Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * неоснователно обогатяване * дължимо обезщетение * подобрения в чужд имот * право на задържане * обезщетение за ползване * обогатяване


6
РЕШЕНИЕ


№ 393/13


София, 24.07.2014 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и тридесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА


при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №86/2013 година.


Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№110424/26.10.2012 г., подадена от адв. Р. К. - процесуален представител на ищците К. В. Я., А. И. М., М. М. А., М. М. К. и М. П. К., всички от [населено място], и по касационна жалба, вх.№109228/24.10.2012 г., подадена от адв. З. О. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] - София, против въззивно решение №6209/18.9.2012 г. по гр.д.№9499/2011 г. по описа на Софийския градски съд,г.к.,ІІ-В състав.
Ищците К. В. Я., А. И. М., М. М. А., М. М. К. и М. П. К., обжалват въззивното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите им с правно основание чл.59 ЗЗД, съответно за сумите 416,25 лева, 208,12 лева, 69,37 лева, 69,37 лева и 69,37 лева, за периода от 12.-02.2009 г. до 31.3.2009 г. като неоснователни.
Ответникът по исковата молба [фирма] – София, обжалва горепосоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция по предявените от субективно съединени искове с правно основание чл.59 ЗЗД по отношение на горепосочените лица, съответно за сумите 16017,75 лева, 8179,19 лева, 3112,52 лева, 3112,52 лева и 1748,85 лева.
С решението си въззивната инстанция е приела, че са налице елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, обосноваващи основателността на претенцията им, тъй като правото на собственост на ищците върху процесния имот е установено по отношение на ответника с влязло в сила решение на ВКС от 11.02.2009 г. по гр.д.№3440/2007 г. в частта на уважения иск по чл.108 ЗС, чиято сила на пресъдено нещо е зачетена. Прието е за безспорно и по силата на признание на ответника по исковата молба, че последният е ползвал процесния имот до датата на влизане в сила на цитираното решение на ВКС – 11.02.2009 г., а след тази дата е продължил да охранява същия, т.е. доказано е ползването на исковия период от месец април 2004 г. до месец; април 2009 г., като фактът на осъществявана фактическа власт към момента на приключване на устните състезания по ревандикационния иск по делото на ВКС, се установява и със сила на пресъдено нещо от решението на същия. Прието е също така, че за процесния период от време, през което ответникът е владял имота, ищците като негови собственици са били лишени от правото си на ползване на същия и възможността да реализират доходи от него, поради което са налице предпоставките за уважаване за уважаване на иска са присъждане на обезщетение. Съдът е стигнал до извод, че фактът дали сградите в същия са се използвали по предназначение или не, е ирелевантен, като не може да се приеме за основателен доводът на ответника, че след като не е ползвал имота по предназначение, но безспорно е имал фактическа власт върху същия през исковия период, не се бил обогатил неоснователно, тъй като въпрос на преценка на страната е било как да си служи с вещта, релевантния факт е дали вещта е ползвана, който факт по настоящото дело съдът приема за доказан. Същевременно е прието, че ответникът е държал процесния имот без основание до постановяване на решението на ВКС от 11.02.2009 г., с което е осъден да го върне на ищците, но при условие, че те му заплатят стойността на направените подобрения, а от този момент той упражнява фактическа власт върху имота на правно основание – законно признато право на задържане.
В. решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправните въпроси:
- “Дали лицето с право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения има задължение да обезщети собственика за ползите, от които го е лишило за времето на държане на имота ?”;
”От кой момент правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е основание за отхвърляне на иска на собственика на задържания имот по чл.59, ал.1 ЗЗД срещу ретинента – от момента на признаване на правото на задържане с влязло в сила съдебно решение или от момента на упражняването му чрез възражение в съдебното производство по ревандикационния иск на собственика ?”;
- “Признанието на ретинента, че охранява задържания имот и обстоятелството, че той упражнява фактическата власт върху него, доказват ли сами по себе си, че той ползва този имот, че извлича полезните му свойства за себе си ?”.
Така формулирани и трите поставени въпроса се свеждат до дължимостта на обезщетение на основание чл.59 ЗЗД за лишаване от ползването на имот, когато то е упражнено при наличие на признато от съда право на задържане.
По въпроса е налице практика по чл.290 ГПК, опредметена в решение № 335/28.07.2010 г. по гр.д. № 660/2009 г. по описа на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че признатото от съда право на задържане на подобрителя на имота, докато собственикът му заплати стойността на подобренията, представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност. Правото не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него. Задържането като вид обезпечение дава право на осъществяване на фактическа власт върху имота, осуетяващо принудителното му предаване на собственика. На зададените от страните въпроси обаче следва да се отговори с оглед конкретния случай. Предвид хронологията на същия най-напред следва да се отговори на въпроса ”От кой момент правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е основание за отхвърляне на иска на собственика на задържания имот по чл.59, ал.1 ЗЗД срещу ретинента – от момента на признаване на правото на задържане с влязло в сила съдебно решение или от момента на упражняването му чрез възражение в съдебното производство по ревандикационния иск на собственика ?”. Правото на задържане съществува в правния мир за направилия възражението от момента на признаването му с влязло в сила решение на съда. От този момент започва неговото действие. До влизане в сила на решение, с което е признато право на задържане, направилият възражението за това не може да се позовава на него.
На втория, поставен от ответника по исковата молба въпрос, а именно “Признанието на ретинента, че охранява задържания имот и обстоятелството, че той упражнява фактическата власт върху него, доказват ли сами по себе си, че той ползва този имот, че извлича полезните му свойства за себе си ?”, следва да се отговори отрицателно. Признанието на ретинента, че охранява задържания имот следва да се цени само в обема на самото признание. Досежно хипотезата на чл.59 ЗЗД доказателствената тежест е на ищеца, който претендира обезщетението.
По въпроса, поставен от ищците - “Дали лицето с право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения има задължение да обезщети собственика за ползите, от които го е лишило за времето на държане на имота ?” отговорът следва да бъде даден предвид отговорът на втория въпрос на ответника по исковата молба, т.е. обезщетение по чл.59 ЗЗД се дължи само ако задържащия освен охраната на имота извършва и действия, с които извлича облага от това държане.
Поради това обезщетение по чл.59 ЗЗД се дължи независимо от обстоятелството кога е направено възражението за установяване правото на задържане, до признаването му с влязло в сила решение.
По касационнте жалби.
И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. К. жалбоподатели – ищци, се позовават на неправилно приложение на разпоредбите на чл. 72, ал.3 ЗС и чл.59 ЗЗД, като се акцентира на приетото с решение № 335/28.07.2010 г. по гр.д. № 660/2009 г. по описа на ВКС, ІV г.о. К. жалбоподател – ответник по исковата молба, сочи като неправилен извода на въззивната инстанция, че правото на задържане е основание за упражняване на фактическа власт от него върху имота едва от 11.02.2009 г. – датата на постановяване на решение №1190/08 по гр.д.№3440/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. И по двете касационни жалби се моли за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и постановяване на друго, с което ищците искат присъждане на обезщетение и за периода, за който исковете са отхвърлени, а ответникът за отхвърляне на исковете за периода от м.април 2004 г до постановяване на решение №1190/08 по гр.д.№3440/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о.
В съдебно заседание касационните жалби се поддържат от процесуалните представители на страните, съответно за ищците – адв. Р. К., и за ответника по исковата молба – адв. З. О.. От последния е постъпила и писмена защита. Претендират се разноски от всички страни.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, взе предвид становищата на страните, изразени в съдебно заседание от процесуалните им представители, писмената защита на процесулания представител на ответника по касация и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
С оглед отговорите на поставените въпроси решението на Софийския градски съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Законосъобразно и обосновано Софийския градски съд е стигнал до извод, че до влизането в сила на касационно решение №1190/11.02.2009 г. по гр.д.№3440/2007 г. не е налице основание за задържане на процесния имот. Поради това за процесния период от месец април 2004 г. до 11.02.2009 г. ответникът на общо основание дължи на ищците обезщетение по чл.59 ЗЗД. През този период за него не съществува правен механизъм, който да му дава право да държи имота на законно основание.
Законосъобразни и обосновани са изводите на въззивната инстанция относно периода от 12.02.2009 г. до 31.3.2009 г., че ответникът упражнява фактическа власт върху имота на правно основание – право на задържане, без да извършва действия, от които да се обогатява. Ищците не са доказали наличието на елемента от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, от който да се направи извод, че ответникът се обогатява за тяхна сметка. Доказателства за това изобщо не са ангажирани.
С оглед направените от страните искания за присъждане на разноски, съдът намира, че предвид изхода от спора в настоящата инстанция, направените разноски следва да останат в тежест на страните, така както са направени.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.


Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №6209/18.9.2012 г. по гр.д.№9499/2011 г. по описа на Софийския градски съд, 12.02.2009 г. до 31.03.2009 г., г.к.,ІІ-В състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенциите на страните за разноски за касационното производство.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: