Р Е Ш Е Н И Е № 420 Гр.София, 15.11.2023г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА в присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 446/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпил протест от представителя на Апелативна прокуратура- гр. Велико Търново, жалба на подсъдимите Й. М. А., С. Д. И. и Г. М. А., подадена чрез защитника им адв.Д.М., както и самостоятелна жалба на подс.Г. А. подадена чрез защитника му - адв.Б., срещу въззивно решение № 45 от 07.04.2023г., постановено по ВНОХД № 215/2022г. по описа на Апелативен съд Велико Търново. В депозирания протест се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и 3 НПК, като се акцентира на явната несправедливост на наложени на тримата подсъдими наказания. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за да се направи законосъобразна преценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и коригиране на несправедливо занижените наказания. В депозираната жалба на тримата подсъдими, подадена от защитника им- адв.Д.М., се сочат и трите касационни основания по чл.348, ал.1,т.1, 2 и 3 НПК. Съществени процесуални нарушения според него са допуснати при осъществяване на доказателствения анализ от въззивния съд, който се определя за необективен и незаконосъобразен. Твърди се, че доказателствата са интерпретирани превратно, както и че е налице процесуална незаконосъобразност опорочаваща приобщените показания на пострадалия от досъдебното производство. В резултат на посочените процесуални пропуски защитата намира, че е допуснато и нарушение на материалния закон, с признаването на тримата подсъдими за виновни в отвличането на св. В.. Иска се от касационната инстанция да отмени решението на апелативния съд и да оправдае подсъдимите, алтернативно да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или да се намалят наказанията на подсъдимите, като изтърпяването на тези определени на подс.Г.А. и св.С.И. бъде отложено по реда на чл.66 НК. В касационната жалба на подс.Г. А., подадена чрез адв.Б., се релевират и трите касационни основания. Оплакванията са сходни с тези в първата жалба, като се подчертава, че въззивният съд незаконосъобразно е преценил, че са налице доказателства относно съпричастността на подс.Г.А. към инкриминираната деятелност. Твърди се, че пострадалият е депозирал променливи показания, които дискредитират тяхната достоверност, като същевременно не дават сведения за действия, които подс.Г.А. е извършил, за да осъществи съставна на чл.142 НК. Иска се от настоящата инстанция да отмени въззивното решение и да оправдае подс.Г.А. или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд или да намали наказанието и отложи изпълнението му по реда на чл.66 НК. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховна касационна прокуратура заявява, че поддържа протеста. Излага доводи свързани с касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК, акцентирайки на необходимостта от определяне на по-високи наказания на подсъдимите, които ще изпълнят целите на генералната и специалната превенции. В тази връзка счита, че решението на апелативния съд трябва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от въззивната инстанция, за да се отстрани допуснатото нарушение. Що се отнася до касационните жалби на подсъдимите, то представителят на прокуратурата намира същите за неоснователни. Не съзира описаните в тях процесуални пропуски и нарушения на материалния закон, нито споделя оплакванията им за несправедливост на наказанието, мотивирано от доводи за заниженост. Подсъдимите Й. А., Г. А., С. И. и защитниците и не се явяват пред касационната инстанция. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационния протест и жалби на подсъдимите, становището на представителя на Върховна касационна прокуратура от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №16 от 18.04.2022г., постановена по НОХД № 686/2021г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимите Й. М. А., Г. М. А. и С. Д. И. за виновни в извършване на престъпление по чл.142, ал.2,т.2, вр ал.1 НК, а именно, че на 13.04.2020г. са отвлекли В. В., като деянието е извършено от повече от две лица. На подс.Г.А. и подс.С.И. са наложени наказания от по 7 години „лишаване от свобода“, а на подс.Й.А.- 9 години „лишаване от свобода“. Определен е първоначалният режим за изтърпяване на наказанията, като съдът се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото. По повод депозирана жалба от подсъдимите е била инициирана въззивна проверка на присъдата. С решение № 45 от 07.04.2023г., постановено по ВНОХД № 215/2022г. по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно размера на наложените наказания, като това на подс.Й.А. е намалено на 7 години „лишаване от свобода“, а на подсъдимите Г.А. и С.И., след приложение разпоредбата на чл.55 НК, на по три години „лишаване от свобода“. Касационният протест и жалби на подсъдимите са неоснователни. Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК. Въпросите, които поставя защитата, относно допуснати съществени нарушения на процесуалните правила ще се обсъдят приоритетно от настоящата инстанция, с оглед определящото им значение по отношение на останалите две касационни основания. В касационните жалби се твърди, че е налице процесуална незаконосъобразност, опорочаваща годността на свидетелските показания на пострадалия В.. Всъщност те се атакуват, както относно процесуална допустимост, така и с оглед тяхното правдиво пресъздаване от съда. Възраженията за процесуална незаконосъобразност са в два аспекта : Първо, че при прочитане показанията на св.В. по реда на чл.281 НПК, първоинстанционният съд не е поискал становището на защитника на тримата подсъдими, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. На второ място, че показания на св.В. от ДП, дадени пред съдия, са депозирани тенденциозно преди привличането на тримата като обвиняеми и по този начин е препятствана възможността им да задават въпроси на пострадалия. В това се съзира нарушено право на защита, което би могло да се компенсира според защитниците с изключване на тези показания от доказателствения материал. Цитира се практика на Европейския съд по правата на човека- решение по делото Unterpertinger v. Austria. Касационната инстанция не констатира нарушение при прилагане разпоредбата на чл.281 НПК водеща до процесуална незаконосъобразност и компрометиране на приобщените показания на св.В. . Не отговаря на истината твърдението на защитата на тримата подсъдими, че показанията на свидетеля са прочетени без да се изслуша становището на защитника им. Видно от приложения протокол от редовно съдебно заседание от 03.02.2022г. след разпита на пострадалия, прокурорът е направил искане да се прочетат показанията му, дадени на ДП. Съдът изрично е взел становището на защитника- адв.С., който е дал съгласието си за провеждане на следственото действие. На подсъдимите са разяснени последиците му и всеки един от тях се е съгласил с прочитането на дадените на ДП показания на св.В.. Поради което не могат да се приемат за основателни твърденията за процесуални пропуски в действията на съда, опорочаващи годността на приобщеното доказателство . Относно второто възражение: Принципно, защитата правилно посочва, че в рамките на ДП пострадалият е разпитван три пъти- на 04.6.2020г., на 18.06.2020г. / пред съдия/ и на 28.04.2021г. Оплакванията визират по-конкретно проведения разпит пред съдия, осъществен преди привличането на Й.А., Г.А. и С.И. в качеството им на обвиняеми, интерпретиран от защитата като нарушаване правото им на защита, обективирано в невъзможността да задават въпроси на свидетеля. Действително, във времеви порядък, разпитът на пострадалия пред съдия е извършен преди привличането като обвиняеми на тримата. Но касационният съд не може да сподели съмненията на защитата за тенденциозност в следствените действия, в ущърб на обвиняемите, най- малко защото и тримата са привлечени в това качество повече от 6 месеца след цитирания разпит, в който период са проведени още редица следствени действия. Така че не се съзира преднамереност в действията на разследващия орган, насочена срещу правата на обвиняемите или затрудняваща реализирането им, а и не следва да се отрича възможността на разследващия да организира тактически хода на досъдебното производство. Лишени от основание са твърденията на защитата, че така се нарушават правата на подсъдимите в смисъла изложен в цитираното решение на Европейския съд по правата на човека. То е по повод доста различа проблематика въпреки, че косвено касае възможността на обвиненото лице да се противопостави лично на доказателства, които са събрани в негово отсъствие и които се явяват от съществено значение за признаването му за виновен. Конкретно казусът третира осъдително решение на съда, взето въз основа само на дадени на ДП уличаващи подсъдимия показания, при условие, че свидетелите са се отказали от възможността да свидетелстват пред съда. Определено настоящият случай не е идентичен. Практиката, както на българския наказателен съд, така и на Европейския съд по правата на човека, е последователна в отстояването на тезата, че подсъдимият следва да може да се противопостави на уличаващите го доказателства, а когато това се отнася до свидетелски показания, той трябва да има възможност да задава въпроси на свидетеля. В настоящия казус подсъдимите не се участвали в разпита на пострадалия пред съдия тъй като към датата на провеждането му не са имали процесуално качество на обвиняеми. Но свидетелят В. е разпитан лично от първоинстанционния съд и на проведения разпит са присъствали тримата подсъдими и техен адвокат. Дадена е била възможност да задават своите въпроси. Поискано е становището им за прочитане на показанията на свидетеля по реда на чл.281 НПК. Очевидно не са били лишени от възможността да противопоставят въпросите си на изнесените от пострадалия факти, с което е гарантирано и правото им на защита. В обхвата на касационния контрол, в рамките на доводите по чл.348, ал.1,т.2 НПК се включва и твърдението на защитата за превратно интерпретиране на доказателства, доколкото същото е производно на обективността, като основен принцип на наказателния процес. Касаторите считат, че показанията на св.В. са изопачение, тъй като им е придадено съдържание, което нямат. Касационният съд не може да се съгласи с тези твърдения. Оценяйки съществената им роля, въззивният съд ги е съпоставил много прецизно с останалите събрани гласни и писмени доказателства, включително е била поставена на експертен анализ свидетелската годност и психологически профил на пострадалия. За всяко обстоятелство, за което е давал показания, съдилищата са събирали и проверявали контролни доказателства- относно броя на лицата пристигнали на инкриминираната дата - 13.04.2020г. на пасището до [населено място], за фактите кои от подсъдимите са оказали физическо въздействие спрямо пострадалия, за да бъде качен в колата противно на волята си и на кои места в автомобила са седнали подсъдимите. Ако съществува непоследователност в показанията на пострадалия, то тя е единствено по отношение на обстоятелството на кое място точно в колата са се возели подсъдимите, след отвеждането му, както и дали подс.Г.А. му е нанесъл удари, за да бъде качен насила в нея. Това е преодоляно с помощта на законосъобразно използвана процесуална техника на чл.281 НПК по провеждането, на която касационната инстанция няма забележки. Посоченият аналитичен подход е демонстриран и за множество странични факти, които са били извън предмета на доказван / животът на пострадалия в дома на подс.Й.А., отношението към него, задържането на личните му документи и дебитна карта, по която са превеждане социалните помощи на В. от семейството на подс.Й.А. и ползването на паричните средства за техни лични нужди и др./, с цел проверка именно на достоверността на показанията на пострадалия. По своето съдържание те са интерпретирани без да се констатира превратност. Що се отнася до оплакванията, касаещи решението на въззивният съд да се довери на показанията на св.В. дадени на ДП, то същите са относими към обосноваността на съдебния акт, по която касационната инстанция не извършва проверка. Доколкото показанията на пострадалия не страдат от процесуална порочност и същите са интерпретирани вярно от съда, за настоящата инстанция не съществува друг подход, различен от този да зачете суверенното право на въззивния съд да им се довери. Сред възраженията касаещи обективността и всеобхватността на осъществения доказателствен анализ, ще се разгледат и аргументите относно показанията на св.И.- полицейски служител посетил дома на подс.Й.А. след отвличането на пострадалия. Не могат да се приемат за основателни твърденията, че същите са в полза на защитата, а са игнорирани. Без да отрича верността на субективно възприетото от свидетеля нормално и спокойно психичното състояние на пострадалия след отвличането му, въззивният съд правилно е акцентирал на спецификата на цялостната обстановката, за да оцени показанията на св.И. като обективно недостоверни, не защото свидетелят не ги е пресъздал вярно. Положението на зависимост, в което е бил поставен пострадалия, присъствието на подс.Й.А. в непосредствена близост до него при воденето на разговор с полицейския служител и чувството на застрашеност са факторите, които са се отразили върху поведението на св.В., не позволявайки му в спокойна атмосфера да пресъздаде преживяното, а това е лишили св. И. от възможността да придобие вярна представа за случилото се. Част от оплакванията на касаторите се отнасят до решението на въззивния съд да кредитира или да не се довери на показанията на дадени свидетели, като по този начин се цели да се направят различни фактически изводи. Касационният съд е имал повод да отбележи, че въпросите относно достоверността и достатъчността на доказателствата, стига те да са законосъобразно събрани и вярно пресъздадени, касае обосноваността на съдебните актове, а тя не е в рамките на касационната проверка. Именно за това няма да разгледа оплакванията досежно доказателствената оценка направена на показания на св.В., св.Кр.П., св.П., св.Г., както и не ще отговори на възраженията защо частично не са се ползвали с доверие показанията на св.Ф., св.М. А.. Що се отнася до абстрактно посочените в касационните жалби оплаквания за нарушени принципи за обективност, безпристрастност и всеобхватност на разследването, поради липса на конкретни съображения, които да изпълнят съдържанието им, ще останат без коментар. Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК: Оплакванията за нарушение на материалния закон и в двете касационни жалби са идентични и включват възраженията за незаконосъобразно осъждане на подсъдимите по обвинението за извършено престъпление по чл.142, ал.2,т.2 НК без да е посочен момент на извършване на деянието, както и че въззивният съд е проявил неразбиране относно правната същност на престъплението, приемайки неправилно, че деянието е довършено с отвеждането на лицето на друго място, различно от първоначалното, на което се е намирало. Касационния съд не споделя възраженията на касаторите срещу правилното приложение на материални закон. Както в обвинителния акт, така и в актовете на съдените инстанции ясно е посочено, че отвличането на пострадалия се е осъществило на 13.04.2020г. Оплакванията за липса на точни времеви параметри на деянието и моментът на довършването му, са изведени извън контекста на правните съждения на въззивния съд. Безспорно отвличането е еднократен акт, за разлика от противозаконното лишаване от свобода, което е типично продължено престъпление. Осъществява се с принудителното отвеждане на лицето от мястото, на което то се намира и е довършено с напускането на това място. То не включва в състава си само и единствено принуда- в случая качване на пострадалия в колата противно на волята му, а изисква преместването на лицето в пространството въпреки желанието му, като предполага промяна в местонахождението му. Посочвайки факта, че пострадалият е отведен в [населено място], въззивният съд не е приел, че тогава деянието е довършено, но е уточнил мястото, на което се е установил, сред като принудително е преместен от мястото на първото си местонахождение. Не се споделят доводите на защитата, че пострадалият е тръгнал доброволно с подсъдимите. С нужната категоричност и на основата на надлежна доказателствена обезпеченост, това твърдение е отхвърлено. Въпросът за съпричастността на подс.Г.А. към деянието се поставя, както в жалбата на адв.М., като защитник и на тримата подсъдими, така и в жалбата на адв.Б., като защитник само на подс.Г.А.. Аргументите са срещу изводите на съда, че участието на подсъдимия в престъплението е установено по несъмнен начин. Твърди се, че като резултат на процесуални пропуски в доказателствената дейност на съдилищата ,се е стигнало да незаконосъобразното осъждане на подс.Г.А.. Касационният съд не споделя това възражение. Действително основен доказателствен източник, от съществена важност за признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение , са показанията на св.В.. При условие, че съдът ги е кредитирал с доверие и това е резултат на правдив доказателствен анализ, направен при спазване правилата за всестранност и обективност, касационният съд няма основания да ги игнорира и да приеме други фактически положения, различни от изложените в мотивите на въззивния съд. Установените с нужната категоричност факти, че на инкриминирана дата с л.а. „Лада -Нива“, на пасището до [населено място] са пристигнали и тримата подсъдими -Й. А., С. И. и Г. А. , като първите двама са нанесли побой на пострадалия и са го качили в колата, а третият е седнал до него, за да го респектира, правилно са дали основание на съдебните инстанции по фактите да приемат, че подс.Г.А. е бил с останалите двама на мястото и не е бил безучастен към деянието. От друга страна, за да съществува еднопосочност в действията на тримата извършители не е необходимо всеки от тях да е извършил действия по насилствено въздействие по отношение на пострадалия. Това е така, защото принудителното преместване на едно лице, като обективен признак на отвличането, може да се осъществи не само с физическо въздействие. Съизвършителството може да бъде осъществено и при разпределение на ролите между подсъдимите, когато всеки един от съучастниците върши нещо съставляващо елемент от изпълнителното деяние в рамките на конкретния замисъл- подс.Й.А. и подс.С.И. са упражнили физическо насилие над пострадалия и са го качили в колата, а подс.Г.А. е стоял до него, за да препятства евентуалното му бягство и да осигури превозването му до дома на брат си – подс.Й.А.. Поради което приетия за установен от съдилищата факт, че подс.Г.А. не е упражнил насилие по отношение на пострадалия при качването му колата, не води до отпадане на отговорността му. Законосъобразни са изводите на контролираната инстанция, че подс.Г.А. е имал ясното съзнание за целта на пътуването до [населено място], най-малко защото няколко дни преди инкриминираната дата е посетил с брат си пострадалия на пасището в землището на селото и на срещата им е бил поставен въпросът за връщането на св.В. в стопанството на подс.Й.А., с което пострадалият не е бил съгласен. Именно отношението на двамата подсъдими към пострадалия, при тази предхождаща престъпното деяние среща, е станало повод В. да поиска още същата вечер да подаде сигнал до полицията. Може да се обобщи, че материалният закон е приложен правилно с ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите за извършено престъпление по чл.142, ал.2,т.2 НК. Относно касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК: Прокурорът намира, че наложените на подсъдимите наказания са явно несправедливи, защото са занижени. Точно обратно е становището на защитниците, които считат, че не са преценени адекватно смекчаващите отговорността обстоятелства и пледират за допълнително намаляване на наказанията, а по отношение на подс.Г.А. и подс.С.И. правят искане за приложение на чл.66 НК. Касационният съд не счита, че са налице основания да реализира правомощията си по чл.354,ал.2,т.1 НПК. Определените наказания на тримата подсъдими, редуцирани веднъж от въззивния съд, не разкриват признаци на явна несправедливост. По отношение на подс.Г.А. и С.И. е приложена разпоредбата на чл.55 НК и наказанията им са индивидуализирани под предвидения в закона минимум. За постигане целите на генералната и специалната превенции не се налага нито допълнително намаляване на същите, нито се констатира тяхната заниженост, която да обоснове отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, както настоява прокуратурата. Наказанията на тримата са съобразени с личния им принос към осъщественото престъпление, ролята, която са имали / за подс.Й.А. тя е ръководна/, обществената опасност на стореното и данните за личността им. Не са налице основания за отлагане изпълненията на наложените на подс.Г.А. и подс.С.И. наказания по реда на чл.66 НК. Размерът на наказанието „лишаване от свобода“ не е единственият критерий, който съдът следва да вземе предвид, за да приложи института на условното осъждане. Редом с него и с чистото съдебно минало на подсъдимия, се изисква и целите на наказанието да се постигнат, ако същото не се изпърти ефективно. Очевидно преценяйки оптималния начин, по който ще се постигне поправителното и превъзпитателното въздействие спрямо подсъдимите, както и целите на генералната превенция, въззивният съд правилно е отсъдил изтърпяването на наложените им наказания „лишаване от свобода“ да не бъде отложено, с което касационната инстанция се съгласява. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 45 от 07.04.2023г., постановено по ВНОХД № 215/2022г. по описа на Апелативен съд Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: