Р Е Ш Е Н И Е
№ 142
София, 28 ноември 2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. двадесети март …………........... 2014 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Саша Раданова ....................................
ЧЛЕНОВЕ: .. Севдалин Мавров ..............................
.. Даниела Атанасова ............................
при секретар .. Илияна Петкова ......................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Искра Чобанова .........., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ........................... КНОХД № .. 292 .. / .. 14 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по подадени в срок жалби от страна на подсъдимите Н. Х. и С. П.. Обжалва се въззивно решение № 159 от 15.11.13 год. по ВНОХД № 157/13 год. на Варненския апелативен съд. Със същото е потвърдена присъда № 38 от 01.04.13 год. по НОХД № 297/12 год. по описа на ОС – гр. Варна, с която Г. и П. са осъдени за извършено престъпление по чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 НК /ред., ДВ, бр. 62 от 1997 год., отм., ДВ, бр. 75/2006 год./.
В жалбата от страна на Х. са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Алтернативно се иска отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото на прокурора или намаляване размера на наложеното наказание до предвидения в закона минимум. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Представят се писмени бележки.
В жалбата от страна на П. е посочено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК – нарушение на закона. Иска се отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата на осн. чл. 24, ал. 1, т. 1 НК и прекратяване на производството. П. и нейният защитник не се явяват в съдебно заседание, редовно призовани. Не е постъпило и допълнение към жалбата по реда на чл. 351, ал. 3 НПК.
Прокурорът сочи аргументи за неоснователност на жалбите. Пледира да се остави в сила решението.
Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилата жалба, посочените основания и доводи и становищата на страните в съдебно заседание, намира следното:
С цитираната присъда Х. е признат за виновен в това, че за периода 14.07.01 год. до 13.02.02 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, сам и в съучастие като съизвършител със С. П. – помагач, в качеството си на собственик и управител на [фирма] – [населено място], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размири – 121 116.77 лв., като потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит, в подадени в ТДД – [населено място], справки-декларации по чл. 72, ал. 1 и чл. 100, ал. 1 ЗДДС, поради което и на осн. чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 НК, /ред., ДВ, бр. 62 от 1997 год., отм., ДВ, бр. 75/2006 год./, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на ШЕСТ месеца лишаване от свобода, търпими в затвор при първоначален „строг” режим, както и на глоба в размер на 5 000.00 лв.
На осн. чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение наложеното му с присъда по НОХД № 678/99 год. на РС – гр. Шумен, наказание ТРИ месеца лишаване от свобода.
Със същата присъда подсъдимата П. е призната за виновна в това, че на 12.11.01. год. в [населено място], в съучастие като помагач с Н. Х. – извършител, спомогнала избягване плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 28 391.00 лв., чрез потвърждаване на неистина – несъществуващо право на данъчен кредит, в подадена в ТДД – [населено място], справка декларация по чл. 72, ал. 1 и чл. 100, ал. 1 ЗДДС, поради което и на осн. чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 НК, /ред., ДВ, бр. 62 от 1997 год., отм., ДВ, бр. 75/2006 год./, вр. чл. 20, ал. 4 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъдена на ШЕСТ месеца лишаване от свобода, изпълнението, на които на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от три години.
Съдът е отхвърлил предявените граждански искове и се е произнесъл по направените по делото разноски.
По жалби от страна на Х. и П. с обжалваното пред настоящата инстанция решение първоинстанционният акт е потвърден.
Един от доводите от страна на Х., залегнал в касационната жалба, е свързан с допуснато на досъдебното производство процесуално нарушение, свързано с разпоредбите на чл. 128 и чл. 129, ал. 2 НПК – неподписване на част от протоколите за извършени действия по разследване от разследващия полицай. Акцентира се на постановлението за привличане в качеството на обвиняем на Х. от 05.10.11 год., приложено на л. 54 - 59 от ДП. Безспорно нарушението е допуснато, но то не е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, тъй като е отстранено с приложеното на л. 213 – 219 от ДП постановление за привличане в качеството на обвиняем на Х. от 03.02.12 год., изготвено в съответствие с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 НПК. След предявяването му Х. отново е разпитан в това му качество и му е предявено разследването. По същество на довода ОСНК на ВКС е взел отношение в мотивите по т. 3 на ТР № 2 от 07.10.02 год. по н.д. № 2/2002 год., които не следва да се преповтарят и в настоящото решение.
В касационната жалба се сочи, че в съдебното производство счетоводните експертизи са извършени само на базата на ревизионния акт и ревизионното производство, а не на счетоводните документи, фактури и на „собствено основание и преценка като експерти”. Преписани са само констатациите в ревизионния акт, което е съществено процесуално нарушение. Твърдението не намира опора в материалите по делото. Видно от приложените на л. 105 – 110 и л. 208 – 210 от досъдебното производство ССЕ, вещото лице изрично е записало, че е проверило документи, предоставени за целите на експертизата, съгласно постановленията за назначаване, както и допълнително такива, съобразно с постановлението на ОП – гр. Варна от 16.12.11 год. В същите е посочено, че на вещото лице е предоставено цялото дело, „съдържащо 7 бр. хартиени папки”. В съдебно заседание, проведено на 26.09.12 год., двете заключения на в.л. Г. са приети, като страните са заявили, че нямат въпроси. Тези констатации оборват твърдението.
По своята същност, използвайки специални знания в областта на науката, изкуството или техниката, експертизата съдейства за изясняване на обстоятелства по делото чрез даване на заключение, основано върху налични или събрани в хода му доказателствени материали. Право на съда или орган на досъдебното производство е да преценят дали в конкретния случай има нужда от експертиза. В съдебната практика е изяснено, че неназначаването на експертиза ще съставлява съществено процесуално нарушение, когато съдът не е могъл без помощта на специални знания да изясни известни обстоятелства по делото и това се е отразило неправилно досежно главния факт в процеса. Безспорно в съдебната практика е решен и въпросът кога се назначава допълнителна, съответно – повторна експертиза, като отказът на съда да назначи такива или разшири назначената не съставлява процесуално нарушение, щом не са констатирани непълноти, неизесненост или противоречия в заключенията. В правомощията на съда е да прецени дали в конкретния случай има нужда от допълнителна, съответно - повторна експертиза, като отказът да бъде назначена такава следва да бъде мотивиран, без да се засягат предварително въпросите, разрешими единствено при постановяване на присъдата. На този отказ следва да се даде задълбочен отговор в мотивите към присъдата.
Във връзка с посоченото, пред въззивния съд не са били налични и не е имало възможност да се съберат доказателствени материали, относими към търговска дейност между фирмата на подсъдимия и тези на изброените свидетели, за която са приложени и изследвани инкриминираните фактури, обект и на съответните данъчни ревизии, с отразените фактически констатации на л. 59 от съдебното решение. На същото място Варненският апелативен съд е посочил, че разпитани като свидетели, управителите на всички изброени дружества свидетелстват, че не знаят нищо за дейността на регистрираните на тяхно име фирми и никога не са извършвали такава. Подписвали са празни фактури срещу заплащане. Никога не са извършвали търговска дейност с фирмата на подсъдимия. Не познават Х.. Не са му предоставяли празни фактури. Не са имали пълномощници, които да извършват търговска дейност от тяхно име. Един от тях /В. Д./ е свидетелствал, че има на свое име около 117 фирми и не знае нищо за тяхната дейност. Тези фактически констатации не могат да бъдат обект на проверка или преценка от настоящата инстанция във връзка с разпоредбата на чл. 353, ал. 5 НПК. При описаните фактически обстоятелства апелативният съд пряко е отговорил в решението си на възражението от страна на Х., че по делото не е установено дали всички сделки са фиктивни, а косвено – и на искането за назначаване на допълнителна ССЕ за установяване на евентуални такива. Безспорно е изяснен и периода на престъпната деятелност и момента на регистрацията на фирмата на Х. по ЗДДС.
От страна на двамата касатори пред ВКС отново се сочат доводите, развити и пред контролираните инстанция, за липсата на субективния елемент от състава на престъплението, за което са признати за виновни и осъдени. Акцентира се на липсата на професионални умения и необходимото образование на Х., поради което се е доверил на назначения счетоводител, съответно - страх от уволнение при неизпълнение на разпорежданията на Х. и отсъствие на съзнание, че умишлено го улеснява от страна на П.. От една страна, доводите са по-скоро житейски, отколкото юридически, а от друга – получили са изчерпателен отговор във въззивното решение на стр. 61, съответно – стр. 60, който изцяло се споделя от настоящата инстанция, поради което не следва да се преповтаря. Посочената в касационната жалба от страна на П. съдебна практика не е относима към настоящия казус.
При постановяване на присъдата окръжният съд се е съобразил с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 НК, като е посочил мотивите си за това. С приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НПК, обосновано с възприетото изключително смекчаващото отговорността обстоятелство, при което и най-лекото, предвидено в закона наказание, би било несъразмерно тежко – изтеклия повече от десет годишен период от време от извършване на престъпленията до постановяването на съдебните актове, за което жалбоподателите нямат вина, наложените наказания на двамата подсъдими не са явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК. Въпреки че за Х. съдилищата не са възприели като смекчаващи отговорността обстоятелства възрастните му родители и непълнолетните му деца, настоящата инстанция намира, че не е налице основание за допълнително намаляване на наказанието му лишаване от свобода, тъй като същият е с отежнено съдебно минало. Настоящото престъпление е извършено в изпитателния срок по друга присъда. Има и две последващи осъждания за престъпления по чл. 227 НК и по чл. 316, вр. чл. 308 НК и по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Справедливо е и наказанието глоба. Законосъобразно е приложена разпоредбата на чл. 68, ал. 1 НК, въпреки престъплението, за което е осъден и изтеклия период от време до осъждането му по настоящото дело.
При тези съображения ВКС намира, че не са налице основания за реализиране на правомощията по чл. 354, ал. 1, т. т. 2-4 НПК.
Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 159 от 15.11.13 год., постановено по ВНОХД № 157/13 год. по описа на Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:..............................................
ЧЛЕНОВЕ:.................................................
.................................................. |