете форми на документната измама не са функционално обвързани и могат да съществуват самостоятелно. Втората форма, уредена в разпоредбата на чл.212, ал.2 от НК е налице, когато деецът чрез съставяне на документ с невярно съдържание, на неистински или преправен документ съзнателно даде възможност на друго физическо или юридическо лице да получи без правно основание чуждо имущество. За съставомерността на деянието е необходимо деецът лично или посредствено да участва в съставянето на документа и то с намерение да бъде използван за получаване от другиго на чуждо имущество, без правно основание. Престъплението обаче е довършено едва с момента, когато след използването на документа и въз основа на него имущественото бъде реално получено. В настоящият казус, решаващите съдилища правилно са преценил, че процесният документ-решение на едноличния собственик на капитала на [фирма]-/населено място/ е истински, тъй като е изхожда от подсъдимия, но е с невярно съдържание. Също така правилно съдилищата не са възприели тезата на защитата, че той има диспозитивен характер и не може да предмет на лъжливо документиране. Трайната съдебна практика ясно разграничава диспозитивните от удостоверителните документи. Диспозитивните документи представляват първично изявление на автора и по своята същност изразяват разпоредителни действия за разлика от удостоверителните, които установяват съществуването или несъществуването на определени факти, събития или обстоятелства, които авторът възпроизвежда в документа. Именно обстоятелството, че диспозитивните документи не удостоверяват факти, събития и обстоятелства, извън самото изявление, изключва възможността те да бъдат предмет на лъжливо документиране. В случая тези принципни разбирания в наказателноправен аспект следва да бъдат прецени в контекста на характеристиките на решението на едноличния собственик на търговското дружество, произтичащи от съответните законови правомощия, визирани в разпоредбите на Търговския закон/ТЗ/. Последният в нормата на чл.137, ал.1, т.7 предвижда една от компетентностите на общото събрание, а именно по вземане на решение за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях. От своя страна разпоредбата на чл.147, ал.2 от ТЗ, касаеща управлението на ЕООД изрично предвижда, че едноличният собственик на капитала решава въпросите от компетентността на общото събрание, за което се съставя протокол в съответната за решенията на общото събрание форма. Изложеното дава основание да се направи изводи, че решението на едноличния собственик на капитала в различните си части носи белезите и на диспозитивен, и на удостоверителен документ. Решението относно титулната му част, индивидуализираща лицето, което взема решението/едноличният собственик/ е свидетелстващ документ, а относно взетото решение е диспозитивен. В случая решението за продажба на процесните апартаменти, не е взето от едноличния собственик на капитала-К., а от подсъдимия, който не е имал представителна власт, тъй като към момента на вземане на решението вече не е бил пълномощник на едноличния собственик на капитала, поради което в решението невярно документира волята на правоимащия. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че решаващите съдилища правилно са приложили материалния закон, поради което не е налице и касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Оплакването на касатора за явна несправедливост на наказанието лишаване от свобода/доводите в жалбата са само относно това наказание от наложените три/, е неоснователно. Наложеното на подсъдимия наказание е в минималния законов размер, при превес на смекчаващи обстоятелства. Сочените от касатора смекчаващи обстоятелства са били отчетени от въззивния съд при индивидуализацията на наказанието, но същите не обуславят приложението на чл.55 от НК, тъй като не са многобройни или изключителни. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело. Искането за отмяна на кумулативно наложените на подсъдимия наказания - лишаване от право да заема длъжност в държавна или обществена организация, свързана с пазене или управление на държавно или обществено имущество и лишаване от право да упражнява професия или дейност, свързана с пазене или управление на чуждо имущество, не може да бъде уважено/без оглед на аргументите изложени от касатора/, тъй като същото е в разрез с предвиденото в разпоредбата на чл.212, ал.7 от НК. Последната изрично предвижда налагането на кумулативни наказания-конфискация и лишаване от права по чл.37, ал.1, т. 6 и 7 от НК, в случаите на чл.212, ал.3, 4 и 5 от НК, сред които попада и настоящият. К. обаче следва да бъде направена относно размера на наложените на подсъдимия наказания по чл.212, ал.7 от НК - лишаване от права по чл.37, ар.1, т.6 и 7 от НК. Това се налага, тъй като след намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, размерът на лишаването от права по чл.37, ал.1, т. 6 и 7 от НК- от по осем години, се явява определен в нарушение на материалния закон и по-точно на разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК. Последната определя максималните възможни срокове при налагане на наказанията по чл.37, ал.1, т.6 и 7 от НК, когато същите се налагат заедно с наказанието лишаване от свобода. В настоящият случай те могат да бъдат за срок най-много до шест години, поради което е необходимо изменение на въззивното решение в насока на намаляване размера на наложените наказания лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и 7 от НК от осем години до горепосочения минимум. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 137 от 09.07.2015г., постановено по внохд № 287/2014 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта относно размера на наложените на подсъдимия П. А. М. наказания - лишаване от право да заема длъжност в държавна или обществена организация, свързана с пазене или управление на държавно или обществено имущество за срок от осем години и лишаване от право да упражнява професия или дейност, свързана с пазене или управление на чуждо имущество за срок от осем години, като НАМАЛЯВА размера на всяко едно на по шест години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: