Р Е Ш Е Н И Е № 108 гр. София, 07 октомври 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 477 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Н. Д. и по жалба на частните обвинители К. Ф. Б. и Д. М. М. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 69 от 5.05.2020, по ВНОХД № 231/19, с което е изменена присъда на Пловдивски окръжен съд № 17 от 12.03.2019, по НОХД № 666/18, като подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 и по чл. 21, ал. 2 ЗДП, в негова тежест са присъдени допълнителни разноски, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен това, че на 12.01.2016 г, на Главен път /път/ км, между [населено място] и [населено място] при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и изр. 2, както и по чл. 21, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Р. Ц. К., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, и на „лишаване от право да управлява моторно преводно средство”, за срок от шест месеца. С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Делото е решено при наличието на неизяснени моменти, а именно: не е ясно мястото на удара, скоростта на движение на водача, както и тази на пешеходеца, не е ясно дали пострадалият се е движел на пътното платно или е навлязъл внезапно. Материалният закон е приложен неправилно. Водачът не е допуснал нарушение на правилата за движение, а изводът в противоположен смисъл е неправилен. Не е отчетено, че пострадалият се е явил непредвидимо и непредотвратимо препятствие на пътя, което не е можело да бъде избягнато, че подсъдимият е познавал добре района на произшествието, тъй като ежедневно е преминавал оттам с автомобила си. Обстоятелството, че след произшествието жалбоподателят се е обадил на телефон „112”, предпоставя приложението на чл. 343 а НК, която квалификация не е възприета от въззивната инстанция, с което също е допуснато нарушение на материалния закон. Наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата на подсъдимия се иска приложението на чл. 343 а НК, респективно, иска се да бъде намалено наложеното наказание. С жалбата на частните обвинители се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Сочи се, че незаконосъобразно е постановено оправдаване за част от нарушенията на правилата за движение, за които неправилно е прието, че не се намират в причинна връзка с престъпните последици. Наложеното наказание е занижено и оттам, явно несправедливо, поради което същото подлежи на корекция в насока на завишаването му. Според частните обвинители, справедливо би било наказанието три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години, и пропорционално увеличаване на наказанието по чл. 343 г НК. С жалбата на частното обвинение се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция с оглед увеличаване на наказанието. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателите частни обвинители или техен представител не се явяват и не вземат становище по жалбите. Не се явява подсъдимият жалбоподател или негов защитник и не изразяват становище по жалбите. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни, а обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно се изтъква, че са останали неизяснени обстоятелствата, изброени в жалбата на подсъдимия. Установено е, че ударът е настъпил на пътното платно по пътя от [населено място] за [населено място], на разстояние 0, 70 - 0, 90 м, южно от северния край на пътната лента, в която се е движил подсъдимият. Изяснено е, че водачът е управлявал със скорост 80 км/ч, а относно движението на Р. К., поради липсата на гласни доказателства в тази насока, са съобразени всички възможни варианти на придвижване на пешеходец, които варират от 2, 6 км/ч до 13, 00 км/ч, съответно: при бавен ход, спокоен ход и бърз ход. Отчетени са, също така, възрастта и пола на пострадалия, както и наличието на алкохол в кръвта му/2, 5 промила/. При решаване на делото са съобразени показанията на св. Х., направил забележка на пострадалия, че се движи на пътното платно, и показанията на служителите на МВР, свидетелите С. и А., положили усилие да открият пешеходеца, но не постигнали резултат. Анализирани са и обясненията на подсъдимия, заявил, че не е могъл да избегне удара, защото пострадалият е навлязъл внезапно в неговата пътна лента. При съвкупната преценка на събраните доказателства е прието, че пешеходецът се е намирал на пътното платно, когато е застигнат и блъснат от автомобила на подсъдимия, който извод е верен и се споделя от настоящата инстанция. В тази насока, от значение е следното: Взето е предвид експертното становище, че първоначалното взаимодействие между автомобила и пешеходеца е било в областта на левия долен крайник, което съответства на дясно странично положение на тялото спрямо автомобила. От удара е последвало качване на тялото върху предния капак, сблъсък с предното обзорно стъкло и изхвърчане, респективно, падане на пострадалия в канавката, където е намерен впоследствие. В подкрепа на доказателствения извод, че пострадалият е вървял на платното, макар и косвено / доколкото техните възприятия се отнасят за по-ранен момент, преди настъпване на произшествието / са гласните доказателства, изводими от показанията на свидетелите Х., С. и А.. На следващо място, предвид обстоятелството, че движението се е осъществявало нощно време, на къси светлини, изяснено е каква е била зоната на осветеност пред автомобила, имаща отношение към възможността на водача да реагира на евентуална опасност за движението, като си осигури възможност да спре в зоната на осветеност. Съобразено е експертното становище, че късите светлини осветяват на разстояние 50-60 м, което предполага движение със скорост в следните параметри: при видимост 50 м, скорост 54, 70 км/ч, а при видимост 60 м, скорост 62, 30 км/ч. Установено е и обстоятелството, че зоната на осветеност от късите светлини осигурява възможност на водача да възприеме пешеходец, който се движи, както на пътното платно, така и встрани от пътя. Отделно от това, пострадалият е бил облечен с ярка на цвят блуза, което допълнително е сигнализирало за опасност на пътя, с която водачът е следвало да се съобрази. Следователно, изводът, че подсъдимият е могъл обективно да види пострадалия и да се съобрази с него, независимо дали пешеходецът се е движел на пътното платно или встрани от пътя, е основан на вярна интерпретация на доказателствената съвкупност. Верен е изводът относно възприетия механизъм на произшествието, а именно: Подсъдимият е управлявал нощно време, на мокър път, със скорост 80 км/ч, на къси светлини, когато е достигнал попътно движещия се пешеходец Р. К., при което е настъпил удар между автомобила и пешеходеца, довел до настъпване на престъпния резултат. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че делото е решено при всестранно изясняване на релевантните обстоятелства, откъдето следва, че нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Не е налице и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Верен е изводът, че подсъдимият е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, изискващ от водача да избере скорост, отговаряща на спецификата на пътната обстановка, която хипотеза включва, при движение нощно време, избор на скорост, съобразена със зоната на осветеност от светлините на автомобила. В случая, водачът е следвало да управлява със скорост от 54, 70 км/ч до 62, 3 км/ч, даваща му възможност да спре в зоната на осветеност. Допълнителни фактори, усложняващи пътната обстановка, са били липса на осветеност на пътното платно и мокра настилка, които отделно и самостоятелно са обуславяли необходимост от повишено внимание на водача. Обстоятелството, че той е познавал добре пътя, в случая, е допринесло за неудачен избор на скорост от 80 км/ч, която е надвишавала стойностите на скоростта, необходима за безопасно преминаване през конкретния пътен участък. Водачът е разполагал с техническата възможност своевременно да възприеме движещия се по пътя пешеходец, независимо дали последният е бил на пътното платно или е бил встрани от него, и да действа по начин, че да избегне пътния инцидент. С оглед на изложеното, верен е изводът, че е допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, довело до настъпване на престъпните последици. Що се отнася до другите вменени нарушения: по чл. 20, ал. 2, изр. 2 и по чл. 21 ЗДП, законосъобразно е прието, че те не са в причинна връзка с престъпните последици, откъдето и правилно жалбоподателят е оправдан по тази част на обвинението, а възражението на частното обвинение в тази насока е неоснователно. Това е така, защото евентуалното движение на подсъдимия с максимално разрешената скорост от 70 км/ч, не би довело до избягване на пътния инцидент, имайки предвид, че, в случая, съобразената скорост е в по-нисък порядък, а именно: от 54, 70 км/ч до 62, 30 км/ч, поради което правилно е постановено оправдаване за нарушението по чл. 21 ЗДП. Не е в причинна връзка с резултата и нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП, изискващо от водача да намали скоростта и по необходимост да спре, ако възникне опасност за движението, тъй като, в случая, опасността за движението е съществувала още от момента, в който пешеходецът е предприел неправомерно движение по пътното платно и е бил видим за водача от достатъчно разстояние, даващо му възможност за своевременна реакция и избягване на пътния инцидент. Ето защо, законосъобразно въззивният съд е счел, че подсъдимият следва да бъде оправдан за две от вменените му нарушения по ЗДП, а следва да отговаря за нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, довело да настъпване на престъпните последици. На следващо място, правилно е отказано приложението на чл. 343 а НК, като е съобразено, че към момента, в който водачът се е обадил на телефон „112”, пострадалият вече е бил починал. Това е така, тъй като е установено, че след падането на пешеходеца в канавката, той е живял само 2-3 секунди. Въззивният съд е взел предвид трайната съдебна практика, че условие за преквалификация на деянието по намалената отговорност по чл. 343 а НК, е помощта да е оказана на жив човек, докато, в случая, обаждането на телефон „112” е направено по време, когато пострадалият е бил починал. Следва обаче да се посочи, че обаждането на подсъдимия на спешния телефон, сочи на загриженост за пострадалия, която, макар и да не води до преквалификация на деянието, е смекчаващо обстоятелство с висока относителна тежест и в тази насока е оценено. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че законосъобразно е прието, че подсъдимият следва да отговаря по основния състав на транспортно престъпление с причинена смърт, каквато квалификация е приета по делото, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е отдал дължимото значение на обстоятелството, че пешеходецът се е движел неправомерно на пътното платно, с което, и то в значителна степен, е съпричинил престъпните последици. Смекчаващо обстоятелство с висока относителна тежест е и обаждането на телефон „112”, на което също е отдадено дължимото значение. При наличието на две смекчаващи обстоятелства със значима тежест правилно е прието, че наказанието следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, а именно: шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и шест месеца „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство”. По тези съображения, следва да се приеме, че наложеното наказание е съобразено с всички обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и с целите по чл. 36 НК, поради което същото се явява справедливо съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, както искането за неговото смекчаване до законовия минимум, поддържано от подсъдимия, така и искането за неговото завишаване, поддържано от частното обвинение, са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 69 от 5.05.2020 г, по ВНОХД № 231/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: