11 Р Е Ш Е Н И Е № 277 София, 31 януари 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 875/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена лично от подсъдимия Н. Г. К., по жалба на неговите защитници и по жалба на частните обвинители А. Г. и А. Г. срещу въззивно решение № 190/02.05. 2017 г., постановено по ВНОХД № 263/2017 г. от Софийски апелативен съд. В жалбите на подсъдимия и неговите защитници се поддържа наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Нарушението на процесуалните правила се аргументира с доводи, че в хода на досъдебното производство подсъдимият е бил лишен от възможността, предоставена му от разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от Наредба № 30/2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на МПС (Наредба №30/2001 г.), да изиска повторен анализ и в тази връзка се претендира недоказаност на приетото квалифициращо обстоятелство. Твърди се още, че във възприетата фактическа обстановка се съдържат нелогични моменти, свързани с идентификацията на подсъдимия във ВМА и се излагат аргументи за това, че изследваните проби (кръв и урина) не произхождат от него. Счита се, че въззивният съд е ограничил правото на защита на подсъдимия, отхвърляйки доказателствените искания на неговата защита, като процесуалните нарушения са довели и до неправилно приложение на закона. Явната несправедливост се свързва с отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. Правят се искания за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно, делото да се върне за ново разглеждане или да се измени решението, като се намалят наложените наказания. В жалбата на частните обвинители се поддържа наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Изтъкват се аргументи, че наказанието лишаване от свобода е занижено по размер, а приложението на чл. 66 от НК е проява на ненужно снизхождение. Отправеното искане е за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание подсъдимият К. и защитата му поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях. Изразяват становище за неоснователност на жалбата, подадена от частното обвинение. Частните обвинители лично и чрез повереник поддържат аргументите, изложени в жалбата им. Намират възраженията на подсъдимия и неговата защита за неоснователни. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимия и основателност на тази, подадена от името на частните обвинители. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 333 от 14.12.2016 г., постановена по НОХД № 476/2016 г., признал подсъдимия Н. Г. К. за виновен в това, че на 11.09.2014 г. нарушил правилата за движение (чл. 21, ал.1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на А.-М. А. Г., като деянието е извършено след употреба на наркотично вещество , поради което и на основание чл. 343, ал.3, б. „б” във вр. с ал.1, б. „в” и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години на основание чл. 66 от НК. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, т. 7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години. Съдът е оправдал подсъдимия по обвинението да е да е нарушил чл. 20, ал.1 от ЗДП. Със сега атакуваното решение, постановено по жалби на подсъдимия и частните обвинители, апелативният съд е потвърдил присъдата. I. По жалбите на подсъдимия К.. Основна част от жалбите заема оплакването, че изследваните проби (кръв и урина) не произхождат от подсъдимия К., тъй като не е била установена самоличността му - вписан е като „Неизвестен № 1” във Военномедицинска академия (ВМА), а отразените имена и ЕГН са дописани в по-късен момент. В тази връзка се претендира, че наличието на приетото квалифициращо обстоятелство е останало недоказано. Възраженията са неприемливи. Те са били поставени на вниманието на въззивният съд и в съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК са получили аргументиран отговор. Предходните инстанции внимателно и задълбочено са обсъдили писмените данни по делото в тяхната взаимовръзка и са дали отговор на повдигнатите пред тях възражения, излагайки конкретни съображения, чието повтаряне е ненужно. От съществено значение за отхвърляне на доводите е констатацията, че в този период – 11.09.2014 г., има само един пациент, заведен като „Неизвестен № 1”, пострадал тежко след ПТП, по отношение на който са извършвани медицински манипулации и изследвания. На л. 169 и сл. от първоинстанционното производство е приложен „операционен дневник- шокова зала”, в който на позиция № 395 от тази дата под „Неизвестен № 1” са отразени трите имена и ЕГН на подсъдимия. Тоест, установена е идентичност между „Неизвестен № 1”, докаран от екипа на спешната помощ, и лицето Н. Г. К.. Предходните инстанции са акцентирали и върху това, че във фиша, с който са изпратени пробите за лабораторното изследване са били посочени трите имена на подсъдимия и неговите години. Тезата, че самоличността на подсъдимия не е била установена до късната сутрин на 12.09.2014 г., е опровергана убедително от предходните инстанции. В тази връзка са обсъдени включително и показанията на свидетеля Г. К., баща на подсъдимия, който е заявил, че около 01,10 на 12.09.2014 г. е бил уведомен от полицейски служител за инцидента и следва незабавно да отиде във ВМА, където е информиран за тежкото състояние на сина си. Пробите (урина и кръв) са иззети в противошокова зала, където подсъдимият е бил консултиран от клиничен токсиколог, изискал изследването им по спешност, за което е извикан и дежурен специалист. Приложените документи от експертното досие на специализираната Токсикохимична лаборатория на ВМА онагледяват извършените лабораторни изследвания по спешност и на такива с оглед експертизата (виж, л. 151 и сл.). Вярно е заключението на предходните инстанции, че строга последователност от лабораторни изследвания е извършена както на кръвта, така и на урината на К., чрез използване на различни методи. Това е проследимо в писмените документи, тъй като под всеки лабораторен номер са отразени аналитичният метод, получените резултати, часът на изследването и на получаване на резултата, както и лицето, извършило анализа. Обсъдените от съдебните инстанции данни по делото са обусловили и извода, че изследваните проби произхождат от подсъдимия. Неоснователни са доводите, че са пренебрегнати част от представените от защитата медицински документи (журнал за рентгенови изследвания и имунохематологично изследване), в които подсъдимият е бил вписан като „Неизвестен”. Прегледът на съдебните актове не оправдава твърдението. Още първата инстанция е взела отношение по така представените документи, които не опровергават установените факти, обосноваващи извода, че самоличността на подсъдимия е била ясна, поради идентичността му с пациента, вписан като „Неизвестен № 1”, което е същественото за лабораторните изследвания, предмет на анализ. Отговор на доводите, поддържани с личната жалба на подсъдимия, за това, че изследваните проби не са били иззети от него, се съдържа във вече посочените писмени документи, отразили последователността на лабораторните изследвания, както и в разясненията на вещото лице в съдебно заседание (виж, протокол от 07.11.2016 г.). Анализираните писмени доказателства и заключението на съдебно-химическата (токсикологична) експертиза са обосновали заключението на решаващите инстанции, че в кръвта и урината, иззети от подсъдимия, е констатирано наличие на специфичен метаболит на тетрахидроканабинол, доказващ употребата на вещество, съдържащо тетрахидроканабинол – марихуана, канабис и производни. Версията, че специфичният метаболит, установен и в двете проби от телесни течности на подсъдимия, е попаднал в тях чрез кръвопреливане, съответно при престоя му в помещение, където се е употребявали вещества, съдържащи тетрахидроканабинол, е надлежно обсъдена и правилно приета за компрометирана. Все във връзка с коментираното квалифициращо обстоятелство, в жалбите се съдържа и оплакването, че в досъдебното производство е било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като неоснователно подсъдимият К. е бил лишен от правото по чл. 20, ал. 3 от Наредба № 30/ 2001 г. В подкрепа на оспорването се разисква подробно решение № 350/28.10.2014 г. на ВКС по н.д. № 1052/2014 г., III н.о., което според жалбата разрешава идентичен случай като този, предмет на настоящето производство. Действително цитираната разпоредба предвижда в седмодневен срок от предявяване на обвинението, но по чл. 343б от НК, изследваното лице да поиска повторно извършване на химически анализ, ако не е изтекъл тримесечният срок по чл. 19 от Наредбата. Вярно е и че в съдебно-химическата (токсикологична) експертиза е посочено, че иззетите проби ще се съхраняват в едногодишен срок от постъпването им, както и че на подсъдимия е предявено обвинение по чл. 343, ал. 3 от НК при квалифициращото обстоятелство – „след употреба на наркотично вещество” след изтичането на този срок, а и на тримесечния. Това обаче не обосновава отпадане на обвинението по чл. 343, ал. 3 от НК поради недоказаност. Първо следва да се посочи, че решението, на което се позовава жалбата, е по конкретно дело, а не представлява задължителни указания, дадени при тълкувателна дейност на ВКС. Несподелима е и тезата за идентичност на казусите, тъй като в коментираното от защитата решение на ВКС предмет на обсъждане е деяние по чл. 343, ал. 3 от НК, извършено в „пияно състояние”. Касационният състав изрично е подчертал, че резултатите от химическото изследване са „осреднени и изключително близки до тези, при които не се носи отговорност за употреба на алкохол (до 0, 5 на хиляда)”, което е обосновало и извод за съмнение относно точната концентрация на алкохол в кръвта на дееца към момента на произшествието. По настоящето дело последователно е извършено имуноаналитично изследване на проба от урина, тоест с експресен тест, което според експерта цели да ориентира изследващия за присъствие на наркотични вещества, като полученият резултат е „неопределен за тетрахидроканабинол/метаболит”. След това е направен специален анализ, описан в т. 1.3, р. III от експертизата, при който е установен метаболит на ТНС. По този начин е преодоляно съмнението за валидността на резултата, като трябва да се подчертае, че специфичният метаболит е установен както в урината, така и в кръвта на подсъдимия. Ето защо, претенцията, че квалифициращият признак не е установен по безспорен начин е неоснователна. Доводите за допуснати нарушения на процедурата, регламентирана в действащата тогава Наредба № 30/2001г., са несъстоятелни. Първата инстанция, в отговор на възраженията на подсъдимия, последователно е анализирала разпоредбите на подзаконовия нормативен акт съобразно установените данни по делото и законосъобразно е заключила, че нарушенията са несъществени и не дискредитират взетите проби, съответно проведените изследвания, поради което не са повлияли на обстоятелствата от значение за разкриване на обективната истина. В отговор на касационната жалба следва да се посочи, че отказът на въззивния съд да назначи експертиза относно техническата изправност на управлявания от подсъдимия автомобил и токсикологична експертиза, е съобразен както с принципните задължения по чл. 107 от НПК, така и с правилата по чл. 153 от НПК. Върховният касационен съд е имал повод многократно да посочи, че не всяко доказателствено искане подлежи на удовлетворяване, а само това, което би стояло в основата на изясняване на обстоятелствата, свързани с инкриминираната престъпна дейност. Техническа експертиза е била изслушана в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, като данни за техническото състояние на автомобила са се съдържали и в показанията на свидетеля Г. К.. Присъствието на медикаменти (пропофол, лауданозин) в пробата от урина, иззета от подсъдимия, е установено по експертен път, а наличието им сочи, че подсъдимият е бил обработен медицински преди вземане на пробите, което е обяснимо при тежкото му състояние (кома). Не се оправдава от данните по делото възражението, че въззивният съд не е дал отговор на всички доводи, отправени пред него. Несъмнено част от мотивировката на въззивното решение представлява израз на съгласие с приетото от първата инстанция, но това не е процесуално недопустимо, тъй като по недвусмислен начин е формулирана волята на въззивния съдебен състав, която не буди съмнение. Непредубеденият прочит на мотивите на въззивното решение опровергава твърдението за „някои противоречия” в неговото съдържание. Логично и при спазване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение по фактите предходната инстанция е утвърдила извода за установена причинно-следствената връзка между нарушаването на правилото по чл. 21, ал.1 от ЗДП и настъпилия общественоопасен резултат. Чрез експертен анализ на установените данни за произшествието е изяснено, че при движение с разрешената скорост от 50 км/ч подсъдимият К. е имал възможност да спре преди да стигне левия тротоар, тоест да избегне удара в дървото и леталния изход за пострадалата Г.. Първостепенният съд е оправдал подсъдимия относно претендираното с обвинителния акт допуснато нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДП. Използваният израз във въззивното решение - „загуба на контрол”, подчертан в жалбата, е с описателно значение и само изяснява причинната връзка между нарушението на чл. 21 от ЗДП и пътнотранспортното произшествие. Обобщено, въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на правилата, регламентирани в НПК, за проверка и анализ на доказателствените материали, поради което направените от него фактически изводи не страдат от доказателствени пороци, които да изпълват съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Ето защо неоснователно е и твърдението за неправилно приложение на материалния закон, което жалбоподателят обосновава с доводи от процесуално естество. Неоснователни са и оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания. Правилно предходните инстанции са приели, че установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства не обосновават приложението на чл. 55 от НК, тъй като тяхната съвкупност не разкрива изключителност и/или многобройност, правещи и най-лекото, предвидено в закона наказание, несъразмерно тежко. Наказанието лишаване от свобода е сведено до законовия минимум от три години и при условията на чл. 66 от НК. Размерът на лишаването от право да управлява МПС не сочи на прекомерност. Съобразно характеристиката на допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение, предходните инстанции правилно са приели, че той се нуждае от по-продължително предупредително и възпитателно въздействие, поради което следва да бъде изолиран като участник в движението за по - дълъг срок. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намери, че не се налага да упражни правомощията си за намаляване размера на наложените на подсъдимия наказания. II. По жалбата на частните обвинители. С нея се оспорват размерът и начинът на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, които според касаторите са явно несправедливи. Настоящият състав не намира основание да приеме, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При индивидуализацията на наказанието съдът е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са преценени чистото съдебно минало на подсъдимия, изразеното съжаление за настъпилия общественоопасен резултат, младата му възраст, фактът, че няма регистрирани наказания, наложени за нарушения по ЗДП. Те са съпоставени с отегчаващото отговорността обстоятелство - превишаване на разрешената скорост с 36 км/ч, след което втората инстанция е потвърдила установения от първостепенния съд превес на смекчаващите обстоятелства и правилно е преценила, че липсват основания да се увеличи размера на наложената санкция лишаване от свобода. Аргументацията в жалбата за „масовостта” на транспортните престъпления не би могла сама по себе си да обуслови извод за увеличаване размера на наказанието, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи отношение към неговата индивидуализация – чл. 54, ал.2 от НК. Обстоятелството, че деянието е осъществено „след употреба на наркотични вещества”, на което се обръща внимание в жалбата, е взето предвид от закона при определяне на престъпния състав по приложената разпоредба на чл. 343, ал. 3, б. „б.” от НК и не може, съгласно чл. 56 от НК, да бъде преценявано отново като отегчаващо при индивидуализацията на наказанието. Настъпилият вредоносен резултат е тежък и болката на частните обвинители е дълбока и неизлечима. Преценката за личната обществена опасност на дееца обаче не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. Съдебните инстанции са направили обстоен анализ на предпоставките, визирани в чл. 66, ал.1 от НК, както и отражението на условното осъждане върху постигането на целите по чл. 36 от НК. Разсъжденията в тази връзка са базирани върху поредицата от смекчаващи отговорността обстоятелства, относими към личността на подсъдимия, за който деянието се явява изолиран инцидент в живота. Тези данни в съчетание с демонстрираното от подсъдимия съжаление, издаващо преоценка на престъпното му поведението, подкрепят направената констатация, че поправянето на подсъдимия може да бъде постигнато и без да бъде откъснат от нормалната социална среда. В отговор на доводите, наведени в съдебното заседание от частните обвинители, следва да се добави, че съжалението на подсъдимия, което е проява и на разкаяние, е изразено недвусмислено, като това, че той е упражнил правото си на жалба не игнорира неговата искреност. Съдебните инстанции, макар и не с решаващо значение, са коментирали и факта, че подсъдимият при произшествието е загубил близък нему човек,приятел и това неминуемо ще бележи неговия живот. Изпитателният срок, отмерен в размер на пет години, наред с не малкия срок на наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС в достатъчна степен ще упражнят поправително и възпитателно въздействие по отношение на подсъдимия като водач. Продължителността на изпитателния срок позволява да се реализира предупредителният потенциал на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото през този период е налице реална заплаха да се изтърпи наложеното наказание, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието. С оглед на казаното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №190/02.05.2017 г., постановено по ВНОХД №263/2017 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.