2 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 280 гр.София, 03 юни 2024 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА при секретар ........................................................................ , като изслуша докладваното от съдия Вълкова НЧД № 484/2024 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е с правно основание чл. 73, ал. 2 във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3, вр. чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба от С. Н. П. – обвиняема по ДП № 330-ЗМ-127/2023г. по описа на ОД МВР – гр. Разград, чрез повереника адвокат Д. П. от САК срещу определение №54/21.03.2024г. по ВЧНД № 20243300600086 по описа на Окръжен съд – Разград за 2024 г. В касационната частна жалба се излагат доводи, че съдът е допуснал исканото от пострадалия обезпечение на бъдещ иск за имуществени вреди от непозволено увреждане в нарушение на разпоредбата на чл.391, ал.1, т.1 от ГПК, към която препраща чл.73, ал.2 от НПК, поради липса на аргументация за наличието на обезпечителна нужда и убедителни писмени доказателства за вероятната основателност на бъдещия граждански иск като предпоставки за налагане на оспорената обезпечителна мярка – възбрана на недвижим имот. Сочи се, че възбраненият имот е несеквестируем на основание чл.444, ал.1,т.7 от ГПК поради това, че е единственото жилище на обвиняемата и не надхвърля жилищните й нужди. Наложената обезпечителна мярка се оспорва като незаконосъобразна и неподходяща, доколкото чрез нея пострадалият не би могъл да се удовлетвори при евентуално съдебно решение в негова полза. Иска се отмяна на атакуваното определение. Върховният касационен съд намира жалбата за допустима, тъй като е подадена от активно процесуално легитимирано лице, в седмодневния срок, посочен в чл. 396, ал.1 от ГПК и е насочена срещу акт на съда, чиято обжалваемост пред ВКС изрично е регламентирана в разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК при наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – противоречие на обжалвания въззивен акт със задължителната практика на Върховния касационен съд, която не е изрично и прецизно заявена от касатора, но се извлича от съдържанието и конкретните оплаквания в частната жалба, обуславящи допустимостта на претендирания касационен контрол. Разгледана по същество частната жалба е основателна. За да се произнесе, касационният състав съобрази следното: С определение № 10/09.02.2024г. по НЧД № 20243330200079/2024г., Районен съд – Разград оставил без уважение искането на повереника адвокат Й. К. на пострадалия по посоченото ДП – И. С. Й. за налагане на мерки за обезпечаване на бъдещ граждански иск на пострадалия срещу обвиняемата С. П. за сумата от 42 000, представляваща обезщетение по чл.45 от ЗЗД за причинени имуществени вреди от престъплението, предмет на обвинението – измама по чл.209, ал.1 от НК. По частна жалба на повереника адвокат Й. К. било образувано ВЧНД 20243300600086/24г. по описа на Окръжен съд – Разград и постановено обжалваното понастоящем определение, с което въззивният съд отменил първоинстанционното определение и допуснал исканото обезпечение, чрез налагане на възбрана на подробно индивидуализиран в диспозитива на съдебния акт недвижим имот, представляващ апартамент на площ 47,05 кв. м. , находящ се в гр. Разград. Въззивният съд е разпоредил в полза на пострадалия да бъде издадена приложената на л.36 от въззивното дело обезпечителна заповед за привеждане в изпълнение на наложената възбрана. За да допусне исканото обезпечение въззивният съд е приел, че бъдещият граждански иск на пострадалия е допустим, вероятно основателен и с различно правно основание от обезпечения с възбрана върху същия недвижим имот граждански иск на пострадалия, по който е образувано и висящо гр. д. №182/2023 г. по описа на ОС – Разград с ответник обвиняемата П.. Съобразно предмета на ДП и процесуалното качество на П. - обвиняема за резултатно престъпление, увреждащо собствеността на пострадалия Й., правилно въззивният съд е приел, че бъдещият граждански иск за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД за обезщетение за причинените му имуществени вреди срещу П. е допустим. Предявеният от пострадалия граждански иск по гр.д. №182/2023 г. на ОС- Разград също е осъдителен и има облигационен характер, но липсва идентичност между двете претенции, която действително би била пречка за допускане на исканата втора възбрана на същия недвижим имот. В тази насока изложените на стр.3 от обжалваното определение аргументи на въззивния съд се споделят от ВКС, тъй като е различно правното основание, на което е предявен вече обезпеченият граждански иск - за реализиране на договорна отговорност по чл.189 от ЗЗД и неоснователно обогатяване по чл.55 от ЗЗД, а не за деликтна отговорност по чл.45 от ЗЗД, каквото е правното основание на бъдещия граждански иск във връзка с наказателното производство за измама по чл.209, ал.1 от НК. Въззивният съд неправилно е приел, че е налице обезпечителна нужда и бъдещият граждански иск е вероятно основателен само поради безспорния между страните и посочен в мотивите на обжалваното определение като служебно известен на съда факт за приложено по гр.