РЕШЕНИЕ № 141 София, 14. юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ:Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 7446 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1585/09.07.2014 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1361/2014, с което е потвърдено решение № 3217/07.05.2013 на Софийския градски съд по гр. д. № 1222/2002, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за начина на доказване на качеството наследник при конституирането на правоприемник на починала страна в хода на процеса; ползват ли се мотивите на решението със сила на пресъдено нещо и подлежат ли на самостоятелно обжалване решаващите мотиви на съда във връзка с правомощията на въззивния съд да проверява правилността на обжалваното решение; както и за правното значение на признанието на иска от ответника и има ли то обвързваща сила. По първия поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че при конституирането на правоприемник на починала страна в хода на процеса качеството наследник се доказва чрез представянето на акт, удостоверяващ кои са наследниците според приложимото право, а ако е приложимо правото на Европейския съюз – с европейско удостоверение за наследство, издадено по реда на Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския Парламент и на Съвета от 04.07.2012 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство, което не измества националните официални документи, удостоверяващи кръга на наследниците; а когато такъв документ липсва или се претендира включването на лица, непосочени в удостоверението или изключването на посочени в него лица – чрез доказване на съответната степен на родство или на съответния завещателен акт. По втория поставен въпрос е постановено ТР № 1/04.01.2001 ВКС, ОСГК по гр.д. № 1/2000, съгласно чиято т. 18 страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. Това разрешение се основава на разбирането, че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което страната няма правен интерес да обжалва само мотивите на решението, при положение че диспозитивът я удовлетворява като резултат. Доколкото всеки отделен случай може да бъде отнесен към това разбиране, приложимостта на това разрешение е вън от всякакво съмнение. Съществуват обаче случаи, при което е възможно диспозитивът на решението да удовлетворява страната като резултат само формално. Съгласно чл. 298, ал. 4 решението има сила на пресъдено нещо и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане. Разрешението по правото на задържане се отразява на диспозитива на съдебното решение, поради което то не поставя проблеми, но разрешението по възражението за прихващане се намира изцяло в мотивите на решението и не се отразява никак на диспозитива на отхвърлителното решение. За ответника по един осъдителен иск обаче не е безразлично дали паричното му задължение ще бъде отречено поради това, че не е възникнало, или поради прихващането му с негово насрещно вземане в същия размер. Диспозитивът на решението, с което искът е отхвърлен поради извършено прихващане, е еднакъв с диспозитива на решението, с което искът е отхвърлен поради това, че претендираното вземане не е възникнало. Първото решение обаче установява със сила на пресъдено нещо несъществуването на две вземания – това на ищеца и това на ответника, а второто решение – несъществуването на едно вземане – това на ищеца. Ответникът го удовлетворява това, че задължението му не съществува, но никак не го удовлетворява това, че и неговото насрещно вземане също не съществува. Ако той е оспорил възникването на задължението си и евентуално е направил възражение за прихващане, той с основание няма да е доволен от решението, в което съдът е подминал въпроса за възникването на задължението и е разгледал само евентуалното възражение за прихващане, като го е уважил. В този случай очевидно диспозитивът на решението не удовлетворява ответника и той има право да го обжалва. Съществуват и случаи, в които нещата не са така очевидни. Ако се претендират последиците на един възмезден договор за прехвърляне на недвижим имот и ответникът направи възражения, че договорът е нищожен поради липса на съгласие, както и че не е спазена нотариалната форма; за него не е безразлично, защо съдът отхвърля предявения иск. Предявеният иск може да бъде отхвърлен, защото договорът е нищожен поради липса на съгласие или въпреки отсъствието на този порок – поради нищожност на нотариалното удостоверяване, т.е. липсва форма. Първото решение установява със сила на пресъдено нещо несъществуването на претендираните последици, тъй като те не могат да възникнат от един нищожен договор, а второто решение – несъществуването на тези последици, тъй като фактическият състав на договора не е завършен. (В обективните предели на силата на пресъдено нещо влиза възникването и погасяването на спорното право.) Ответникът го удовлетворява това, че претендираните последици не съществуват, но не го удовлетворява това, че те лесно могат да възникнат, като се обяви за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД договорът, чиято нотариална форма е опорочена и затова той се е конвертирал в предварителен. Първото решение отрича последиците на договора веднъж завинаги, а второто ги отрича само временно докато бъде уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. И в този случай диспозитивът на решението не удовлетворява ответника и той има право да го обжалва. Този кръг от въпроси се поставя винаги, когато съдът не е разгледал възраженията на ответника в поредността, която следва от правното им естество. Ответникът има интерес да обжалва решението, когато съдът не е разгледал първо правоизключващите възражения и то в поредност според тежестта на претендирания порок (във втория пример – първо нищожността поради липса на съгласие и после липсата на форма), след това правоунищожаващите възражения, след това правоотлагащите и накрая правопогасяващите и то в поредността, която следва от правното им естество (в първия пример – възражението за прихващане се разглежда най-накрая след всички други правопогасяващи възражения – за плащане, опрощаване и т.н.). Страната има интерес да обжалва също и когато съдът е разгледал възраженията в правилната поредност и е уважил някое от тях, но тя не е доволна от разрешението по по-предно възражение, което според нея неправилно е отхвърлено. Съдебното решение е единство на диспозитив и мотиви и на обжалване подлежи то, а не отделно неговите мотиви. Мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо и след като решението е влязло в сила. В мотивите на решението съдът се произнася, кои факти са правно релевантни, кои от тях са надлежно доказани и какво е правното им значение. При пълния въззив въззивният съд е длъжен служебно да провери изцяло правилността на първоинстанционното решение и не е обвързан от никои фактически констатации и правни изводи на първоинстанционния съд. При ограничения въззив относно правилността на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбите и отговорите, затова съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва тях. Като се вземат предвид изключенията, посочени в ТР № 1/2013 ВКС, ОСТГК, без да е посочено, кое процесуално действие на съда е опорочено, кое ненадлежно извършено процесуално действие на някоя от страните е зачетено и кое надлежно извършено процесуално действие на някоя от страните не е зачетено, въззивният съд не може да констатира нарушение на съдопроизводствените правила. Освен ако не събере нови доказателства, въззивният съд не може да прави свои фактически констатации, без да е посочено, коя фактическа констатация на първоинстанционния съд не е вярна и защо: защото е прието преклудирано доказателствено искане; констатацията не се основава на събрано доказателство или се основава на недопустими доказателствени средства, или е приета, без да са обсъдени всички доказателства – и кои не са обсъдени; не е отчетена заинтересоваността на свидетел или това, че той няма преки впечатления, не са отчетени противоречия с показанията на друг свидетел или противоречия с други доказателства; нарушени са правилата на логическото мислене, опитните правила или не са отчетени причинно-следствените връзки между явленията. При ограничения въззив, за да бъдат поправени от въззивния съд, грешките на първоинстационния съд във връзка с процесуалните нарушения и доказването, трябва да бъдат посочени във въззивната жалба от страната, която счита, че решението е неправилно или в отговора на въззивната жалба – от страната, която счита, че решението е по същество правилно. По третия поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК (отм.) признанието на иска беше уредено като признание на факти, затова то се преценяваше от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Новият ГПК разграничава и урежда по различен начин признанието на факти и признанието на иска. В чл. 175 ГПК (нов) е уредено признанието на факт като доказателствено средство, то се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Признанието на иска е уредено в чл. 237 ГПК (нов) като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. Признанието на иска по правната си природа е близко с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск. Това обяснява сходствата в техния правен режим, а различията произтичат от различното правно положение на страната, която се разпорежда със своето правото на иск. Когато ищецът се разпореди с правото си на иск, като се откаже от него, той десезира съда. Отказът от иска изключва възможността да бъде постановено решение по съществото на делото, затова производството по делото се прекратява, а ако отказът е направен пред въззивна или касационна инстанция обжалваното решение се обезсилва. Това удовлетворява нуждата на ответника от защита, защото същият иск не може да бъде предявен отново. Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право. Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК (нов), или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК (нов). Признанието на иска не поражда действие по брачни искове (чл. 324 ГПК), искове за гражданско състояние (чл. 334 ГПК) и искове за поставяне под запрещение (чл. 339 ГПК). Съществуват и случаи, в които признанието на иска поражда действие, но то не се изразява в решение по чл. 237 ГПК, въпреки изрично искане на ищеца да бъде постановено такова решение. Дори в производството за сключване на окончателен договор ищецът да е поискал постановяването на решение при признание на иска, такова не може да бъде постановено, тъй като съгласно чл. 363 ГПК съдът е длъжен, в интерес на правната сигурност, служебно да провери дали отчуждителят е собственик на имота, както и наличието на предпоставките за прехвърляне на имота по нотариален ред. В този случай съдът е обвързан от признанието на иска, но може да го уважи само доколкото отчуждителят е собственик на имота и са налице предпоставките за прехвърляне на имота по нотариален ред. Ако отчуждителят не е собственик на имота или на някаква част от него или не са налице предпоставки за прехвърлянето на имота по нотариален ред, в интерес на правната сигурност, искът (или съответната част от него) трябва да бъде отхвърлен въпреки направеното признание на иска. Страните могат да сключат договор за продажба на чужда или отчасти чужда вещ (той ще е недействителен по отношение на истинския собственик), но съдът не може да обяви за окончателен такъв предварителен договор. Различен е и режимът на оттегляемостта на разпореждането с правото на иск. Доктрината и съдебната практика приемат, че отказът от иска е оттегляем до постановяването на определение за прекратяване на производството по делото, докато законът изрично урежда неоттегляемостта на признанието на иска. Ако отказът от иска или признанието на иска са опорочени, това е основание за прогласяване на тяхната нищожност или унищожаването им по исков ред, като признаването на порока с влязло в сила съдебно решение е основание за отмяна на определението за прекратяване на производството по делото, съответно на решението по чл. 237 или 235 ГПК. Признанието на иска е неоттегляемо и обвързва съда съгласно чл. 237 ГПК. То не поражда действие по брачни искове (чл. 324 ГПК), искове за гражданско състояние (чл. 334 ГПК) и искове за поставяне под запрещение (чл. 339 ГПК). При признание на иска съдът е длъжен по искане на ищеца да постанови решение по чл. 237 ГПК. Съдът е обвързан от направеното признание на иска, но постановява решение по чл. 235 ГПК, ако искане от ищеца не бъде отправено или съдът е длъжен служебно да провери дали отчуждителят е собственик на имота, както и наличието на предпоставките за прехвърляне на имота по нотариален ред (чл. 363 ГПК). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна поради следните съображения: За да постанови решението си въззивният съд е приел, че предварителният договор от 01.10.1999 г. не може да бъде обявен за окончателен, тъй като ищецът не е доказал, че е изпълнил поетото по предварителния договор задължение за извършване на основен ремонт на апартамента, предмет на договора (да подмени целите електро-, водопроводна и канализационна инсталации, всички мивки и батерии, да смени подовите настилки, като в сервизните помещения сложи теракот и вана в банята, да сложи нова портална врата и алуминиева дограма на кабинета и кухнята, както и кухненски шкафове комплект с вградени печка, мивка и пералня, да направи шпакловка на стени и тавани и боядисване с латекс, а дограмата - с блажна боя и подмяна на стъклата), като е уговорено ремонтът да се извърши до 1.09.2002 г., а ответникът да си запази правото на ползване върху стая, кабинет и сервизни помещения докато е жив, владението е предадено при подписването на предварителния договор, а нотариалното прехвърляне се извършва след приключване на ремонта. Не е доказано да е осъществена голяма част от договореното, както и плащането на извършения ремонт да е извършено със средства на ищцата, която като пълномощник на първоначалния ответник в периода 28.09.2001 – 20.12.2002 г. е изтеглила от неговата банкова сметка сумата от 30.000,00 лева. Не са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността, тъй като ответникът не се легитимира като собственик на целия имот, а само на Ѕ ид. част от него. Процесното жилище е придобито от наследниците на В. Д. при равни права по 1/3 ид.ч. от съпругата му Л. Д., Н. Д. и А. Д. (Р. М.), като прехвърлителят Н. Д. се легитимира като собственик на 1/2 идеална част от имота, след смъртта на майка си през 1965 г. По делото е прието, че по отношение на А. Д. (Р. М.) не са съществули пречки да наследява, тъй като същият не е загубил българското си гражданство, нито същият е направил отказ от наследството, получено от майка му Л. Д. и въпреки че не е приел наследството през 1997 г., се е разпоредил с 1/3 ид. част от имота с договор за продажба на наследство в полза на Р. К.. При съвпадане на крайния извод на въззивният съд за неоснователност на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. Правилно въззивният съд е приел, че ищцата и наследодателят на ответниците, са сключили предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху процесния имот на възмездно основание. Неправилно съдът е квалифицирал предварителния договор като такъв за продажба, но договорът за прехвърляне на собственост срещу задължение да се направи нещо (facere) е възмезден. Също правилно съдът е приел, че обещателят по предварителния договор се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от обещания имот по наследство от своите родители, а другата 1/2 ид.ч. от имота е наследена от неговия брат и не е придобита по давност, тъй като обещателят е владял своите и е държал чуждите идеални части от имота, не е доказано обещателят да е променил намерението си и това да е достигнало до другия съсобственик. Също правилно съдът е приел, че в писменото становище, постъпило на 13.11.2002 г. обещателят изрично е заявил, че не оспорва иска, признава, че предварителният договор е сключен и приемателката е изпълнила задължението си да направи основен ремонт на жилището, а окончателният договор не е сключен поради здравословни и финансови проблеми. Също правилно въззивният съд е приел, че може да провери фактическите констатации на пъвоинстанционния съд. Той е действал при условията на пълен въззив, а и в отговора на въззивната жалба, подаден от едната от наследниците по закон на обещателя С. Ф. са изложени оплаквания срещу констатацията на първоинстанционния съд, че задължението за извършване на основен ремонт на жилището е изпълнено от приемателката. В отговора са изложени и оплаквания, че в действителност предварителният договор прикрива дарение. Неправилно обаче съдът е приел, че уговореният основен ремонт на жилището не е извършен напълно. При наличието на изрично признание от обещателя, че приемателката е извършила уговорения ремонт и окончателният договор не е сключен поради други затруднения не е необходимо свидетелите да изброят пълно и посочат кои точно ремонтни работи са извършени. Непосочването на някои ремотни работи от свидетелите не е основание да се приеме наличието на съществено неизпълнение. Също неправилно въззивният съд е приел, че за изпълнението на уговорените ремотни работи има правно значение с чии средства са заплатени вложените материали и труд. По делото е установено, че приемателката многократно е заявявала, включително в имуществени декларации под страх от наказателна отговорност, че не разполага с доходи, включително от притежавано от нея имущество, а по време на изпълнението на ремонта в периода от 28.09.2001 до 20.12.2002 г. е изтеглила от банкова сметка на обещателя близо от 40.000,00 лева. Тази практика е преустановена с молба на обещателя от 25.01.2002 г. до директора на банката за блокиране на неговия влог поради съмнения за злоупотреба от страна на пълномощницата. Тези обстоятелства доказват, че действителните отношения между страните по предварителния договор са на безвъзмездност и са насочени срещу наследниците по закон, поради което те могат да бъдат установени и без наличието на начало на писмено доказателство. Видно от изложеното предварителният договор за прехвърляне на собственост срещу задължението да се направи нещо прикрива съглашение за безвъзмездно прехвърляне на собствеността, поради което не може да бъде обявен за окончателен. Обжалваното решение е по същество правилно и следва да бъде оставено в сила. Ответниците по касацията С. Д. П. – Ф. и Р. М. не са представили доказателства за извършени разноски в касационното производство. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1585/09.07.2014 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1361/2014. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.