Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е                                                                          № 142                                                 София   23.02.2010г.                                                  В ИМЕТО НА НАРОДА                                                                         Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на девети февруари  през две хиляди и десета година в състав :   ПРЕДСЕДАТЕЛ :  ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА                                            ЧЛЕНОВЕ:   МАРИЯ ИВАНОВА      ИЛИЯНА ПАПАЗОВА   при участието на секретаря Анжела Богданова в присъствието на прокурора, като изслуша докладваното от съдия Папазова  гр.д.№ 2696 по описа за 2008г. на бившето І г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :             Производството е с правно основание чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от Н. К. К. и К. А. К. от с. М.,община С. , чрез процесуалния им представител-адвокат Р. против въззивно решение № 208 от 24.04.2008г.по в.гр.д. № 653 по описа за 2007г.на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 502 от 17.10.2007г.по гр.д. № 429/2007г. на Районен съд С. Искането е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на въпроса по същество,като бъде уважен предявения иск. С определение № 51 от 30.10.2009г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК,като е счел,че е налице противоречиво произнасяне от съдилищата по въпроса за писмените доказателства,с които се установява правото на собственост в исковото производство по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ. В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о.,след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото,намира следното: С постановеното въззивно решение е потвърдено решение на РС С. , с което е отхвърлен като неоснователен предявения иск от Н. К. К. и К. А. К. по отношение на ОС”ЗГ”гр. С. ,с правно основание чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ,за признаване на установено,че наследниците на Н. В. Б. ,починал на 3.10.1970г.- имат право на възстановяване на собствеността върху седемнадесет на брой земи и гори,находящи се в землището на с. М., община С.,а именно: 1.храсталак от 2.5 дка в местността”Въпата”,2.паша от 1.5дка в местността ”Белочето”, 3.паша от 3.9 дка в местността ”Белочето”, 4.ливада от 6.2 дка в местността”Маданя”,5.гора от 1.6дка в местността „Бухльовица”,6.нива от 1.6дка в местността ”Кадъборун”, 7. паша от 4 дка в местността ”Белочето”, 8.пустееща земя от 1 дка в местността ”Усойката”, 9.гора от 2.5дка в местността ”Хаджийското”, 10. пустееща земя от 3.8дка в местността ”Хаджийското”, 11. нива от 0.4 дка в местността ”Харамлицко”, 12. пустееща земя от 1.2дка в местността ”Бълшенско бърце”, 13. паша от 2.3дка в местността ”Хаджийско”, 14. пустееща земя от 7.4дка в местността ”Ст.хаджийско”, 15. пустееща земя от 2.3дка в местността ”Белочето”, 16. паша от 2.2 дка в местността ”Харамлицко”и 17. пустееща земя от 2.1 дка в местността ”Момина вода”. За да постанови решението си –въззивният съд е приел, че ищците не са установили правото на собственост в полза на своя наследодател по отношение на претендираните земи. Мотивирал се е с това,че декларираните от наследодател имоти в емлячните регистри-през 1923-35г.и през1949г.не съвпадат. В декларацията от 1949г.не се съдържат имотите под №№ 4* и 17,а тези с номера 1,2,3,6,7,8,9,10 и 15 съвпадат само по местност,но не и по вид и площ. Съгласно чл.290 ал.2 от ГПК-касационният съд се проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В случая посоченото е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Твърдението на касаторите е,че те не претендират имотите,които вече са заявили и са им възстановени въз основа на отбелязванията в емлячния регистър от 1949г.,а само тези-съобразно отбелязванията в регистъра от 1923-35г. Считат,че тъй като емлячният регистър е доказателство,посочено в чл.12 ал.2 от ЗСПЗЗ - съдът е следвало да признае правата им по отношение на тези имоти,които не се съдържат в емлячния регистър от 1949г./за имотите с №№ 4* и 17 по исковата молба/,а от останалите / с номера 1,2,3,6,7,8,9,10 и 15/-частично-за разликата над вече възстановените/тези с по-голямата площ/. Изразява становището си,че след като в закона не се съдържа изискване писмените доказателства за собственост да датират непосредствено преди одържавяването на земите,такова не може да бъде поставяно от съда. Счита,че следва да се взе пред вид и обстоятелството,че ответната страна не е направила възражение,че след 1935г.е налице разпореждане от страна на наследодателя на ищците/сега касатори/ с имотите,както и че по делото не са представени такива доказателства. Настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 т.2 от ГПК,поради представени противоречиви решения,постановени в производство по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ-които застъпват две различни тези. Първата е,че тъй като нормата на чл.12 ал.2 от ЗСПЗЗ не изброява изчерпателно допустимите доказателства за установяване правото на собственост и не поставя годината на издаването им в зависимост от момента на одържавяване на имотите,следва да се приеме,че установяването на собствеността може да стане с всички писмени документи,съдържащи индиция за притежаването на земите,включително и без значение годината на издаването им, и без значение връзката им с други идентични по тежест документи. Втората теза е,че тъй като съгласно §1 алинея последна от Окръжно № 649/1949г. –всеки притежател декларира само тези имоти,които притежава към момента на пререгистрирането,при наличие на различни отбелязвания в емлячния регистър от различни години-следва да се вземат пред вид последните,тъй като наличието на разминаване в данните по всяка вероятност се дължи на настъпили промени в собствеността. Настоящият съдебен състав възприема второто становище. Предявеният иск с правно основание чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ поставя в тежест на ищеца да установи, че наследодателят му е бил собственик на претендираните имоти към момента на образуването на ТКЗС. Искът е положителен установителен. Следва да се докажат фактите, по силата на които е била придобита собствеността /правна сделка, придобивна давност и др./. За установяване на правото на собственост следва да бъдат представени писмени доказателства, които по начало са годни да удостоверяват собственически права. В случая ищците/касатори/ се позовават на отбелязване в емлячен регистър от 1923-35г.,което се разминава по съдържание с това,което е отразено в следващия емлячен регистър –от 1949г.,като по делото не се спори,че- въз отразяванията в емлячния регистър от 1949г. собствеността вече е призната в полза на ищците по реда на чл.14 ал.3 от ЗСПЗЗ. При тези данни-правилно въззивинят съд е приел,че двете идентични по вид доказателства-отбелязванията в регистъра от 1923-35г.и тези в регистъра от 1949г.- не могат да се разглеждат изолирано,а следва да се преценят във взаимна връзка. Още повече,че по делото не са ангажирани други доказателства,които да са от значение за преценката на правото на собственост,както и не е посочен от касаторите способ за придобиване на правото. С оглед на горното и вследствие на съпоставка между отразяванията в регистрите от 1923-35г. и от 1949г.следва извода,че за следните имоти - ливада от 6.2 дка в местността”Маданя”,гора от 1.6дка в местността „Бухльовица”, нива от 0.4 дка в местността ”Харамлицко”, пустееща земя от 1.2дка в местността ”Бълшенско бърце”, пустееща земя от 7.4дка в местността ”Ст.хаджийско”, паша от 2.2 дка в местността ”Харамлицко”и пустееща земя от 2.1 дка в местността ”Момина вода”-няма доказателства да са притежавани от наследодателя на ищците/сега касатори/ към момента на образуване на ТКЗС. За останалите претендирани земи- за храсталак в местността”Въпата”-от претедрините 2.5 дка-няма доказателства за 1.5дка/1дка-вече е възстановен/, за общо претендираните в местността ”Белочето”- 7.8дка-няма доказателства за 5.8дка/2дка са възстановени съобразно регистъра от 1949г./, за нивата в местността ”Кадъборун”- от претендираните 1.6дка- няма доказателства за 0.6дка /1дка-вече е възстановен/ , от пустеещата земя в местността ”Усойката” -претендирания 1 дка-вече е възстановен, за гората в местността ”Хаджийското”- от претендираните общо 8.6дка-вече са възстановени 9.7дка съобразно регистъра от 1949г./.-също не са представени надлежни доказателства за собственост. Това е така,защото при разминаване между данните по регистрите от 1923-35г. и от 1949г.-съдът възприема тези от 1949г.,с оглед законоустановеното задължение на собствениците да декларират само тези имоти,които притежават към момента на пререгистрирането. Обстоятелството,че собственикът не ги е декларирал поражда съмнение относно това,че ги е притежавал към този момент. Независимо от гореизложеното- следва да се има пред вид,че по делото въобще не са представени доказателства/за нито един от имотите/, че претендираните от ищците земи са били включени в ТКЗС,което е самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ. С оглед посочения в касационната жалба довод,че ответната страна не е направила възражение,че след 1935г.е налице разпореждане от страна на наследодателя на ищците/сега касатори/ с имотите,както и че по делото не са представени такива доказателства,следва да се посочи,че доказателствената тежест за установяване,че на правата в полза на наследодателя върху претендираните имоти към момента на образуването на ТКЗС е върху ищците и за доказване на предявения иск – поведението на ответната страна е без значение.   Като е приел,че ищците не са установили правата си върху претендираните имоти по безспорен начин- въззивният съд е постановил правилен акт,който следва да бъде потвърден.   Мотивиран от горното,Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 208 от 24.04.2008г.по в.гр.д. № 653 по описа за 2007г. на Смолянския окръжен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ:1.   2.