4 Р е ш е н и е № 138 гр.София, 25.03.2011г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и единадесета година в състав: Председател:Надежда зекова Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА светла бояджиева като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1127 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 23.02.2010г. по гр.д.№778/ 2009г., с което Ш. ОС, с което е отхвърлен иск на К. и С. Ш. срещу М. Д. и Д. И. за сумата 10 862 лева обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД. С определение от 14.12.2010г. ВКС е допуснал касационно обжалване по процесуални въпроси от значение за спора, а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл.146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл.269 и чл.270, ал.3 ГПК. Жалбоподателите – Ш. Е. Ш. и С. М. Ш. / с променени по силата на Решение №60/06.07.2010г. на [община] имена - К. Е. Ш. и С. И. Ш./ поддържат чрез процесуалния си представител, че обжалваното решение е неправилно и молят да бъде отменено, а делото върната за ново разглеждане. Ответницата М. Д. Д. в писмено становище моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 19.11.2009г. по гр.д.№1729/2009г. на РС Шумен, е отхвърлил иск на К. и С. Ш. срещу М. Д. и Д. И. за сумата 10 862 лева, обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД. Установено е по делото, че с влязло в сила решение от 14.12.1998г. по гр.д.№2227/1995г. на Ш. РС, след прогласена нищожност на договор за продажба, Д. И. е осъден да предаде собствеността на празно дворно място, находящо се в[населено място] на жалбоподателете. Въз основа на решението последните са се снабдили с изпълнителен лист от 29.07.2008г. и е образувано изп.дело №200088760400721/ на частен съдебен изпълнител с рег. №876, при Ш. ОС. С протокол от 24.11.2008г. при извършване на въвод частният съдебен изпълнител е констатирал, че осъществяването му е невъзможно, тъй като мястото е застроено с масивна четириетажна сграда, след извършена поредица от прехвърлителни сделки от М. Д. и ново урегулиране на дворното място, чрез придаване на части от съседни имоти. При тези данни съдът е приел, че жалбоподателите-ищци не търпят имуществени вреди, причинени им виновно и противоправно от ответниците М. Д. и Д. И., произтичащи от това че не могат да бъдат въведени във владение на имота си. Допуснато е касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуални въпроси от значение за спора, а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл.146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл.269 и чл.270, ал.3 ГПК. Решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение от 06.12.2010г. по гр.д.№304/2010г. ІІІ-г.о. на ВКС, решение от 18.06.2010г. по гр.д.№1183/2009г. на ІІІ-то г.о, решение от 29.10.2010г. по гр.д.№56/2010г. на ВКС, решение от 17.02.2011г. по гр.д.№762/2010г. на ВКС, както т.1 ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС. Настоящия съдебен състав възприема даденото тълкуване на поставените въпроси в тази практика, а именно, че докладът по чл.146 ГПК е свързан със задължение на съда служебно да съдействува на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и след като изясни спора съдът посочва на всяка от страните от какви обстоятелства произтичат претендираните права и задължения. Прието е също така, че въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение, ако при неточен доклад на първоинстанционния съд, не изготви собствен такъв и не се произнесе служебно по допустимостта на постановеното от първоинстанционния съд решение. С оглед на така дадените отговори на поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. При спазване разпоредбата на чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за извършване на нови процесуални действия. Доколкото в исковата молба се съдържат твърдения, че ответниците М. Д. и Д. И. вместо да върнат собствената на жалбоподателите –ищци на вещ, по силата на влязло в сила решение, са отчуждили същата, то съдът е следвало да даде точна квалификация на предмета на спора като такъв с правно основание чл.57, ал.2 ЗЗД. Основание на иска в случая не е самото имуществено разместване, а противоправното разпореждане, последващото недобросъвестно отчуждаване. Хипотезата на чл.57, ал.2 ЗЗД е изведена самостоятелно в закона при уредбата на института на неоснователно обогатяване, именно за да даде правна защита за случаи като процесния. Съставомерно обстоятелство в тази норма от материална страна е правната невъзможност вещта да бъде върната в патримониума на неоснователно обеднелия, същевременно последният не е могъл да претендира по друг исков ред. Решаващият съд е бил длъжен съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК да основе решението си на установените по делото обстоятелства, които в случая сочат на неоснователното имуществено разместване в хипотезата на чл.57, ал.2 ЗЗД, а не на хипотезата на чл.45 ЗЗД - отговорност за вреди от деликт. Въззивният съд при новото разглеждане на делото е длъжен да направи преценка дали първоинстанционния съд, с оглед принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, тъй като всяко произнасяне по други, освен надлежно релевираните с искова молба фактически основания на иска, би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Ако обаче съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, което не обуславя обезсилване на съдебния акт, а само отмяната му като неправилен и в този случай задължение на въззивният съд е да даде точната правна калификация на спора и да го реши по същество. Предвид изложените съображения, съдът Р е ш и : О Т М Е Н Я В А решение от 23.02.2010г. по гр.д.№778/ 2009г. на Ш. ОС. В Р Ъ Щ А делото на същия съд за ново разглеждае от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: