Р Е Ш Е Н И Е № 196 гр. София, 19.10.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 682/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба от подсъдимия К. Г. Д. чрез упълномощения му защитника – адв.Г. срещу присъда № 18 от 12.05.2016 г. на Старозагорския окръжен съд, трети наказателен състав, постановена по ВНОХД № 1023/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Д. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Прави се възражение и срещу размера на присъдените в полза на частния обвинител разноски по делото като прекомерни и несъответни на действителната сложност на наказателното производство. Към касационната жалба е представено допълнение от подсъдимия Д., отново чрез защитника му - адв.Г.. Според доводите, изложени в него, въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл.14 ал.1 от НПК за всестранно, пълно и обективно изследване на всички доказателства по делото. Вместо това ги е интерпретирал избирателно и неточно, което е довело до приемане за установени факти, явно несъответстващи на обективната истина относно повода за инкриминирания инцидент между подсъдимия Д. и пострадалата Р. на 06.07.2012 г., относно механизма на полученото от нея телесно увреждане и поведението на подсъдимия. Твърди се още, че в нарушение на изискванията на чл.107 ал.3 от НПК, съдът е приел за недостоверни обясненията на подсъдимия, неправилно оценявайки ги като нелогични и вътрешно противоречиви. В същото време безкритично е кредитирал показанията на пострадалата Р., независимо че същите явно несъответстват на обективната истина поради нейната крайна заинтересованост. В подкрепа на тази теза се сочи, че дори показанията на свидетелите Р. (понастоящем съпруг на пострадалата) и Д. (работник в сервиза на Р.), давани при предходно разглеждане на делото от РС–гр. Стара Загора и ОС–гр. Стара Загора не са съдържали информация за развитие на инкриминирания инцидент, тъй като те никога не са знаели какво се е случило в офиса на фирмата на подсъдимия на 06.07.2012 г. В противовес на това, в хода на въззивното съдебно следствие пред Старозагорския окръжен съд по ВНОХД № 1023/2016 г. и двамата свидетели са променили показанията си, твърдейки че Р. още в болницата и по пътя от нея към дома й им споделила, че травмата е получила падайки при бутането й от подсъдимия Д.. Като неправилно игнорирани са посочени показанията на св.Д. Д. – личен лекар на пострадалата Р. към датата на инцидента, според които тя лично обяснила, че паднала сама; на св.М. Ж., които установявали, че пострадалата е посещавала офиса на фирмата на подсъдимия и след датата на инцидента; както и на св.Д. за това, че едва в края на м.юли 2012 г., след претърпяната първа операция, Р. е отправила за първи път обвинения към подсъдимия Д., а съвместно с настоящия си съпруг – св.Р. - и закани за съдебна разправа с него. Посочените процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция при анализа и оценката на доказателствата, според подсъдимия и неговия защитник са обусловили неправилното приложение на материалния закон. Така се стигнало до осъждане на подсъдимия за престъпление по чл.129 от НК в нарушение на разпоредбата на чл.303 от НПК поради недоказаност на обвинението по несъмнен начин и изграждане вътрешното убеждение на въззивния съд въз основа на предположения. Съобразно изложените доводи, от подсъдимия Д. и защитника му - адв.Г. към ВКС са отправени искания в условията на алтернативност за отмяна на атакуваната въззивна присъда на ОС–гр. Стара Загора и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Д., редовно призован, не се явява. Не се явява и защитникът му - адв.Г.. Явява се упълномощеният за участие в производството пред ВКС адв.Л., който поддържа жалбата и допълнението към нея по съдържащите се в тях съображения и отправя същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакувания въззивен съдебен акт на Старозагорския окръжен съд. Частният обвинител по делото С.Р., редовно призована не се явява. Не се явява и повереникът й – адв.Т., от който е декларирано съгласие за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Депозирано е и писмено изложение, съдържащо становище в подкрепа на атакуваната въззивна присъда на ОС–гр. Стара Загора, искане за потвърждаването й в цялост, както и за отхвърляне касационната жалба на подсъдимия Д. като неоснователна и недоказана. Претендира се и присъждане в полза на частния обвинител направените разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 185 от 24.10.2013 г., постановена по НОХД № 719/2013 г., Старозагорският районен съд е признал подсъдимия К. Г. Д. за виновен в това, че на 06.07.2012 г. в [населено място] причинил на С.Й. Т. (сега Р.) средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, а именно разкъсване на ротаторния маншон на ставата и разкъсване на предната ставна капсула с предна нестабилност, поради което и на основание чл.129 ал.2 вр.ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото. По жалба от подсъдимия Д. било образувано ВНОХД № 1042/2014 г. по описа на ОС–гр. Стара Загора, който с решение № 47 от 28.03.2014 г. отменил първоинстанционната присъдата и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Старозагорския районен съд. При новото разглеждане на делото, с присъда № 31 от 13.02.2015 г., постановена по НОХД № 789/2014 г. РС–гр. Стара Загора признал подсъдимия Д. за невиновен в това, на 06.07.2012 г. в [населено място] да е причинил на С.Й.С. (сега Р.) средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, а именно разкъсване на ротаторния маншон на ставата и разкъсване на предната ставна капсула с предна нестабилност, поради което го оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК. По протест на прокурор от РП-Стара Загора било образувано ВНОХД № 1093/2015 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, който с присъда № 36 от 23.09.2015 г. признал подсъдимия К. Г. Д. за виновен в това, че на 06.07.2012 г. в [населено място] причинил на С. Й. Т. (сега Р.) средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, а именно разкъсване на ротаторния маншон на ставата и разкъсване на предната ставна капсула с предна нестабилност, поради което и на основание чл.129 ал.2 вр.ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият бил осъден да заплати направените по делото разноски, включително тези от частния обвинител. По касационна жалба от подсъдимия Д. било образувано НД № 1543/2015 г. по описа на ВКС, НК, I НО, който с решение № 499 от 26.01.2016 г. отменил изцяло присъдата на ОС–гр. Стара Загора и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При третото разглеждане на делото, Старозагорският окръжен съд с присъда № 18 от 12.05.2016 г., постановена по ВНОХД № 1023/2016 г. отменил присъда № 31 от 13.02.2015 г. по НОХД № 789/2014 г. по описа на РС–гр. Стара Загора и вместо нея постановил нова, с която признал подсъдимия К. Г. Д. за виновен в това, че на 06.07.2012 г. в [населено място] причинил на С. Й. Р. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, а именно разкъсване на ротаторния маншон на ставата и разкъсване на предната ставна капсула с предна нестабилност, поради което и на основание чл.129 ал.2 вр.ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. Всички направени разноски по делото, включително и тези от частния обвинител били възложени в тежест на подсъдимия. Касационната жалба на подсъдимия Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивната присъда по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на Старозагорския ОС, въз основа на които са формирани изводите за извършено от подсъдимия Д. престъпление по чл.129 от НК по отношение на пострадалата Р., довели до осъждането му. Подробно изложената теза за недоказаност по несъмнен начин на авторството на инкриминираното деяние в лицето на подсъдимия, е мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправените от подсъдимия и защитниците му към настоящата инстанция искания за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването му или за връщане на делото за ново разглеждане, на практика се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. С такива правомощия касационната инстанция не е овластена от процесуалния закон. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Ето защо и съобразно тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Д. и защитниците му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.3 и ал.5 от НПК. Не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил престъплението, за което е признат за виновен. Приетите за установени фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си относно осъществен състав на престъпление по текста от НК, за който е повдигнато обвинение и неговото авторство в лицето на подсъдимия Д., съдът е направил при пълно неглижиране на неговите обяснения и показанията на св.Д., Ж. и Д.. Твърди се, че окръжният съд е изградил фактическите си изводи основно на базата на показанията на пострадалата Р., на настоящия й съпруг св.Р. Р. и тези на работника му - св.Д., без да отчете противоречията им с останалите гласни доказателствени източници. Според подсъдимия и защитниците му, в резултат на този свой подход ОС–гр. Стара Загора е приел в мотивите към присъдата си, че на 06.07.2012 г. около 19.00 ч. – към края на работния ден пострадалата, която работела по трудов договор във фирмата на подсъдимия Д. [фирма], за пореден път напомнила искането си да ползва отпуск и да получи част от възнаграждението си. Подсъдимият отказал да й разреши отпуск поради наличието на много работа. Разговорът, който се водел в офиса на фирмата, прераснал в скандал, в хода на който подсъдимият Д. бутнал стоящата срещу него лице в лице св.Р. с двете си ръце в областта на гърдите. Тя политнала назад и паднала върху намиращите се зад нея и поставени един върху друг два високоговорителя от тонколони, с височина от пода около50 см., като се ударила в областта на лявата плешка и лявото рамо, изпитвайки силна болка. Разплакана казала на подсъдимия, че ръката много я боли, а той притеснен от случилото се предложил и я откарал до спешния травматологичен кабинет на МБАЛ [фирма] – [населено място]. По пътя увещавал пострадалата да каже, че сама е паднала, за да няма проблеми. Предвид положението си на зависимост от подсъдимия, при първоначалния преглед пострадалата обяснила на лекаря, че се спънала и паднала. В последствие, вече на пристигналите да я приберат от болницата свидетели Р. и Д. споделила, че подсъдимият Д. я блъснал в областта на гърдите, в резултат на което паднала и се ударила отзад в лявото рамо. Диагнозата от първичния преглед била: „Контузия на раменнолопатковата става“, а отразената анамнеза – „след падане получила травма в областта на лява ключица“. В последствие на 12.07.2012 г. пострадалата Р. била освидетелствана от съдебен лекар, при прегледа от който било установено травматично увреждане, оставило бледозеленикаво-жълто кръвонасядане с неправилна форма, причинено от действието на твърд предмет, което би могло да бъде получено по начина, съобщен от пострадалата. Насочена от съдебния лекар за преглед при специалист ортопед-травматолог, св.Р. била прегледана на 24.07.2012 г. в МБАЛ „С. И. Р.“-С.З., където й била извършена спешна операция с диагноза: „Руптура на ротаторния маншон на лявото рамо“. Назначената в хода на първоинстанционното съдебно производство пред РС-гр. Стара Загора по НОХД № 789/2014 г. съдебно-медицинската експертиза на пострадалата, приета и оценена от въззивната инстанция като компетентно изготвена, обоснована и пълна, дала заключение, че пострадалата Р. е получила: контузия на лявата раменна става – разкъсване на ротаторния маншон на ставата, разкъсване на предната ставна капсула с предна нестабилност, кръвонасядане на кожата в проекцията на лявата лопатка. Заключението е, че тези травматични увреждания се дължат на действието на твърди тъпи предмети и отговарят да са получени както при блъскане с ръце в областта на гърдите на пострадалата с последващо падане назад, така и при самостоятелно падане. Разкъсването на ротаторния маншон на лявата раменна става и разкъсването на предната ставна капсула с предна нестабилност са причинили на пострадалата трайно затруднение на движенията на левия горен крайник. Два – три дни след инцидента подсъдимият Д. посетил гаража на св.Р., находящ се близо до неговия офис, тъй като в момента там била и пострадалата С. Р.. Отправил към нея молба да не го съди, споделил че е намерил лекар от София и ще поеме разноските по лечението й. След това напуснал гаража и се върнал с бутилка с ракия и бира, за да почерпи – поведение на подсъдимия, неприсъщо за него до този момент, според свидетелите на това събитие – С. Р., Р. Р. и А. Д.. В последствие пострадалата била преследвана с кола от подсъдимия, получавала телефонни обаждания с настояване да не го съди и да не подава жалба в полицията. С оглед така възприетата от въззивния съд фактология на събитията защитата намира, че обясненията на подсъдимия, макар изясняващи причините за възникване на конфликт между него и пострадалата, както и действителния механизъм на полученото от нея травматично увреждане, са безмотивно отхвърлени, независимо че надлежни доказателства, които да ги оборват, липсват. Подсъдимият Д. твърди, че при ескалиралото напрежение в разговора му с пострадалата Р. по повод „фалшифицирани“ от нея фактури и липсващи средства на фирмата, тя хукнала да бяга, спънала се в перваз на вратата, разделяща две от стаите на офиса и паднала, като се подпряла на поставените един върху друг два говорителя от тонколони. При падането извикала от болка и казала, че я заболяла ръката. Тогава подсъдимият предложил и я откарал за преглед в спешния травматологичен кабинет на МБАЛ [фирма] – [населено място]. Според защитниците на подсъдимия Д. въззивният съд, който е инстанция по същество, е игнорирал неговите обяснения, които освен средство за защита са и пряк източник на доказателства, с което е допуснал съществено процесуално нарушение при анализа и оценката на доказателствените материали, а като резултат от същото се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон. Тези доводи, макар и в контекста на оспорване протеста на РП–Стара Загора, са били изложени и в производството пред въззивната инстанция. В тази връзка следва да се посочи, че нито един от тях не е останал необсъден. От залегналите в мотивите към присъдата на окръжния съд съображения е видно, че отделните възражения на подсъдимия и неговата защита са анализирани внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са изложени ясни и конкретни аргументи, довели до преценката им като неоснователни. С оглед на това касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт на Старозагорския ОС е напълно съответен на изискванията на чл.339 ал.3 във вр.чл.305 ал.3 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към състава на престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен, разкриват единствено субективното му несъгласие с осъждането му за престъплението, за което е обвинен, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Настоящият състав на ВКС не споделя изложените в жалбата оплаквания за избирателно кредитиране на част от доказателствените източници и пълно игнориране на други от тях без надлежен анализ в мотивите към атакуваната присъда относно това, защо е възприета версията на пострадалата, а тази на подсъдимия е отхвърлена. Тезата за липса на надлежни доказателствени източници, опровергаващи обясненията на подсъдимия за механизма на полученото от св.Р. съставомерното увреждане е категорично опровергана от показанията на пострадалата, както и на свидетелите Р., Д., Д., приложената по делото медицинска документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза. Във връзка с горното за неоснователно следва да бъде прието възражението за неправилно приложение на материалния закон в контекста на осъждането на подсъдимия Д. поради липса на осъществен от него състав на престъплението по чл.129 от НК. Най-сетне в жалбата на подсъдимия Д. се прави възражение срещу присъдените разноски в полза на частния обвинител в размер на 4 600 лв., представляващи адвокатски хонорари за поверениците му, които са отчетени като прекомерни и несъответни на сложността на настоящото наказателно производство. Отправя се искане за намаляването им до минимума съобразно чл.13 ал.1 т.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 09.07.2004 г. (изм. ДВ. бр.10 от 05.02.2016 г.). Настоящият състав на касационната инстанция намира, че не разполага с правомощие да ревизира договорените суми за адвокатско възнаграждение между страната, ползваща услуги съответно на защитник или повереник въз основа на надлежно сключен договор, поради липсата на разпоредба в НПК, даваща основание за това, каквато е предвидена в ГПК (чл.78 ал.5). С оглед на това искането на жалбоподателя в този смисъл не може да бъде уважено. По същите съображения искането на частния обвинител С. Р. за присъждане на разноските пред касационната инстанция следва да бъде уважено в размера, за който са представени доказателства, че такива са направени. Видно от приложения към делото договор за правна защита и съдействие между С. Й. Р. като клиент и адвокат М. Е. Т. от 10.07.2016 г., за защита и процесуално представителство по КНД № 682/2016 г. по описа на ВКС, частният обвинител Р. е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. С оглед изхода на делото и съгласно разпоредбата на чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимия К. Г. Д. следва да бъде осъден да заплати и тези разноски. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 18 от 12.05.2016 г., постановена по ВНОХД № 1023/2016 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, трети наказателен състав. ОСЪЖДА подсъдимия К. Г. Д. да заплати в полза на частния обвинител С. Й. Р. направените разноски пред касационната инстанция в размер на 1000 /хиляда/ лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.