5 10 Р Е Ш Е Н И Е № 182 София, 03 февруари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 890/2020 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимата В. Ц. Х., срещу въззивно решение № 260005/10.09.2020 г., постановено по ВНОХД № 145/2020 г. от Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се твърди, че съдебните актове на предходните инстанции са неправилни и незаконосъобразни, тъй като квалификацията за извършено умишлено убийство не съответства на събраните по делото доказателства. В тази връзка се излага фактология, счетена за вярна от касатора, и на този фон се изтъква, че решаващите съдилища неправилно са възприели недоказаната теза за прекратяване на нападението, реализирано от пострадалия спрямо подсъдимата Х.. В заключение се счита, че с оглед на всички доказателства по делото и обясненията на подсъдимата деянието следва да получи правна квалификация по чл. 119 от НК. Оспорената справедливост на наложеното наказание е подкрепено с твърдения за недооценяване на смекчаващите обстоятелства. Отправеното искане е за изменение на въззивното решение като се приложи чл. 119 от НК и намаляване размера на наказателната санкция. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимата Х. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и искания. В допълнение изтъква, че има „разминаване в мотивите“ на предходните инстанции, доколкото окръжният съд е приел наличие на противоправно нападение от пострадалия, а въззивният изключва да е реализирано такова нападение, поради което не е обсъдил въпроса за приложението на чл. 119 от НК. Поддържа още, че в атакуваното решение има противоречие, тъй като съдът е коментирал „прекратяване на нападението“, а след това се позовава на конкретно решение на ВКС, според което кратковременното прекъсване не може да се счита за прекратяване на нападението. Подсъдимата Х. поддържа изложеното от защитника й. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира за неоснователно оспорването на правната квалификация на извършеното от подсъдимата деяние. По отношение на оплакването за явна несправедливост на наказанието намира доводите на защитата за основателни и пледира за намаляване размера на определената санкция. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 13/13.02.2020 г., постановена по НОХД № 1753/2019 г., Окръжният съд – Пловдив признал подсъдимата В. Ц. Х. за виновна в това, че на 13.01.2019 г., в [населено място], Област – Пловдив, умишлено умъртвила К. А. Х., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК я осъдил на девет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим. С атакуваното сега решение присъдата е изменена, като съдът е намалил наказанието на седем години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Жалбата е частично основателна. Преди да даде отговор на допустимите пред касационната инстанция възражения следва да се направят няколко уточнения относно предмета на настоящата проверка. Начинът, по който в жалбата е аргументирана тезата за превишаване пределите на неизбежна отбрана, изисква да бъде приета фактическа обстановка, различна от изложената в атакувания съдебен акт. Подобен подход на оспорване е дистанциран от установените в закона правомощия на касационната инстанция, която е съд по правото и извън случаите на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК не може да установява нови фактически положения. Основният акцент на оплакването е поставен върху отказа на предходните инстанции да приемат правна квалификация на деянието по чл. 119 от НК, тъй като според изложението в жалбата доказателствата по делото подкрепят извода, че нападението на пострадалия срещу подсъдимата не е било прекратено. Настоящият състав отбелязва, че по абсолютно идентичен начин са били поднесени възраженията във въззивната жалба и те са били предмет на контрол от втората инстанция. Изтъкването им отново в касационната жалба, при направените по – горе уточнения, би имало своето основание, ако апелативният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал.2 от НПК за цялостна проверка на невлязлата в сила присъда и за убедителност на аргументите, с които доводите на защитата са били отхвърлени. Процесуалната дейност, извършена от въззивната инстанция, не дава основание за такива констатации. Заявената претенция в съдебното заседание за „различия в мотивите“ на съдебните актове, постановени от предходните инстанции, относно съществуващо нападение над подсъдимата от страна на пострадалия Х., съответно за отсъствие на отговор във въззивното решение на доводите на защитата за приложението на чл. 119 от НК, очевидно се отнасят до качеството на атакувания съдебен акт. Разтълкувани така възраженията не се оправдават от данните по делото. Непредубеденият прочит на въззивното решение дава основание за извод, че апелативният съд е изпълнил задължението си да провери фактическата правилност на атакуваната пред него присъда и правилността на възприетата правна квалификация. Провел е допълнително съдебно следствие, в рамките на което е изслушал експертите по съдебно- психиатрична и психологична експертиза. С оглед заявените претенции в жалбата за предпоставките на чл. 12, ал. 4 от НК е допуснал и допълнителна експертиза. Въззивната инстанция е дала своята оценка относно дейността на основния съд, като е потвърдил нейната процесуална издържаност. Мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, позволяващи да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционния съдебен акт, след като не е достигнал до различни фактически изводи. В тази насока неоснователен е доводът, че предходната инстанция не е приела реализирано от пострадалия Х. нападение срещу подсъдимата. Точно обратното следва от изложената във въззивното решение фактическа обстановка, съдържаща и такива констатации. Отделно, на стр. 16-17 от решението съдът ясно е аргументирал правилността на извода на първата инстанция, възприела началото на конфликта между подсъдимата и пострадалия за осъществено противоправно поведение от последния. Не може да се отрече, че във въззивния съдебен акт има известно препращане към доказателствения анализ, извършен от първата инстанция, но това е съпроводено и със собствени на въззивния съд оценки за обективност и достоверност на кредитираните доказателствени източници. По принцип аргументацията на основния съд, изложена в мотивите на присъдата, може да залегне във въззивното решение и в този смисъл, ако те са непълни, да се обмисля и претенция към качеството на въззивния съдебен акт. В конкретния случай доказателственият анализ на първостепенния съд не може да бъде определен като схематичен и формален. Не се съзират пороци при обсъждане на доказателствата, въз основа на които първата инстанция е формирала вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон, което е позволило и тяхното утвърждаване от въззивния съд. Претенцията за допуснато нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, изразило се в отсъствие на отговор на защитните доводи, също е неоснователно. Съдържанието на атакуваното решение не разкрива компрометиране на стандарта, въведен от процесуалния закон. Второинстанционният съдебен състав е обосновал както отказа си да уважи релевираните пред него доводи, като е обсъдил поддържаната от защитата версия за случилото се, така и основанията, поради които се е солидаризирал с решаващите изводи на първата инстанция. На следващо място, изводимо от съдържанието на поддържаното сега оспорване, на обмисляне през призмата на второто от касационните основания подлежи оценката на решаващите съдилища да не кредитират изцяло обясненията на подсъдимата, доколкото поднесената в жалбата фактология се основава именно на тези обяснения. Несъмнено, съществен дял в доказателствената съвкупност са заемали обясненията на подсъдимата Х., които са оценявани съобразно двойственото им значение – доказателствено средство и средство на защита. Предходните инстанции не са пренебрегнали съобщените от подсъдимата данни за осъществено от пострадалия нападение. Детайлно са проследени и анализирани обясненията й от двете фази на процеса, като след съпоставката им с останалите източници на информация са били отчетени за частично опровергани. Разсъжденията на предходните инстанции при обсъждането на коментирания доказателствен източник не търпят укор от логично и процесуално естество. Твърденията в жалбата, че въззивният съд неправилно е подкрепил „недоказаната теза“ на първата инстанция за прекратено нападение, са неоснователни. Съдебната практика и доктрината са утвърдили разбирането, че въпросът с неизбежната отбрана, съответно превишаването на нейните предели, стои само при условие на непосредствено налично нападение, при което е започнало самото увреждане или е създадена реална опасност от увреждане, когато не е прекратено. Деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана, когато нападението е било отблъснато или прекратено, включително и когато пострадалият обективно не може да продължи посегателството, независимо по каква причина. Аргументите, с които решаващите съдилища са отхвърлили доводите на защитата в тази насока, са съобразени със задължителната съдебна практика, отразена в ППВС № 12/73 г. Данните за съществените моменти, включени в предмета на доказване, са изведени след комплексен анализ на доказателствените източници, обсъдени и в контекста на експертните мнения по приетите съдебномедицински и съдебно – психиатрични и психологични експертизи. Част от правно значимите обстоятелства безспорно е упражненото физическо насилие от пострадалия върху подсъдимата, което още първата инстанция е възприела като непосредствено противоправно нападение, срещу което тя е имала право на активна защита. Проследявайки изцяло установената хронология на инкриминираното събитие, съдът точно е определил момента, в който нападението е било прекратено. В съдебните актове ясно е посочен начина, по който това е станало – подсъдимата Х. е отблъснала тялото на съпруга си, при което той се претърколил по гръб и ударил главата си, като останал зашеметен и омаломощен. В тази връзка решаващите съдебни състави са коментирали експертната интерпретация на установената разкъсно–контузна рана в лявата слепоочна област на главата на пострадалия, като според вещите лица това въздействие е от характер да доведе до краткотрайно количествено разстройство на съзнанието, оставило го с нарушена координация, объркан или в безсъзнание. Така пострадалият е бил лишен от обективна възможност да поднови нападението си или да го довърши и това негово състояние е било видимо и подлежащо на възприемане от подсъдимата Х.. Обсъждайки подробно всички относими обстоятелства, предходните инстанции са достигнали до извода, че когато подсъдимата, сядайки върху корема и гърдите на пострадалия и последвалото притискане на шията му с ръце (душене), довело и до смъртта му, по отношение на нея не е било осъществявано непосредствено противоправно нападение. Именно поради това не са налице предпоставките на чл. 12, ал. 1 от НК, съответно на чл. 119 от НК. Доводът, че съставомерните действия на подсъдимата не са осъществени с голяма сила, тъй като не е констатирано счупване на „подезичната кост“, не допринася за защитната теза. В съдебното заседание пред първата инстанция експертите, изготвили допълнителната СМЕ, са дали подробни разяснения за степента на изразеност на травматичните увреждания при притискане на шията с ръка и на факторите, оказващи влияние, като при съпротива от страна на жертвата се изисква използване на по-сериозна сила. В конкретния случай по- малкото установени травматични увреждания е обяснено от вещите лица с това, че с оглед състоянието на пострадалия, коментирано по-горе, той не е можел да се съпротивлява в момента на предприетите от подсъдимата действия, довели до умъртвяването му. Неоснователна е и претенцията, че въззивното решение съдържа противоречиви мотиви, тъй като е утвърден изводът на първата инстанция за прекратено нападение, а има позоваване на решение на ВКС, отнасящо се до кратковременното прекъсване на нападението. Вярно е, че въззивният съд е почерпил съображения и от съдебни актове на В(К)С, пресъздавайки резюмирано съдържанието им. Редакцията на въззивното решение позволява да се приеме, че съзряното противоречие от защитата не е налице, която впрочем и не конкретизира съдебният акт на върховната съдебна инстанция, породил същото. Във въззивното решение ясно е изразена съдебната теза, че фактите не обосновават извод за кратковременно прекъсване на нападението, което може да се възобнови. В заключение, към приетите за установени факти по делото, предвид отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, е приложена съответната материалноправна норма – чл. 115 от НК. Жалбата е основателна единствено в частта й, свързана със справедливостта на наложеното наказание, за чието намаляване пледира и участващият в касационното производство прокурор. Като се изключат емоционалните окраски на поддържаните доводи от защитата в съдебното заседание, претенцията за смекчаване на санкцията е основателна. Независимо от намесата на въззивната инстанция, касационната проверка установи, че при индивидуализацията на наказанието са останали недооценени смекчаващите отговорността на подсъдимата обстоятелства. Предходните инстанции са приели, че по делото са установени единствено смекчаващи обстоятелства, в рамките на които са отличили като изключително такова дългогодишното физическо насилие, упражнявано от пострадалия Х. по отношение на подсъдимата. Подценена е обаче относителната тежест както на приетото изключително обстоятелство, така и на останалите смекчаващи фактори, имащи отношение към определяне обема на наказателната принуда. Данните по делото сочат, че подсъдимата е малтретирана от съпруга си години на ред, като насилието му е ескалирало след смъртта на сина им. Агресията на Х. е проявена и в момент, предшестващ извършването на престъпното посегателство. Х. е с чисто съдебно минало и с влошено здравословно състояние, наложило оперативна намеса. Към момента на деянието е навършила 67-годишна възраст, живееща в среда на домашно насилие, като липсват данни за предходни нейни отрицателни и противоправни прояви. Съдържащите в показанията на свидетелите данни (виж, М. и М.), характеризират личността й като изпълнителен, отговорен и безконфликтен човек, като въпреки видимите белези от упражненото върху нея насилие, се е стремила да запази доброто име на съпруга си. Независимо от здравословното си състояние и възраст не е преустановила трудовите си ангажименти. Към съвкупността на смекчаващите обстоятелства въззивният съд е добавил искреното съжаление на подсъдимата, отразено в обясненията пред първата инстанция, което следва да се отчете като проява на разкаяние и преоценка на престъпното й поведение. Изброените смекчаващи обстоятелства намаляват значително личната степен на обществена опасност на дееца. Липсват основания подсъдимата да се възприеме като личност, лишена от потенциал за превъзпитание, което да налага изолирането й от обществото за продължителен срок. Спецификата на инкриминираната дейност и изтъкнатото по-горе поведение на пострадалия, допринесло за ескалация на ситуацията, очертават извод, че разглежданото престъпление е с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичните за този вид криминални прояви. Относителната тежест и значение на съвкупността от смекчаващите отговорността обстоятелства е следвало да получат вярна оценка, която да обуслови определяне на наказателна санкцията в размер значително под предвидения законов минимум, а не да се предпочете само формалното спазване на чл. 55 от НК. Целите на наказанието могат да бъдат постигнати и с по-ниско наказание от шест години лишаване от свобода. В конкретния случай липсва необходимост от повече наказателна репресия, затова и въззивното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 260005/10.09.2020 г., постановено по ВНОХД № 145/2020 г. от Апелативен съд – Пловдив, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата В. Ц. Х. наказание от седем години лишаване от свобода на шест години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.