РЕШЕНИЕ № 240 София, 26. октомври 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря Р. П. като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 922 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1953/25.11.2015 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 1948/2015, с което е потвърдено решение № 1912/24.04.2014 на Варненския районен съд по гр. д. № 12889/2014, с което е уважен иск за заплащане на дадена сума по договор за заем по чл. 240, пр. 1 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение и за задължението на ищеца да докаже основанието на предявения иск, независимо от наличието на оспорване. По поставения въпрос за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение e постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 119/01.07.2016 на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение по гр.д. № 6182/2015, в което е прието, че разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5.000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем. По втория поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че в тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претендираното от него право. Оспорването или неоспорването на тези факти от ответника е без значение за доказателствената тежест. Твърдените правопораждащи факти може да бъдат доказани с признание от ответника и това е начин на доказване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили договор за заем за сумата 12.500 евро, което се установява от приложен по делото приходен касов ордер от 15.10.2009 г. Съдът е приел за безспорно установено, че посочената сума е предадена на ответника, което само по себе си е достатъчно доказателство за сключен договор за заем. От разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че не е доказано възражението на ответника, че сумата е била върната, доколкото на показанията на първата свидетелка се противопоставят тези на втората, която твърди, че първата изобщо не е работила във фирмата, за да се приеме за установено, че сумата е била върната, а от друга страна за връщането не се представя разписка. Съдът е приел за достоверни показанията на втората свидетелка, която твърди, че от 2007 година е започнала работа във фирмата на ищеца [фирма] по граждански договор като „Геодезист“ и около 6 години до настоящия момент работи при него по трудов договор, но не познава първата свидетелка, която е заявила, че също е работила в [фирма] като „Оператор на данни и поддръжка на копирна техника“, а ответникът Б. К. е дължал на ищеца сумата от 12.500 евро и е върнал в нейно присъствие, поради неосъществен съвместен проект. Като е приел, че доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари принадлежи на ищеца, а в тежест на ответника е да докаже възраженията си – в случая, че е върнал заемната сума, съдът е счел за доказано, че е налице заемно правоотношение, предвид наличие на писмен документ, удостоверяващ получената сума и е уважил предявения иск по чл. 240 ЗЗД. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е предал и ответникът е получил сумата 12.500 евро. Също правилно съдът е приел, че сумата подлежи на връщане, ответникът не я е върнал и затова я дължи. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел, че при получаването на сумата ответникът се е задължил да я върне по договор за заем. Съществуването на договор за заем не се твърди в исковата молба. В нея се твърди, че сумата е дадена с очакването да бъде сключен договор за заем, но в последствие такъв не е сключен в писмена форма. Не се твърди също да е постигнато устно съгласие за това. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че ищецът е предал и ответникът е получил сумата 12.500 евро. От събраните доказателства по делото не се установява сумата да е предадена и получена за реализирането на съвместен проект от страните. Няма доказателства какъв е този проект и съответно не може да съществуват доказателства неизвестен проект да е осъществен, или да не е осъществен. Не е доказано и връщането на получената сума, тъй като свидетелката, която заявява, че е работила за ищеца и е присъствала на връщането на сумата не е позната на другата свидетелка, за която е установено, че работи за ищеца, но не познава първата, за която (освен нейните показания) няма други данни в действителност да е работила за ищеца. Видно от изложеното ответникът дължи на ищеца връщането на получената без основание сума 12.500 евро, която следва да бъде присъдена във валутата на дълга с разноските за първата и въззивната инстанции в размер на 3.477 лева, тъй като не са представени доказателства за извършени от ищеца разноски в касационната инстанция. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 1953/25.11.2015 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 1948/2015. ОСЪЖДА Б. И. К. от В. да заплати на Ж. Н. К. от В. сумата 12.500 евро на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 3.477 лева разноски за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.