О   П   Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е   № 301   София, 21.05.2009 година   Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и девета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ   КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА     с участието на секретаря изслуша докладваното от съдия  Камелия Ефремова  ч. т. д. № 326/2009 година     Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК във връзка с чл. 390 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Ч” АД, гр. В. против определение № 103 от 10.03.2009 г. по в. ч. т. д. № 105/2009 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд определение № 23 от 08.01.2009 г. по т. д. № 10/2009 г. за допускане на обезпечение на бъдещи искове на Ж. М. С. от гр. В. срещу „Ч” АД, гр. В. с правно основание чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за обща сума 707 765.58 лв. чрез налагане на запор върху банкови сметки на дружеството. По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Частният жалбоподател обосновава допускането на касационното обжалване на атакуваното от него определение с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени въпроси, а именно: 1. - по процесуалноправните въпроси за допускане на нови доказателства и навеждане на нови обстоятелства във въззивното производство по обезпечителния процес и приложимостта на състезателното начало в него и за конкретизирането на решаващия орган, пред който ще бъдат предявени бъдещите искове, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решавани противоречиво от съдилищата и 2. - по материалноправния въпрос за валидността и действието на договора за цесия от 14.11.2008 г., който е от значение за точното прилагане на закона и е решен в противоречие с постановеното определение № 219 от 05.08.2008 г. по ч. т. д. № 68/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отделение. Ответникът по частната касационна жалба - Ж. М. С. от гр. В. не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.   По допускането на касационното обжалване:   Настоящият състав намира, че поставените от частния жалбоподател въпроси за съществени по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаването им е обусловило изхода на делото, т. е. осъществена е главната предпоставка за допускане на касационното обжалване. По отношение на част от тези въпроси са изпълнени и допълнителните изисквания, специфични за поддържаните от частния жалбоподател основания за допускане на касационното обжалване. По-конкретно: По отношение на процесуалноправните въпроси за допускане на нови доказателства и навеждане на нови обстоятелства във въззивното производство по обезпечителния процес и приложимостта на състезателното начало в него - е осъществено изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид новата процесуална уредба на въззивното производство, въведена с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, различаваща се съществено от тази по отменения Граждански процесуален кодекс, и предвид липсата на практика по приложението й, следва да се приеме, че поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е доказано обаче второто поддържано основание - противоречиво решаване на тези въпроси /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, предвид лисата на данни приложеното определение на Великотърновския апелативен съд № 253 от 17.09.2008 г. по ч. гр. д. № 508/2008 г., на което се позовава частният жалбоподател, да е влязло в сила. Що се отнася до материалноправния въпрос - за валидността и действието на договора за цесия от 14.11.2008 г. - настоящият състав намира, че същият не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, тъй като решението на този въпрос е резултат не от неяснота и необходимост от тълкуване на приложимите законови разпоредби /чл. 20, чл. 99, чл. 138 и чл. 17 ЗЗД/, нито на липсата на съдебна практика, а от конкретната преценка на представените доказателства, извършването на която е изцяло в правомощията на решаващия състав. С оглед изложеното, касационното обжалване на атакуваното определение на Варненския апелативен съд следва да бъде допуснато само на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.   По основателността на частната касационна жалба:   За да потвърди първоинстанционното определение, въззивната инстанция е приела, че представените от молителя писмени доказателства са „убедителни” по смисъла на чл. 391 ГПК, доколкото създават достатъчна убеденост в съда за вероятната основателност на бъдещите искове, както и че е нал. нужда от допускане на исканото обезпечение. Като неоснователни са преценени оплакванията на „Ч” АД за недопустимост на бъдещите искове, обоснована от дружеството с твърдението, че процесният договор за цесия от 14.11.2008 г. представлява договор за поръчка или че е симулативен, както и оплакването, че не е посочен съдът, пред който ще бъдат предявени бъдещите искове. Определението е правилно. На първо място, не може да бъде споделено становището на частния жалбоподател за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и по-конкретно на разпоредбата на чл. 266 ГПК, изразяващи се в обсъждането на доказателство - анекс № 1 от 22.12.2008 г. към договора за цесия от 14.11.2008 г., което представлява ново доказателство, представено във въззивното производство и по което частният жалбоподател не е взел становище. Наистина, цитираната норма установява забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство, освен в изрично предвидените хипотези /чл. 266, ал. 2 ГПК/. Това процесуално правило, обаче, е неприложимо в производството по разглеждане на частните жалби. Разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК предвижда съответна приложимост на правилата за обжалване на решенията, доколкото няма особени правила в раздела за обжалване на определенията. Разпоредбата на чл. 266 ГПК не може да бъде приложена към производството по обжалване на определенията в обезпечителния процес, тъй като тя е несъвместима с него. Забраната по чл. 266 ГПК произтича от самата уредбата на първоинстанционното исково производство. Принципната недопустимост да се посочват нови факти и обстоятелства във въззивното производство е последица от установеното от закона задължение за страните да посочат всички твърдяни от тях обстоятелства и да представят всички доказателства, с които разполагат, още в началото на процеса, съответно ищецът - с исковата молба, а ответникът - с отговора на исковата молба. Тази преклузия, обаче, е неприложима в обезпечителния процес, тъй като в рамките на първата инстанция той се развива едностранно. Съгласно чл. 395, ал. 2 ГПК, молбата за допускане на обезпечение се разрешава в деня на подаването й, като за ответника по нея не е предвидена възможност нито да вземе становище по искането, нито да ангажира доказателства. Защитата на правата му може да бъде реализирана единствено чрез обжалване на определението за допускане на обезпечение. Доколкото за ответника това е първият възможен момент за заяви своите възражения и да представи доказателства в тяхна подкрепа, в случая е неприложимо правилото на чл. 260, т. 5 и 6 и чл. 261, т. 3 ГПК /към които препраща чл. 275, ал. 2 ГПК/, че в частната жалба могат да се посочват само новооткрити и новонастъпили факти и да се представят само нови писмени доказателства. Това обосновава съответно и възможността на другата страна да вземе становище по твърденията в частната жалба и представените доказателства и самата тя да защити позицията си чрез заявяване на нови обстоятелства и представяне на доказателства, които ги подкрепят. От друга страна, неприложимостта на забраната по чл. 266 ГПК в случая произтича и от наличието на „особени правила” по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК. В разпоредбата на чл. 278, ал. 2, изр. 2 ГПК, на въззивния съд изрично е предоставено правото да събира доказателства в производството по разглеждане на частната жалба, ако прецени това за необходимо. И доколкото липсва ограничение относно страната, която представя тези доказателства, следва да се приеме, че правото за това принадлежи и на двете страни. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че като е взел предвид представеното с писмените възражения на ответника по частната жалба доказателство, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Неоснователно е релевираното в тази връзка оплакване, че на частния жалбоподател не е дадена възможност да заяви становище по представеното от ответника доказателство. Предвид обстоятелството, че разглеждането на частните жалби се извършва в закрито заседание /освен ако съдът прецени, че е необходимо това да стане в открито заседание/ и с оглед отсъствието на законово установено задължение за изпращане на препис от представения от ответника по частната жалба отговор и приложенията към него, не може да се счете, че е нал. нарушение на диспозитивното начало, установено в чл. 8 ГПК, в какъвто смисъл е твърдението на дружеството-жалбоподател. Не следва да бъде споделено и становището за неправилност на атакуваното определение, предвид липсата на предпоставките за допускане на обезпечение, визирани в нормата на чл. 391 ГПК. Напълно обоснован и законосъобразен е изводът на въззивната инстанция, че представените от молителя многобройни писмени доказателства сочат на вероятна основателност на бъдещите искове, което е напълно достатъчно за допускане на обезпечението. А дали тези доказателства установяват безспорно съществуването на твърдяните вземания на молителя към търговското дружество, в т. ч. и валидността на процесната сделка, това е въпрос, който подлежи на решаване в самото исково производство, а не в производството по допускане на обезпечение. Правилна е и преценката на въззивната инстанция относно съществуването на обезпечителна нужда. С оглед твърде големия размер на претендираната сума и предвид липсата на данни за финансовото и имущественото състояние на ответника по бъдещите искове, за доказана следва да се счита и нуждата от допускане на исканото обезпечение. На последно място, неоснователно е оплакването за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непосочване на органа, пред когото ще бъдат предявени бъдещите искове. Доколкото законът не вменява подобно задължение на молителя, то неизпълнението му не обосновава нередовност на искането за допускане на обезпечение, респ. на акта на съда по допускане на обезпечението. В тази връзка, необходимо е да се отбележи също, че разпоредбата на чл. 403 ГПК, на която се позовава частният жалбоподател, аргументирайки твърдяното процесуално нарушение, е абсолютно неотносима към въпроса за това, кой е компетентният орган, разглеждащ правния спор, по който е допуснато обезпечение. С оглед изложените дотук съображения, частната касационна жалба е изцяло неоснователна и не следва да бъде уважена.   Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 390 ГПК     О П Р Е Д Е Л И :     ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 103 от 10.03.2009 г. по в. ч. т. д. № 105/2009 г. на Варненски апелативен съд. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 103 от 10.03.2009 г. по в. ч. т. д. № 105/2009 г. на Варненски апелативен съд.   Определението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: