О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 236 гр. София, 16 май 2016 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1714 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото В. Т. К. срещу определение № 5573/07.03.2016 г., постановено по частно гр. дело № 15638/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частна жалба на жалбоподателя срещу определение от 08.10.2015 г. по гр. дело № 25130/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е допълнено по реда на чл. 248 от ГПК определение от 27.08.2015 г. за прекратяване на същото гражданско дело, като жалбоподателят-ищец е осъден да заплати на ответната по делото [фирма] – в несъстоятелност, сумата 1 440 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Ответната [фирма] – в несъстоятелност, в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. Отговорът на частната касационна жалба е надлежно подаден чрез процесуалния пълномощник на ответната банка по делото – адв. Н. Г., като съображенията за това са изложени по-долу. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. От страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на СГС, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) при действието на Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН) – в редакцията му преди неговото изменение и допълнение, обн. в ДВ, бр. 61/2015 г., в сила от 11.08.2015 г., с което се създава нова ал. 3 в чл. 31 ЗБН, имат ли право синдиците на банка да упълномощават адвокати за представителство по съдебни дела, предвид липсата на такова правомощие в чл. 31 ЗБН до това изменение, и ако имат такова право, допустимо ли е това да става без предварително разрешение на съда по несъстоятелността, предвид нормата на чл. 612, ал. 2, във вр. с чл. 660, ал. 2 от ТЗ; 2) може ли в производство по трудово дело срещу работодател-банка с открито производство по несъстоятелност, ищецът, който е предявил иск по чл. 344, ал.1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, и е вписан на общо основание като кредитор на несъстоятелността в списъка на приетите от синдиците на банката вземания, публикуван в търговския регистър по партидата на банката, да се защитава срещу претенция на ответника за присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, като се позовава на нищожност на плащането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 3, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗБН; 3) основателно ли е искането за заплащане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, при положение че процесуалното представителство в производството е осъществено от един упълномощен адвокат, а възнаграждението е заплатено на друг упълномощен адвокат, който не е осъществил нито едно процесуално действие по делото, като не е представен договор за правна помощ с нито един от двамата адвокати; 4) може ли съдът в производство по трудови дела с определен материален интерес (иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ), в случай на направено възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски, да определя размера на съдебните разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, или размерът се определя съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от тази наредба; 5) могат ли да бъдат приети за доказани и да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатски хонорар, ако не е представен договор за правна помощ, а само документи по платежната операция: платежно нареждане и авизо, между които няма връзка, фактура, банково удостоверение, издадено от страната, която претендира разноски и оспорено от насрещната страна; 6) следва ли съдът да удовлетвори изцяло искането за заплащане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, в случай че са упълномощени двама адвокати, но по делото не е представено доказателство дали адвокатското възнаграждение е договорено като плащане за един адвокат или е общо възнаграждение за двамата адвокати, или следва съдът да намали претендираната сума наполовина и да редуцира сумата до хонорар на един адвокат, съгласно изискването на чл. 78, ал. 1 ГПК; и 7) могат ли да бъдат признати и съответно – присъдени, разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени във връзка с конкретното дело. За да постанови обжалваното въззивно определение, СГС е приел за установено, че по делото касаторът е предявил срещу ответната банка – в несъстоятелност, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В законоустановения едномесечен срок – на 23.07.2015 г., от страна на банката-работодател е постъпил отговор на исковата молба, подаден чрез адв. А. П., упълномощена от синдиците на К.. С последваща молба от 21.08.2015 г. ищецът е оттеглил предявените искове и с определение от 27.08.2015 г. СРС е прекратил производството по делото. По молба от 04.09.2015 г. на ответната банка, първоинстанционният съд е постановил обжалваното пред СГС определение от 08.10.205 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК е осъдил касатора-ищец да заплати съдебни разноски в размер на 1 440 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за подаването на отговора на исковата молба. Въззивният съд е намерил, че при така установените обстоятелства, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответната банка има право на сторените от нея разноски по делото. В тази връзка СГС е посочил и че процесуалното представителство на ответника в случая се е изразило в подаването на отговора на исковата молба чрез упълномощената адв. П., че на 13.07.2015 г. ответната банка е издала фактура за сумата 1 440 лв. за процесуално представителство по делото, както и че на 15.07.2015 г. е извършен превод на тази сума, като е установено, че фактурата и превода са на името на адв. Н. Г. – също упълномощена по делото. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на касатора-ищец, че синдиците на банката не са разполагали с разрешение на съда по несъстоятелността за упълномощаване на адвокати в производството по делото. В тази връзка са изложени съображения, че нормите на ЗБН са специални по отношение на тези в ТЗ; че към датата на упълномощаването и на извършването на плащането на адвокатското възнаграждение – 15.07.2015 г. ЗБН не съдържа изискване синдиците да искат от съда разрешение за упълномощаване на адвокати по съдебни дела; че правомощията на съда в производството по несъстоятелност на банка са изключително ограничени, като предвид изменението на ЗБН, обн. в ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 11.08.2015 г., съгласно новата ал. 3 на чл. 31, не съдът, а Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) е компетентният орган за даване на такова разрешение; както и че в ЗБН липсва препращане към ТЗ и че нормата на чл. 660 от ТЗ не може да се приложи по аналогия. За неоснователно е намерено от въззивния съд и възражението на касатора, че липсва договор между ответната банка и адвоката, като в тази връзка се изтъква, че съгласно ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, писмената форма не е за действителност, а за доказване, поради което липсва пречка в случая договорът да е сключен устно, като изпълнението му – валидно извършеното плащане на сумата 1 440 лв. е установено с платежното нареждане от 15.07.2015 г. и фактурата от 13.07.2015 г. За неоснователно е намерено от СГС и възражението на касатора за прекомерност на това адвокатско възнаграждение, като са изложени съображения, че то е дори под минималното такова. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия и третия правни въпроси, изведени от страна на касатора, тъй като тези два правни въпроса са обуславящи горните правни изводи в мотивите към обжалваното определение и едновременно с това са от значение за изхода на материалноправния спор за дължимостта на присъдените в тежест на касатора, разноски за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение по делото, както и за процесуалната допустимост на развилото се производство по чл. 248 от ГПК. Останалите правни въпроси, формулирани от жалбоподателя, са без значение както за изхода на спора, така и за процесуалната допустимост на производството. Касационното обжалване по двата посочени правни въпроса следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като посочената и представена по делото съдебна практика не дава отговор на тези два въпроса. По първия от тези два правни въпроса, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно първоначалната редакция на ЗБН, и конкретно – съгласно разпоредбите на чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 7 от ЗБН, назначените синдици на банката в несъстоятелност могат да я представляват по съдебни дела, по които тя е страна. Разпоредбата на чл. 612, ал. 2 от ТЗ ясно повелява, че производството по несъстоятелност на банка се извършва по ред, определен в отделен закон, който е именно ЗБН, както и че разпоредбите на част IV-та „Несъстоятелност“ от ТЗ се прилагат, доколкото в ЗБН не е предвидено друго. Тъй като до изменението и допълнението на ЗБН, обн. в ДВ, бр. 61/11.08.2015 г., в този специален закон не е предвидена правна възможност синдиците на банката да упълномощават други лица, и конкретно – адвокати, със своите права по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 7 от ЗБН – да представляват банката по съдебни дела, то съгласно чл. 612, ал. 2 от ТЗ приложение следва да намери разпоредбата на чл. 660, ал. 2 от ТЗ, съгласно която синдиците нямат право да упълномощават други лица, включително и – адвокати, със своите права да представляват банката по съдебни дела, освен с изрично разрешение на съда по несъстоятелността. Съгласно новата ал. 3 на чл. 31 от ЗБН, обн. в ДВ, бр. 61/11.08.2015 г., в сила от същата дата (съгласно § 18 от ПЗР на този ЗИД на ЗБН), но приложима и по отношение на вече открити производства по несъстоятелност на банки (съгласно § 16 от ПЗР на същия ЗИД на ЗБН), с разрешение на ФГВБ (а не на съда) синдикът на банката може да упълномощава други лица, включително – адвокати, които да представляват банката по съдебни дела, по които тя е страна, а едва след изменението на чл. 31, ал. 3 от ЗБН, обн. в ДВ, бр. 33/26.04.2016 г., в сила от същата дата, синдикът може самостоятелно и по своя преценка да извършва такова упълномощаване. По другия правен въпрос съдът намира следното: От разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и 2 от ЗАдв (съгласно които адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, което уговаря със своя клиент, и което трябва да е справедливо и обосновано по размер) следва, че когато една страна упълномощи двама адвокати да я представляват по дадено дело и само единият от тях извършва процесуални действия от нейно име по делото, тя дължи уговореното възнаграждение само на този адвокат и не дължи възнаграждение на другия адвокат, който не е извършил никакви действия от нейно име, освен ако това не е изрично уговорено между страната и адвокатите. Когато доказателства за такава изрична уговорка (включително – договор за правна помощ и съдействие) не са представени по делото, а са представени доказателства, че страната е заплатила възнаграждение на адвоката, който не е извършил процесуални действия от нейно име по делото, такова плащане не може да се определи като направени (заплатени) разноски по делото, по смисъла на разпоредбите на чл. 78 от ГПК, поради което и не е налице основание такива разноски да се присъждат в полза на тази страна, респ. – да се възлагат тежест на насрещната страна по делото. При така възприетите разрешения на двата правни въпроса, следва извод, че обжалваното определение е неправилно. Предвид отговора на първия въпрос, неправилно въззивният съд е приел, че към датата на подаването на отговора на исковата молба – 23.07.2015 г., синдиците на ответната банка са могли самостоятелно, без разрешение на съда по несъстоятелността, да упълномощят адв. П. и адв. Г. да представляват банката по делото. Поради това, подаденият чрез адв. П., отговор на исковата молба, към датата на подаването му е бил процесуално действие, извършено без надлежно учредена представителна власт. При липса на доказателства за наличието на тази абсолютна процесуална предпоставка, на 04.09.2015 г. – чрез двамата посочени адвокати, е подадена и молбата по чл. 248 от ГПК от името на банката. Към датата на подаването на тази молба вече е била в сила разпоредбата на чл. 31, ал. 3 от ЗБН, поради което по делото е следвало да бъде представено разрешение от ФГВБ за упълномощаването на двамата адвокати от синдиците на ответната банка. В нарушение на съдопроизводствените правила, и двете инстанции по делото не са дали указания в тази насока – с оглед процесуалната допустимост на молбата и на развилото се по нея производство по реда на чл. 248 от ГПК. С отговора на частната касационна жалба, обаче е представена заповед № 92-0154/20.11.2015 г., с която председателят на управителния съвет на ФГВБ е дал разрешение на синдика на ответната банка за упълномощаване на адв. П. и адв. Г. по осем дела пред СРС, между които е и гр. дело № 25130/2015 г., по повод на което са се развили и частното производство пред СГС и настоящото частно касационно производство. Това писмено доказателство, макар и представено едва пред настоящата касационна съдебна инстанция, следва да бъде взето предвид по делото, тъй като за надлежното учредяване на представителната власт на процесуалния пълномощник, която е абсолютна процесуална предпоставка за валидното извършване на процесуални действия по делото, както и за процесуалната допустимост на производството, в случая – това по реда на чл. 248 от ГПК, всяка съдебна инстанция следва да следи и служебно. По тези съображения е направен и посоченият по-горе извод, че отговорът на частната касационна жалба е надлежно подаден – чрез вече надлежно упълномощения процесуален пълномощник на ответната банка по делото – адв. Н. Г.. Тъй като даденото от ФГВБ разрешение за упълномощаването е за производството по делото като цяло, и тъй като в отговора на частната касационна жалба, подаден чрез вече надлежно упълномощения процесуален представител на ответната банка, се съдържат изявления, с които по същество се потвърждават, както подаденият по делото отговор на исковата молба, така и подадената от името на банката молба по чл. 248 от ГПК, то съгласно разпоредбите на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и на § 16 от ПЗР на ЗИД на ЗБН, обн. в ДВ, бр. 61/11.08.2015 г., тези процесуални действия, също са валидирани, респ. – процесуално допустими са както те, така и развилото се производство по реда на чл. 248 от ГПК и постановените в рамките на същото, определения на СРС и СГС. От възприетия по-горе отговор на втория правен въпрос, обсъден по делото, следва, че обжалваното въззивно определение, с което се потвърждава първоинстанционното такова, е неправилно. Принципно правилен е изводът на въззивния съд, че на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на ответната банка поначало биха се следвали разноски за адвокатско възнаграждение за защитата ѝ по делото, осъществена единствено чрез подаването на отговора на исковата молба чрез адв. П.. Неправилно, обаче, въззивният съд е приел, че с представените с молбата по чл. 248 от ГПК документи – фактура от 13.07.2015 г. и платежно нареждане от 15.07.2015 г., а също – и авизо местен превод от 15.07.2015 г. и банково удостоверение от 21.07.2015 г., е доказано заплащането на такова адвокатско възнаграждение. Тези документи удостоверяват заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 1 440 лв., не на подалата отговора на исковата молба адв. П., на която ответната банка е дължала плащането му, а на адв. Г., която, макар и също упълномощена по делото, до подаването на молбата по чл. 248 от ГПК не е извършила никакви процесуални действия по него от името на банката, като пред първата инстанция по делото не е представен нито договор за правна защита и съдействие, нито друго доказателство, от което да се направи извод, че между ответната банка и адв. П. е имало уговорка, съгласно която адвокатското възнаграждение да е могло да бъде надлежно платено, не само на нея, а и на адв. Г.. Договор за процесуално представителство и защита от 08.07.2015 г., сключен между ответната банка (чрез синдиците ѝ) – от една страна, и адв. Г. и адв. П. – от друга страна, е представен по делото, но едва с отговора на частната касационна жалба. Това писмено доказателство, обаче е относимо, не към процесуалната допустимост на съдебното производство по чл. 248 от ГПК, а към съществото на материалноправния спор за дължимостта на разноските по чл. 78, ал. 4 от ГПК, поради което е следвало да бъде представено най-късно с молбата по чл. 248 от ГПК пред първата инстанция, респ. – настоящата касационна инстанция е недопустимо да го обсъжда и да го взема предвид при разрешаването на този материалноправен спор между страните по делото. В заключение – ответната банка не е доказала по делото, че е направила разноски за адвокатско възнаграждение, както неправилно е приел СГС, поради което обжалваното въззивно определение следва да се отмени и вместо него следва да се постанови отхвърляне на подадената по реда на чл. 248 от ГПК, молба за присъждане на такива разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 5573/07.03.2016 г., постановено по частно гр. дело № 15638/2015 г. на Софийския градски съд; ОТМЕНЯ същото определение № 5573/07.03.2016 г., постановено по частно гр. дело № 15638/2015 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на В. Т. К. срещу определението от 08.10.2015 г. по гр. дело № 25130/2015 г. на Софийския районен съд, с което е допълнено по реда на чл. 248 от ГПК определението от 27.08.2015 г. за прекратяването на същото гражданско дело, като В. Т. К. е осъден да заплати на [фирма] – в несъстоятелност, сумата 1 440 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 от ГПК на [фирма] – в несъстоятелност, за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.