Ключови фрази
Иск за оспорване на вземане по изпълнителен лист * погасителна давност * лихва


6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 206
С., 30.12.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА


при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. 1055/2010 г.



Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК “Единство”, [населено място], Шуменска област срещу решение № 569 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 3037/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав решение № 75 от 04.11.2008 г. по т. д. № 1728/2007 г. С първоинстанционния акт /в обжалваната пред въззивния съд негова част/ е отхвърлен предявеният от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи общо сумата 59 158.08 лв., от която: сумата 12 738 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04612/2003 г. на СРС; сумата 18 248 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04611/2003 г. на СРС; сумата 15 437 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04609/2003 г. на СРС и сумата 12 726 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04610/2003 г. на СРС.
С определение № 427 от 28.06.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която искът на ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] е отхвърлен по отношение на вземанията за лихви в общ размер на 19 668 лв.
К. поддържа, че в посочената му част въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липсата на произнасяне по изрично направеното от него във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е уважил възражението за изтичане на 3-годишната давност по чл. 111, б.”в” ЗЗД по отношение на вземанията за лихви.
Ответникът по касация – Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Третото лице-помагач на ответника – Национална агенция за приходите – моли за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в представения по делото писмен отговор от 20.10.2010 г. и допълнително представени писмени бележки от 02.12.2011 г.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и доводите на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата 19 668 лв., представляваща размер на лихвите /възнаградителни и мораторни/, като част от общата сума 59 158.08 лв., за която са издадени порцесните 4 броя изпълнителни листове по реда на чл. 237 ГПК /отм./, въззивната инстанция е приела, че не може да се отчете дали има частично погасяване по давност или не. Този извод е обоснован с несвоевременното заявяване на възражението за давност – едва в депозираната във въззивното производство писмена защита, към който момент не могат да бъдат събирани доказателства във връзка с вида на акцесорното вземане /за възнаградителна или за мораторна лихва/, което е от съществено значение за преценката относно давностния срок, доколкото ако се касае за „лихва” в неправилно употребявания в практиката смисъл на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, приложима би била общата 5-годишна давност, а не кратката 3-годишна давност.
Решението, в допуснатата до касационно разглеждане негова част, е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила.
Съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд и изготвя собствени мотиви.
В случая въззивният съд не е изпълнил задълженията си да се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения във връзка със спорното право и по-конкретно – по възражението на длъжника по процесните изпълнителни листове /ищец в производството/ за несъществуване на акцесорните вземания за лихви поради погасяването им по давност. Изводът на съдебния състав за несвоевременно заявяване на това възражение е напълно необоснован и не съответства на данните по делото. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, погасяването по давност „на цялото вземане”, което включва и вземане за лихви, е едно от твърдяните от ищеца основния за недължимост на сумите по изпълнителните листове. Възражението за давност на вземането за лихви е поддържано впоследствие и в депозираната пред първата инстанция писмена защита. Наличието на такова възражение е констатирано изрично и в първоинстанционното решение, а неуважаването му е релевирано като едно от основанията на депозираната пред Софийски апелативен съд въззивна жалба. От изложеното следва, че възражението за погасяване по давност на акцесорните вземания, предмет на спора, е направено своевременно, което е породило съответно задължението на съда да се произнесе по неговата основателност.
Разгледано по същество, възражението за давност е частично основателно.
На първо място, неправилно е изразеното от въззивната инстанция становище, че по отношение обезщетенията за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ГПК, а не кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Безспорно, макар да е съизмеримо със законната лихва, по своята правна природа, това обезщетение не представлява „лихва” и поради това не се обхваща от нормата на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Доколкото обаче то е обезщетение от неизпълнен договор, кратката тригодишна давност е приложима по отношение на него на друго основание – това по чл. 111, б. „б” ЗЗД. Следователно, каквото и да е естеството на присъдените с процесните изпълнителни листове лихви – възнаградителни или мораторни /т. е. обезщетения за забавено плащане на сумите по договорите за финансиране/, вземанията за тях се погасяват с тригодишна давност. Съобразно влязлата в сила част на въззивното решение, по отношение вземанията за лихви по всичките четири процесни изпълнителни листове тази давност е прекъсната на 26.05.2003 г. С оглед на това, вземанията за лихви следва да се считат погасени за периода преди датата 26.05.2000 г., т. е. за периода, предхождащ 3-годишния период преди прекъсването на давността.
В случая, обаче, само по два от изпълнителните листове /тези по гр. д. № 04610/2003 г. и по гр. д. № 04611/2003 г./, е присъдена лихва /мораторна по своя характер/ за период преди датата 26.05.2000 г. и по-конкретно присъдената лихва в размер на 6 020 лв. е за периода от 18.11.1999 г. до 26.05.2003 г. Следователно, вземането за лихви по тях е погасено за периода от 18.11.1999 г. до 26.05.2000 г. По останалите два изпълнителни листа присъдената лихва е за период след датата 26.05.2000 г., съответно: по гр. д. № 04609/2003 г. присъдената лихва е за периода от 16.09.2000 г. до 26.05.2003 г., а по гр. д. № 04612/2003 г. присъдената лихва е за периода от 26.10.2000 г. до 26.05.2003 г. Поради това, по отношение на вземанията за лихви по тези два изпълнителни листа възражението за давност е неоснователно.
Изчислена с помощта на Програма за изчисляване на лихви „А.”, на база главницата по всеки от договорите за финансиране /8 619 лв. – по договор № 3210785 от 30.11.1999 г. и 15 600 лв. – по договор № 3210785 от 28.09.1999 г./, погасените лихви за посочения по-горе период възлизат съответно на сумите 631.66 лв. и 1 143.27 лв. или общо на сумата 1 774.93 лв. За тази сума предявеният установителен иск е основателен и след отмяна на въззивното решение следва да бъде уважен. В останалата допусната до касационно разглеждане част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът дължи на касатора направените в настоящото производство разноски съобразно уважената част от иска в размер на 38.21 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 569 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 3037/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата 1 774.93 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, че ЗК “Единство”, [населено място] не дължи на Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] сумата 1 774.93 лв. /хиляда седемстотин седемдесет и четири лева и деветдесет и три стотинки/, включваща сумата 631.66 лв. – лихва за забава за периода от 18.11.1999 г. до 26.05.2000 г. по изпълнителен лист от 21.07.2003 г., издаден по гр. д. № 04610/2003 г. на Софийски районен съд, 67 състав и сумата 1 143.27 лв. – лихва за забава за периода от 18.11.1999 г. до 26.05.2000 г. по изпълнителен лист от 21.07.2003 г., издаден по гр. д. № 04610/2003 г. на Софийски районен съд, 67 състав.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 569 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 3037/2009 г. на Софийски апелативен съд в останалата му допусната до касационно обжалване част.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] да заплати на ЗК “Единство”, [населено място] направените по настоящото дело разноски в размер на 38.21 лв. /тридесет и осем лева и двадесет и една стотинки/.
Решението е постановено при участието на Национална агенция за приходите като трето лице-помагач на Държавен фонд „Земеделие”.

Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: