4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 410 гр. София, 25.06.2014 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1225 по описа за 2014г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Р. М. срещу определение № 65 от 24.01.2014г. по ч. т. дело № 32/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 1047 от 04.11.2013г. по т. дело № 55/2013г. на Разградски окръжен съд в частта, с която е върната исковата молба на [фирма] против [община] по предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК и е прекратено производството по делото в тази му част. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция на основание чл. 280, ал. 1, 3 ГПК поради това, че въззивният съд се е произнесъл по релевантен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: оценяем ли е иск за установяване съществуване на договор за концесия. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да потвърди определението на Разградски окръжен съд в частта, с която е върната исковата молба на [фирма] против [община] по предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК и е прекратено производството по делото в тази му част, Варненски апелативен съд е констатирал, че в указания и продължен срок ищецът не е внесъл дължимата държавна такса. Съдебният състав е установил, че с определение № 754 от 16.07.2013г. Разградски окръжен съд е указал на ищеца да депозира в едноседмичен срок от съобщението доказателства за довнесена държавна такса в размер 7 790 лв. и след получаване на съобщението на 05.08.2013г. въз основа на подадена от ищеца на 09.08.2013г. молба с определение № 816/12.08.2013г. първоинстанционният съд на основание чл. 63 ГПК е продължил първоначално определения срок с две седмици, считано от изтичането на първоначалния – 13.08.2013г. Поради това, че в продължения срок, изтекъл на 28.08.2013г., ищецът не е изпълнил дадените указания като не е довнесъл дължимата държавна такса въззивната инстанция е направила извод за наличие на предпоставките за връщане на исковата молба в частта по иска с правно основание чл. 124 ГПК и прекратяване на производството в тази част. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на частния жалбоподател за наличие на обективни пречки, затрудняващи страната за внасяне на държавната такса в значителен размер, като се е аргументирал, че „затрудненията” на едно търговско дружество да внесе държавна такса по предявен от него иск не могат да се квалифицират като уважителни причини по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Посоченият от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос „оценяем ли е иск за установяване съществуване на договор за концесия” е релевантен, тъй като от него зависи размерът на дължимата държавна такса. По този въпрос не е формирана съдебна практика и тъй като е възможно противоречивото му разрешаване от съдилищата, въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 68 ГПК паричната оценка на предмета на делото е цената на иска. Следователно цена на иска имат исковете относно имуществени права. Предявеният иск за установяване съществуването на сключен между страните договор за концесия върху недвижим имот – публична общинска собственост срещу заплащане на годишно концесионно възнаграждение в определен размер е оценяем, тъй като се касае до имуществени права – концесионерът има право да ползва имота, а концедентът да получи уговореното концесионно възнаграждение. Размерът на цената на иска за съществуване на договор се определя от стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот – от данъчната оценка на имота, а ако няма такава - от пазарната цена на вещното право /чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/. Когато в концесионния договор е предвидено извършване на строителство на определен обект срещу експлоатирането му, заплащане на концесионно възнаграждение и влагане на инвестиции в обекта – предмет на концесионния договор в определен размер, стойността на договора следва да се определи от „историческата цена” по смисъла на § 1, т 6 от Допълнителните разпоредби на Закона за концесиите, т. е. стойността на инвестициите, уговорени в договора, и от сумата на дължимото концесионно възнаграждение за останалата част от срока на договора. Предявеният иск за установяване съществуването на сключен между [фирма], [населено място] и [община], [населено място] договор за концесия № 263/14.10.2005г. върху недвижим имот – публична общинска собственост е оценяем поради това, че се отнася до имуществени права – правото на ищеца в качеството му на концесионер да използва имота и след надстрояване на етаж с определено максимално разширение и място да експлоатира обекта като бистро, кафе или магазин, и правото на ответника в качеството му на концедент да получава годишно концесионно възнаграждение в размер 2 050 лв. и да придобие в собственост изградените обекти и съоръжения при уговорени инвестиции в определен размер. В конкретния случай държавната такса за иска по чл. 124, ал. 1 ГПК е определена в размер 7 870 лв., представляваща 4% върху стойността на уговорените инвестиции общо в размер 196 750 лв., без да е отчетено, че в стойността на договора следва да се включи и дължимото концесионно възнаграждение за останалата част от срока на договора. Независимо от това определението на въззивната инстанция е правилно поради обстоятелството, че ищецът не е внесъл останалата част от държавната такса, въпреки продължаването на срока по чл. 63, ал. 1 ГПК. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че определението на Варненски апелативен съд е правилно, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА определение № 65 от 24.01.2014г. по ч. т. дело № 32/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.