1 5 Р Е Ш Е Н И Е № 218 София 20.11.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при секретаря Аврора Караджова изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ гр. дело № 4618/2016 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. р. п., [населено място], срещу въззивно решение №1908 от 07.03.2016 г. по гр.д. №10871/2015 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №II-66-80 от 22.06.2015 г. по гр.д. №62696/2014 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени исковете на М. Т. Л., [населено място], срещу С. р. п. с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Въззивният съд е приел, че използваното от работодателя основание за уволнение е по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – липса на необходимото образование. В акта за уволнение е посочено, че В. е утвърдил структура на администрацията на СРП с решение по точка 64.1, прието с протокол № 28/26.06.2014 г. на основание чл. 30, ал. 1, т. 3а ЗСВ и чл. 343, ал. 2 ЗСВ, като на база тази структура Главният прокурор е одобрил длъжностно разписание на съдебните служители в СРП, в което е предвидена длъжност „административен секретар” с минимални изисквания за образователна степен на висше образование – бакалавър. Това е залегнало и като изискване в чл. 29, ал. 4 от Правилника за администрацията на прокуратурата. Между страните не се спори, че към момента на заемане на длъжността „административен секретар” (с точно наименование „административен секретар, той и личен състав) на 05.07.2004 г., когато е сключено допълнително споразумение към трудовия договор – източник на трудовото правоотношение, ищцата е притежавала необходимото за длъжността средно образование. В последващ момент на изменението на процесното трудовото правоотношение по отношение на заеманата длъжност с Класификатор на длъжностите в администрацията по чл. 341 ЗСВ (Класификатор), утвърден с решение на В. по протокол № 7/16.02.2012 г., за длъжността „административен секретар” е предвидено минимално изискване за заемане на длъжността „висше – бакалавър”. В указания за прилагане на Класификатора, утвърдени със същото решение, В. е приел, че съдебните служители, които не притежават посочените в него минимална образователна степен и/или минимален трудов стаж за заеманата длъжност, запазват длъжността си. Основният спорен въпрос между страните е за правните последици от тези указания на В.. Съгласно чл. 340, ал. 2 ЗСВ администрацията на органите на съдебната власт е и администрацията на прокуратурите. Съгласно чл. 341, ал. 1 ЗСВ В. издава класификатор на длъжностите в администрацията, в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и възнаграждение за ранг. Същевременно В. приема и правилници за администрацията на органите на съдебната власт (чл. 342, ал. 1 ЗСВ). С правилниците, които се обнародват в ДВ, се определят звената на администрацията, функционалните им характеристики, организацията на работата в администрацията на органите на съдебната власт, длъжностното разписание, типовите длъжностни характеристики на съдебните служители, редът за провеждане на конкурс, условията за несъвместимост за съдебен служител и органите по назначаването им (чл. 342, ал. 2 и 3 ЗСВ). В случая минималните изисквания за образование за заемане на длъжност в администрацията на прокуратурите се определят съгласно закона, в класификатор на длъжностите. Липсва законова делегация това да става в Правилника за администрацията на прокуратурата, което следва като заключение и от съдържанието на т. 7 на обсъдените указания към Класификатора, в която е прието, че той има приоритет пред правилниците по отношение на минималните изисквания за заемане на длъжността. Той не е вътрешно–ведомствен акт, който създава права и задължения само за служители, пряко подчинени на В.. ПАПРБ от 2013г. (чл. 29, ал. 4, т. 2, предл. 1 вр. чл. 53, ал. 3), съотв. утвърденото преди уволнението длъжностно разписание на съдебните служители на СРП, отразява изискването за минимална образователна степен за процесната длъжност, въведено още с Класификатора. Правилниците по чл. 342, ал. 2 ЗСВ уреждат организационното и функционално разпределение на длъжностите, утвърдени с Класификатора, т. е. отнасят се за длъжности и изисквания за тях, предвидени в Класификатора. Ето защо с ПАПРБ (обн. ДВ - бр.106 от 10 декември 2013г.) не може да се дерогира изискването на Класификатора, в частта относно указанията по приложението му, че съдебните служители, които не притежават посочените в него минимална образователна степен за заеманата длъжност, запазват длъжността си. В обобщение, с оглед изрично приетото действие на Класификатора спрямо правоотношенията на заварените служители, и обхвата на действие на ПАПРБ по отношение на процесното трудово правоотношение, трябва да се приеме, че не е въведено ново изискване за образование, на каквото ищцата не отговаря. Жалбоподателят е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е приел, че не е въведено ново изискване за образование, на каквото ищцата не отговаря. Безспорно е установено по делото, че ищцата не притежава минималната образователна степен, която се изисква съобразно класификатора на длъжностите в администрацията по чл. 341, ал. 1 ЗСВ. Ответницата по касационната жалба М. Т. Л., [населено място], оспорва жалбата. С определение №583 от 29.05.2017 г. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е допуснато касационно обжалване на решение №1908 от 07.03.2016 г. по гр.д. №10871/2015 г. на Софийския градски съд. Обжалването е допуснато по правния въпрос за това нормативни актове ли са Класификаторът на длъжностите в администрацията и указанията за прилагането му, приети на основание чл.341 ЗСВ, и дали ако са такива и противоречат на нормативен акт от по-висока степен следва да бъдат приложени от съда с оглед разпоредбата на чл.15, ал.3 ЗНА. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: На Висшия съдебен съвет може със закон да се възлага подзаконова нормотворческа компетентност. Според разпоредбата на чл.341, ал.1 ЗСВ/ред. до изм. ДВ, бр.28 от 2016 г./ Висшият съдебен съвет издава Класификатор на длъжностите в администрацията, в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и възнаграждение за ранг. Оттук следва, че законодателят е възложил на В. да издаде акт, който притежава отличителните признаци, присъщи на нормативни актове – отнасят се до неопределен брой адресати и имат многократно правно действие. Ето защо следва да се приеме, че Класификаторът на длъжностите в администрацията, включително и тази част от него, която се отнася за действието му спрямо правоотношенията на заварените служители и бъдещите служители, е подзаконов нормативен акт. Съобразно цитираната по-горе разпоредба на чл.341, ал.1 ЗСВ обаче В. не е оправомощен да определя различни изисквания за минимална образователна степен по отношение на заварени и бъдещи служители, както това е направено с „указанията за прилагането”. Въвеждането на нови изисквания за образование и квалификация за съответната длъжност следва да се отнася за всички служители в съдебната власт. Ако новите изисквания имат отношение към изпълнението на определени задължения, те трябва да важат за всички работници или служители, в чиято трудова функция е включено това задължение и не могат да се отнасят само за заварени или само за бъдещи служители. По този начин се стига до различно третиране на лица относно условията за заемане на съответната длъжност, без това да е от значение за естеството на трудовата функция и да представлява определящо професионално изискване. Такава разпоредба не е обективно оправдана с оглед на легитимна цел, нито средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Според разпоредбата на чл.15, ал.2 ЗНА ако подзаконов нормативен акт противоречи на закон, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел за установено по делото, че при възникване на процесното правоотношение ищцата е отговаряла на изискванията за образование. В последващ момент обаче по отношение на заеманата длъжност с Класификатор на длъжностите в администрацията по чл. 341, ал.1 ЗСВ, утвърден с решение на В. по протокол № 7/16.02.2012 г., за длъжността „административен секретар” е предвидено минимално изискване за заемане на длъжността „висше – бакалавър”. Тя не притежава такова образование, поради което с оглед на отговора на повдигнатия въпрос, трябва да се приеме, че уволнението е законно. Към момента на уволнението ищцата не е притежавала необходимото образование за изпълняваната работа. При тази безспорно установена фактическа обстановка неправилно въззивният съд е приел, че уволнението е незаконно. Посоченото основание за материална незаконосъобразност налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе за законността на уволнението трябва да се отхвърлят предявените искове като неоснователни. Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят деловодни разноски за трите съдебни инстанции общо в размер на 985.45 лв. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1908 от 07.03.2016 г. по гр.д. №10871/2015 г. на Софийския градски съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от М. Т. Л., [населено място], срещу С. р. п., [населено място], искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1,т.2 и т.3 КТ за отмяна на заповед №1519/17.09.2014 г. на административния ръководител и районен прокурор на С. за уволнение на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „административен секретар” и за присъждане обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 9772.44 лв., като неоснователни. ОСЪЖДА М. Т. Л., [населено място], да заплати на С. р. п., [населено място], 985.45 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.