д. №182/2023 г. на ОС – Разград постановление за привличане на П. в качеството на обвиняема за измама по чл.209, ал.1 от НК против собствеността на пострадалия Й.. Процесуалните предпоставки за съставяне на въпросното постановление са посочени в чл.219, ал.1 от НПК и действително една от тях е достатъчно доказателства за виновността на П. за извършено от нея престъпление от общ характер. Какви са били тези доказателства, както и дали са събрани допълнително такива след предявяване на постановлението за привличане на обвиняемата, в случая не е известно, тъй като въззивният съд не е изискал ДП, за да се запознае с материалите по него. Едва след непосредствена оценка на доказателствените резултати от досъдебното разследване въззивният съд може да отговори налице ли са „убедителни“ доказателства по смисъла на чл.391,ал.1,т.1 от ГПК. Съдът дължи такава оценка не само към момента на съставяне и предявяване на постановлението по чл.219 от НПК, а преди всичко към момента на искането за допускане на обезпечението, който е меродавен за неговата основателност предвид динамиката на досъдебното разследване, евентуалната доказателствена активност на обвиняемата като гаранция за правото й на защита и задължението на органите на досъдебното производство да събират, както разобличаващи обвиняемата доказателства, но също и такива, които я оправдават (вж. чл.107, ал.3 от НПК). На практика въззивният съд е приел, че извършеното и обективирано в постановлението на органа на досъдебното производство процесуално действие по привличането на П. като обвиняема има доказателствен характер за обоснованото подозрение за извършено от нея деликтно деяние, което не може да бъде споделено от ВКС, тъй като е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 2/2012 г. по н.д. № 1/2012 г., ОСНК на ВКС, когато съдът бъде сезиран с искане за вземане на обезпечителни мерки, е длъжен, преди да допусне обезпечението, самостоятелно да прецени налице ли са всички изискуеми от закона предпоставки, в това число и „дали към този момент са събрани доказателства, от които да се приеме, че обвинението е обосновано и е налице достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия, както и че без тях ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на присъдата. За него съществува изискването да вземе решението си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, въз основа на събраните доказателства. По този начин се гарантира защитата на правата на обвиняемия срещу неоснователно засягане на имуществената му сфера. Липсата на доказателства крие риск за вземане на обезпечителни мерки в нарушение с изискването на чл. 1 от Протокол № 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи“. В цитираното ТР ВКС е разяснил също, че преценката за обезпечителна нужда и вероятна основателност на бъдещия граждански иск не може да се ограничи до формални критерии (в случая поради предявено постановление за привличане на П. като обвиняема), защото това означава съдът да се превърне в регистратор на прокурорската воля, намерила израз в акта за привличане като обвиняем, поради което изрично е посочил, че този акт по своята същност не е доказателство в процеса и не може да се приравнява на изискването за представяне на убедителни доказателства по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 от ГПК. Касационната проверка установява, че съдебният акт, предмет на настоящия касационен контрол, е постановен и при съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните, а именно –липса на мотиви, тъй като въззивният съд не е анализирал една от кумулативните предпоставки по чл.391, ал.1 от ГПК, а именно дали без допуснатото обезпечение ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на присъдата при евентуално уважаване на гражданския иск на пострадалия. В обхвата на съдебната преценка, следва да бъдат включени всички предпоставки, визирани в чл.391 от ГПК, а не само част от тях. Това е необходимо, за да се гарантира защитата на правата на обвиняемата срещу неоснователно засягане на имуществената й сфера. По този въпрос въззивният съд не е взел отношение и не е изложил никакви съображения. Като е пренебрегнал задължението си да обсъди всички изискуеми предпоставки за допускане на обезпечение на бъдещия граждански иск, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, което самостоятелно дава основание ВКС да приеме частната касационна жалба за основателна поради липса на мотиви. Поради това и независимо от неоснователността на основният аргумент на жалбоподателя за несеквестируемост на възбранения недвижим имот, защото не държи сметка за правилото, че евентуалното осъждане по иск за непозволено увреждане ще изключи на основание чл.445, ал.2, т.1 от ГПК забраната за секвестируемост по чл.444 от ГПК, на която касаторът се позовава, допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение по чл.348, ал.3, т.2 от НПК и несъобразяването със задължителна практика на ВКС налагат цялостна отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за ново разглеждане от същия съд. В хода на повторната проверка следва да се изиска ДП и след преценка на събраните в хода на досъдебното разследване доказателствени материали да се изложат мотиви, както за наличието на обосновано подозрение за авторството и вината на обвиняемата във връзка с вероятната основателност на гражданския иск, така и ще бъде ли невъзможно или затруднено изпълнението на евентуално осъдително решение в полза на пострадалия, ако не бъде допуснато исканото от него обезпечение. Предвид горното и на основание чл. 73, ал. 2 от НПК, във с чл. 396, ал. 2, вр. чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и чл.348, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение № 54 от 21.03.2024 г. по ВЧНД № 20243300600086/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград. ОТМЕНЯ определение № 54 от 21.03.2024 г. по ВЧНД № 20243300600086/2024 г., по описа на Окръжен съд – Разград и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от същия съд. ОБЕЗСИЛВА издадената в изпълнение на отменения съдебен акт обезпечителна заповед № 9 от 21.03.2024 г. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: