Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е


№ 72

София 01.06.2022г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав :


ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ


при участието на секретаря Анжела Богданова и на прокурор Арнаудова за Върховна касационна прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4037 по описа за 2021г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.

Касационно обжалване е допуснато с определение № 81 от 8.02.2022г. по касационната жалба на Ю. К., А. Е., З. В., Д. Т. и М. К., чрез процесуалния им представител адвокат И. против въззивно решение № 640 от 14.06.2021г. по в.гр.д. № 3796/2020г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260377 от 4.10.2020г. по гр.д.№ 8290/2019г. на Софийски градски съд като е отхвърлен иска им, като наследници на А. М. К., против Прокуратурата на РБ с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 100 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане на сл.д.№ 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ ІІ-048/1999г.на Софийска военно-окръжна прокуратура, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 15.02.2019г.като неоснователен. Касационното обжалване е допуснато по поставен въпрос, касаещ критериите, които съдът съобразява при преценката си дали едно наказателно производство може да се счете за „спор за граждански права“, по смисъла на чл.6,§1 ЕКЗПЧ, по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на висящото разследване, по които се твърди противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 3619/2016г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 4482/2017г. ІV г.о.,

В проведеното открито съдебно заседание, касаторите не се явяват, но се представляват от адвокат И.. Изразеното от него становище е за основателност на подадената жалба, като наследниците на А. К. следва да получат претендираното от тях обезщетение. Счита, че по поставеният въпрос към настоящият момент, вече е налице установена практика по гр.д.№ 1701/2021г. и гр.д.№ 1555/2021г., двете на ІV г.о., която следва да бъде съобразена. Досежно начина на определяне на дължимото обезщетение се позовава на решение от 10.11.2004г. на Голяма камара, по дело Апичела срещу Италия /жалба № 64890/01/, препис от което представя. Представя и подробни писмени бележки. Претендира направените разноски за заплатени държавни такси.

Изразеното от представителят на Върховна касационна прокуратура становище е за неоснователност на подадената жалба поради липса на ангажирани доказателства, установяващи че вредите, чието обезщетяване се иска са реално причинени. Евентуално, ако съдът – пред вид вече установената практика – приеме, че са налице причинени вреди, оспорва че същите са в претендирания от касаторите размер. Счита, че дори и да има засягане на неимуществената сфера, то е незначително.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване:

Настоящият съдебен състав споделя установената съдебна практика, на която се позовава касаторите, съгласно която решаващият фактор за определяне приложимостта на чл.6 §1 ЕКЗПЧ в гражданскоправният му аспект, по отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди че е нарушено и наказателно правния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на ЕКЗПЧ. Следва да се има пред вид, че понятието „граждански права и задължения“, по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧ е автономно. Чл.6 се прилага независимо от статута на страните и от характера на законодателството, регламентиращо решаването на спора. Значение има характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне /ще се отрази/ на това право /вж.§§ 38-44 Baraona v. Portugal/. В практиката си Съдът неизменно разглежда като гражданскоправни спорове – исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление в рамките на воденото наказателно производство /вж.напр.Saoud v. France/. Особено внимание се отделя на качеството, в което лицето претендира правото, на условията, при които то го упражнява или желае да го упражнява.

В конкретният случай е било безспорно следното:
Наследодателят на ищците А. К., починал на 2.02.2020г. в хода на настоящето производство, е етнически турчин, който е пострадал от осъществената през 1984г.-1985г. насилствена асимилация. Нито едно от следните изложените от него в исковата молба обстоятелства, не е било оспорено: Бил е задържан на 17.01.1985г., по време на масов протест, организиран срещу насилствената промяна на името му. Срещу него е упражнено физическо насилие. Заедно, с други 40 човека, е бил отведен в сградата на МВР Сливен, където е бит, а после затворен в гараж. Въз основа на представени четири броя заповеди за прилагане на превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната милиция се установява, че е бил изселен в Белене, на 1.03.1985г., за срок от три години, където - при изключително тежки условия е държан до 9.04.1986г. След това /заедно с други лица/ е бил закаран в лагер в [населено място] дол, където е принуждаван да работи. Със заповед от 22.06.1988г. е прекратено изпълнението на превантивната административна мярка и е изведен от лагера. Издадена е заповед за принудителното му установяване в [населено място], Кюстендилски окръг от 27.04.1987г. до 22.06.1988г. След три години и половина принудително задържане, от които за периода от 2.03.1985г.-26.04.1987г. е държан в ТВО Белене и ТВО Бобов дол, е бил освободен. Върнал се е при семейството си. През м. 06.1989г. им е бил определен срок да напуснат страната, след което се е изселил в Турция.
На 30.01.1991г. е образувано сл.д.№ 1/1991г.на Прокуратурата на Въоръжените сили по повдигнато обвинение срещу пет лица за извършено престъпление по чл.162, ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, които са били обвинени, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл.387, ал.2, вр.с ал.1, чл.20, ал.2 НК, за това, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Обвиняемите са били предадени на съд, с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 9.02.1995г.
След проведено разследване делото отново е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебно производство отново е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 28.04.1998г.
Делото е било преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г.на ВОП София.
Поради настъпила смърт на двама от обвиняемите, производството частично е било прекратено, като е продължило срещу един от обвиняемите. Последният е бил разпитан на 7.12.2012г. като е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност.
След връщане от съда на производството на Прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369.
С постановление № 03/2001г. от 8.10.2018г. прокурор при ВОП е спрял производството, на основание чл.244, ал.1, т.1 НПК, във връзка с възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали.
Не се спори и се установява от гореизброените доказателства, че ищецът е един от тези пострадали. В исковата си молба, той е твърдял, че след образуване на наказателното производство, се е надявал на справедливост, като е смятал, че виновниците за репресиите, насилието и страданията, които е бил принуден да изтърпи ще бъдат наказани, а той обезщетен. Производството обаче се е забавило повече от 28 години, през които не е имало реален резултат.
Не е било спорно и че ищецът е активен член на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, чиято основна цел е осъществяване на действия в насока „възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.“ Сдружението е обсъждало на общи събрания какви действия могат да бъдат предприети, изпращало е писма до различни органи - Министерството на правосъдието /изх.№ ПГ-5194-Е-15/12.03.2005г./,с копие до Народното събрание, Военно апелативна прокуратура /с изх.№ 1166/10.08.2005г./, Главен прокурор /изх.№ 2903/14.07.2003г./,Върховна касационна прокуратура /изх.№ 6964 от 18.11.2010г./ Освен предприетите действия чрез Сдружението, ищецът се е опитвал да инициира ускоряване на наказателната процедура и чрез подаване на заявление по чл.368 и чл.369 НПК, непосредствено след въведените изменения в НПК през 2017г. В тази връзка е било образувано ч.н.д.№ 95/2018г. на Софийски Военен съд, прекратено поради липса на компетентност, като материалите са изпратени на СГС. Образувано е н.ч.д.№ 4710/2018г. на СГС, приключило с определение, с което е указано на Прокуратурата да приключи производството, за което е определен 7-дневен срок. Въпреки указанията, производството е останало висящо. Според ищеца, изключителното му забавяне, е довело до нарушение както на правото му да бъде конституиран като частен обвинител, така и негативно се е отразило на възможността му да получи справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди. Претенцията му е за обезщетение за нарушеното му право на разглеждане и решаване на делото в срок. Твърди, че е изпитвал разочарование, че толкова дълго няма напредък по делото, а и съществува голяма вероятност, същото да бъде прекратено, пред вид изтичането на абсолютна давност. Очакванията му за възмездие са останали излъгани и неоправдани, което води и до срив на доверието му в институциите. Чувствал се е безпомощен и безсилен.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт, като е възприел изложените в него доводи за неприложимост на чл.6 ЕКЗПЧ към конкретно установените факти. Решаващите му доводи са, че срещу ищеца не се води наказателно дело и няма негови засегнати граждански права. Чувството за справедливост, на което се позовава, не може да бъде определено като гражданско право. Ищецът разполага както с възможност да предяви иск за обезщетяване на причинените му вреди срещу виновните лица, така и със специален ред за защита като репресирано лице. Претендираните по дело вреди не са в причинна връзка с неприключилото в разумен срок наказателно производство, а други не се установяват, тъй като ищецът е успял да изгради живота си в Турция, където живее през последните 30 години и където е отгледал децата си и се е реализирал професионално, като няма пречка – ако желае - да се върне и в България.

Имайки пред вид даденият по-горе отговор на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд. Положителен е отговорът на спорният по делото въпрос, касещ възможността ищецът да претендира обезщетение от нарушаване на правото му на разглеждане на наказателно дело в разумен срок дори и когато то е в досъдебната си фаза, щом е образувано по повод на обвинение за деяние, от което ищецът е пострадал. Правото на обезщетение, което той претендира, олицетворява негов "личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В случая – по наказателното производство е повдигнатото обвинение по чл.387, ал.2, вр.ал.1 НПК и от същото са засегнати основни права на ищеца като правото на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др./, като изходът от това наказателно производство е решаващ за признаването им. Съгласно чл.6 ЕКЗПЧ – всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна или съдебна/. Обстоятелството, че заради прекомерно забавяне на воденото разследване, ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство /30.01.1991г./ и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срока на воденото производство е разумен. В случая релевантният период е 28г. и 6м. Преценката за разумния срок се прави въз основа на следните три критерия: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2.поведение на жалбоподателя и 3. поведението на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. Като допълнителен елемент от значение за преценката се приема и значението на делото за жалбоподателя, при отчитане на факта, че обичайно наказателните дела изискват по-голяма експедитивност. Дали периодът на разглеждане на делото е разумен се оценява с оглед конкретните обстоятелства, релевантни за съответния случай, като се търси баланс между интересите на лицето и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство.

В конкретният случай, не може да не се отчете, че фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. „възродителен процес“, което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, сама по себе си обаче, по никакъв начин не може да обоснове извод за разумност на продължителност от близо 30 години за водене на досъдебно производство още повече, че производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е /а и не е бил в състояние, защото не е конституиран по делото/ възпрепятствал воденето на разследването. Напротив, стремял се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите. Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което двукратно са образувани съдебни производство, които са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да е водено с „дължимата грижа“.

Наличието на допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима прозумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В случая обаче, извън тези обичайни вреди са налице и допълнително установени произтичащи от следното: 1. Конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове, 2. Обстоятелството, че разследването е било значително забавено е довело още през 2000г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт, 3. Независимо, че неимуществените вреди, предмет на наказателното производство не подлежат на обезщетяване в производството по чл.2б ЗОДОВ, вр.чл.6 ЕКЗПЧ, в случая следва да бъде отчетено значението на делото за жалбоподателя, пред вид изключително тежката репресия, която е упражнена конкретно срещу него и с оглед видът на засегнатите му права, които са определящи за всяка личност /правото на име, на самоопределение, на труд, на свободно придвижване, избор на начин на живот/ и 4.Конкретното отражение на забавеното производството върху по пострадалият, установено въз основа на ангажирани гласни доказателства по делото – с показанията на свидетелите М. и К.. Първият, който също е пострадал от т.нар.“възродителен процес“ и е живеел в един град с ищеца установява, че основната им тема за разговор е била воденото дело. Ищецът е плачел, винаги когато си спомни, тъгувал е за родното си място и е бил разочарован, че няма резултат. Очаквал е до края си някаква справедливост, която не е получил. Свидетелката установява, че той се е ядосвал, че все не приключва делото. Съобразявайки изложеното, според настоящият съдебен състав, следва да се присъди обезщетение за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 30 000лв., като в останалата част заявената претенция е неоснователна. Това налага отмяна на въззивния акт в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 30 000лв. и постановяване на нов за осъждане на Прокуратурата да заплати обезщетение в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 640 от 14.06.2021г. по в.гр.д. № 3796/2020г. на Апелативен съд София и потвърденото с него решение № 260377 от 4.10.2020г. по гр.д.№ 8290/2019г. на Софийски градски съд в частта с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, вр.чл.6 от ЕКЗПЧ за сумата от 30 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Ю. К., А. Е., З. В., Д. Т. и М. К.,в качеството им на наследници на А. К. сумата от 30 000лв. /тридесет хиляди лева/, обезщетение за причинените неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане на сл.д.№ 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ ІІ-048/1999г.на Софийска военно-окръжна прокуратура, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 15.02.2019г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 640 от 14.06.2021г. по в.гр.д. № 3796/2020г. на Апелативен съд София в останалата обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ :



ЧЛЕНОВЕ : 1.



2.