5 Р Е Ш Е Н И Е № 7 гр. София, 07 април 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……..Мира Недева….........……и в присъствието на прокурора…...............Димитър ГЕНЧЕВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1720 по описа за 2014 г. Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Образувано е по искане на осъдения М. В. П. за възобновяване на н.о.х.д. № 21592/2012 г. на Софийски районен съд, НК, 7 – ми състав. В искането се посочват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изтъкват се съществени процесуални нарушения, свързани с неправилна оценка на доказателствата, както и порок при формиране на вътрешното убеждение на инстанционните съдилища относно извършеното от осъдения деяние предвид липсата на доказателства за авторството. Като нарушение на материалния закон се посочва осъждането за престъпление, което осъденият не е извършил. Настоява се решението на въззивният съд да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане. В съдебно заседание искането се поддържа от осъдения М. П. и защитника му – адвокат Г. със същите доводи. Акцентира се върху необходимостта от назначаване на допълнителна лицево-идентификационна експертиза с оглед изясняването на въпроса за присъствието на осъдения на местопроизшествието. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище, че искането за възобновяване е неоснователно. Изтъква доводи, че са събрани достатъчно доказателства, които по своята взаимовръзка недвусмислено установяват, че автор на извършеното деяние е именно осъдения П.. Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, като съобрази становищата на страните и за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 21.10.2013 г. по н.о.х.д. № 21592/2012 г. Софийски районен съд – НК, 7 – ми състав признал подсъдимия М. В. П. за виновен в това, че на 15.05.2012 г. за времето от 00.20 часа до 00.45 часа, в [населено място], от жилищна сграда, находяща се на адрес [улица], [№], като извършител в съучастие с В. Н. Р. – извършител, чрез използване на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ф.”, с рег. [рег.номер на МПС] и използването на техническо средство – въже, отнел чужди движими вещи – четири броя камери за видеонаблюдение на обща стойност 256.00 (двеста петдесет и шест) лева от владението на Й. И. Й., без негово знание, с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено в условията на повторност, след като П. е бил осъждан с влязла сила присъда по н.о.х.д. № 330/2011г. на Районен съд – Несебър, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т.7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. чл. 54 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, било отложено за изпитателен срок от три години. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на разноските по делото Срещу присъдата била подадена жалба от подсъдимия П. с доводи за необоснованост и непълнота на доказателствата. С решение №391 от 10.04.2014 г., постановено по в.н.о.х.д. № 327/2014 г. на Софийски градски съд, 3 – ти въззивен състав, присъдата била потвърдена. Искането за възобновяване е подадено в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК и е процесуално допустимо. Разгледано по същество е неоснователно. Отправените възражения против постановените съдебните актове по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съдилищата, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективни и субективни елементи на извършеното престъпление. В този смисъл са подробно изложените доводи от осъдения за неустановено авторство на деянието, мотивирани със съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата по фактите. Искането за възобновяване, с което е сезирана настоящата инстанция, по съдържание до голяма степен преповтаря доводите изложени в допълнителното писмено изложение към въззивната жалба, като игнорира съществения факт, че във въззивното решение е даден подробен отговор на възраженията посочени от осъдения. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че възраженията за авторството на деянието са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. Законосъобразно въззивният съд на стр. 33 и 34 от решението е отчел и разграничил противоречивите показания на свидетеля Р., който в хода на съдебното следствие пред първата инстанция първоначално отрекъл участието на осъдения П. в изпълнителното деяние на извършеното от двамата престъпление, но при предявяването на снимка №7 (лист 87 от делото) разпознал себе си като човека с черния суичър, стоящ долу вляво от лицето, което се вижда, че дърпа с въже инкриминираната вещ от стената. Неоспорим е останал и фактът, че въпросната нощ същият свидетел е бил заедно с осъдения П. пред сградата, където е извършено деянието, а другият свидетел Ч. е останал в автомобила. Този факт, преценен наред с обстоятелството, че охранителните камери са заснели само две лица в момента на осъществяване на престъплението, налага извод, че лицето заснето на кадъра да сваля камера, е именно осъденият П.. В настоящия случай отсъствието на конкретно лицево разпознаване в заключението на лицево идентификационната експертиза не компрометира останалите косвени доказателства, тъй като не им противостои по начин, изключващ връзката им с основния факт. Косвено потвърждение за участието на осъдения П. в извършване на престъплението се съдържа и в показанията на свидетелите К. Ч. и С. С.. Не може да бъде споделен и доводът за непълнота на доказателствата, свързан с необходимост от назначаване на нова лицево - идентификационна експертиза. Според заключението на съдебно - техническата експертиза, записите от охранителните камери са с качество, което не позволява отграничаването на общи и частни признаци, характеризиращи заснетите лица, поради което е невъзможно извършването на идентификация и фото съпоставително изследване. В този смисъл възможностите за попълване на делото с нови доказателства са изчерпани, което обезсмисля връщането на делото за извършването на нови процесуални- следствени действия. С оглед изложеното касационната инстанция счита, че изложената от състава на СГС аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, което налага извод за липса на касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Правната квалификация на осъщественото от осъдения П. деяние, като престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т.7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, съответства на приетите за установени факти, което сочи на извод, че законът е приложен правилно. Конкретни съображения относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, извън оспорването на авторството на престъплението, не са наведени, поради което касационният съд намери и това оплакване за неоснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 426, във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. В. П. за възобновяване на н.о.х.д. № 21592/2012 г., на Софийски районен съд, НК, 7 – ми състав и в.н.о.х.д. № 327/2014 г. на Софийски градски съд, 3 – ти въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.