4 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 1230/2015 год. Р Е Ш Е Н И Е №423 гр.София, 14 декември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА СПАС ИВАНЧЕВ със секретар Мира Недева при участието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1230/2015 година Трима от общо четиримата частни обвинители по делото чрез своя повереник са обжалвали по касационен ред смекчаването на наказателната отговорност на подсъдимия, извършено във въззивната инстанция. Делото – нохд 1524/2014 на Пловдивския окръжен съд, е протекло в първата инстанция по реда на съкратеното съдебно следствие (по глава двадесет и седма от НПК) и е завършило с присъда № 96/27.ХІ.2014 год., че подсъдимият М. П. Ц. е отговорен за транспортно престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” от НК. Наложеното наказание е съобразено с по-благоприятния режим за неговото определяне, предвид на специалния ред, по който е разгледано делото (чл.373, ал.2 НПК, във връзка с 58а НК) – 2 години (вместо определените 3 години) лишаване от свобода условно (чл.66 НК) за срок от 3 години, заедно с 2 години лишаване от правоуправление. Делото във втората (въззивната) инстанция – 187/2015 на Пловдивския апелативен съд, е довело с решение № 88/7.VІІ.2015 год. до смекчаването на отговорността както чрез частичното оправдаване на подсъдимия, така и чрез намаляването на неговото наказание. Оправдаването е за едното от правилата за движение, които според обвинението М.Ц. при управляването на лекия си автомобил е нарушил, а срокът на двете лишавания – от свобода и от правоуправление, е намален на 1 година и 4 месеца. Тримата частни обвинители са съпругата и двете от пълнолетните деца на Г. Н. Р., починал при извършено на 2.Х.2012 год. по непредпазливост транспортното престъпление. В касационната жалба, която е подал техният повереник, се претендира връщане на делото за ново разглеждане в апелативния съд с цел да бъде утежнена наказателната отговорност. Доводите са срещу частичното оправдаване на подсъдимия, но е поискано и увеличаване на наказанието. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата е поддържана, като е поискано дори нещо повече – чрез връщането на делото за ново разглеждане да бъде постигнато изтърпяване на лишаването от свобода (то да не е условно). От страна на подсъдимия и на прокурора пред ВКС е заявено отхвърляне на жалбата. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Неговата промяна в насоката да отпадне условното осъждане не е възможна и без друго – такова утежняване на отговорността предполага да е била подадена и въззивна жалба от страна на частното обвинение, което не е било сторено. Претендираната явна несправедливост, от друга страна, изобщо не е подкрепена с доводи по отношение специално на лишаването от правоуправление, но тя липсва като касационно основание и доколкото е аргументирана с незаконосъобразното оправдаване за едното от правилата за движение, чието нарушаване е било вменено на обвиняемия. Нещо повече – даже наистина да е незаконосъобразно, частичното оправдаване на подсъдимия няма според ВКС приписаното му значение на обстоятелство от значение за индивидуализацията на отговорността. Само в случай, че има такова значение, би било оправдано едно ново разглеждане на делото за утежняването на последната, и то в първоначалните ѝ рамки, фиксирани в присъдата, която частните обвинители, както беше отбелязано, не са обжалвали по въззивен ред. Даже и нарушител на всички вменени му правила за движение, подсъдимият не заслужава по-строго наказание и апелативният съд е мотивирал защо, а и самият касационен жалбоподател се е мотивирал срещу решението на съда единствено с претенцията за нарушаване чл.20, ал.2 ЗДП. Претенцията обаче е също неоснователна. Тя не държи сметка за най-важното в основата на частичното оправдаване: че „[в]одачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението” (чл.20, ал.2, изр.второ ЗДП), но само когато имат обективна възможност да изпълнят това си задължение. Липсата на такава възможност в случая не се отрича всъщност и не би могло с оглед автотехническата експертиза; тъкмо поради тази липса съдът е бил прав да смята, че след като подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да намали скоростта си или да спре, отговорността му се явява ограничена до нарушение по първото изречение в чл.20, ал.2 ЗДП – за „(не)съобразената” скорост, въпреки че избраната е била и „превишена”(за сходна хипотеза вж. още в р.533/01-І, Сб./00, с.277). „Поставянето сам в невъзможност” не е в същото време основание за друга, по-тежка форма на проявената от подсъдимия непредпазливост (за „самонадеяност”, вместо за „небрежност”, промяна, при това недопустима без изменение на обвинението), както неправилно твърди още жалбоподателят – „вината е отношението на дееца към последиците, предвидени към съответния състав от НК, а не отношението към нарушаване на съответните правила за движение […]” (П.1/83-Пл., мотиви, т.3, б.”б”). В неоснователната си претенция за нарушаване на чл.20, ал.2 ЗДП жалбоподателят е прав единствено в несъгласието си с разбирането на ПАС, че двете изречения в разпоредбата са в „конкуренция” помежду си – и според ВКС е възможно двете изисквания да възникват като допълващи се (вж. и р.493/99-00-І, Сб., с.274). Ръководен от изложеното и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС-І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 88/7.VІІ.2015 год. по внохд 187/15 на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