О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 418

София 02.08.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 326/ 2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. С. Д. против решение № 5981 от 17.08.2017 г. по гр.д. № 16066/2016 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решението на Софийски районен съд от 13.10.2016 г. по гр.д. № 58703/2014 г., с което са отхвърлени предявените от Р. С. Д. против Столична община и Държавата установителни искове за собственост на недвижим имот - дворно място с площ 450 кв.м, находящо се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор 68134.2822.1650 по кадастралната карта на [населено място], с графична площ от 362 кв.м, а по действащия регулационен план на [населено място], м. „М. предградие”, одобрен през 1997 г. - част от УПИ VІІІ- 1649, 1650, заедно с построената в него жилищна сграда на площ 30 кв.м, и е уважен предявеният от Столична община против Р. Д. насрещен положителен установителен иск за собственост на този имот.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК са формулирани три правни въпроса, по които се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване: 1/ Станал ли е общинска собственост процесния имот с факта на актуването му за държавен като „стар общински имот” през 1966 г. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на ВКС, І г.о., постановено по сходен казус относно имот в м. ”М. предградие” при сходна фактическа обстановка. Поставени са и два процесуалноправни въпроса, относими към решението в частта по предявения от Столична община насрещен установителен иск за собственост: При предявяване на насрещна искова молба следва ли същата да отговаря на изискванията на чл. 211, ал.2 ГПК, респ. на чл. 127, ал.2 и ал.3 ГПК и чл. 128 ГПК. 2/ Следва ли да бъде прекратено съдебното производство след като страната, на която са дадени указания, не е изпълнила същите в определения за това срок.
Постъпил е отговор на касационната жалба, подаден от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез Областен управител на Област София като пълномощник, представляван от ю.к. В. Д., в който се изразява становище, че въззивното решение е правилно и не следва да се допуска до касационно обжалване.
Ответникът Столична община не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че с писмен договор от 27.07.1992 г. жалбоподателката в настоящото производство Р. Д. е закупила от Е. З. С. недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], ул./”Й. П.”/- [улица], състоящ се от 450 кв.м, ведно със застроената в него сграда от две стаи и кухня. Представен е и писмен договор от 29.11.1971 г., с който продавачката Е. С. е закупила дворното място /празно/ от Л. Г. Н., който от своя страна го закупил също с частен писмен договор от 21.09.1971 г. от И. С. Г..
Според назначената по делото съдебно- техническа експертиза този имот попада в обхвата на недвижимите имоти, актувани за държавни с А. № 1656/5080/ от 01.11.1966 г. с обща площ 11 5650 кв.м, съгласно скицата на гърба на акт, за които в акта е посочено, че представляват „стар общински имот”, издирен въз основа на заповед от 16.09.1966 г. на ИК на СГНС. В заключението на вещото лице не е посочено с кой от имотите по тази скица е идентичен спорния.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че констатациите в акта за държавна собственост от 1966 г. и в акта за общинска собственост, съставен на 21.02.1997 г. относно придобивното основание и правото на собственост на общината, които имат обвързваща съда доказателствена сила, не са опровергани от ищцата, тъй като не е доказано имотът да е бил с установен собственик както към 1966 г., така и към 1997 г. Прието е, че ищцата не е могла да придобие по давност имота предвид установената с чл. 86 ЗС и § 1 ПЗР към ЗИДЗС нормативно пречка за придобиване на правото на собственост върху имоти частна общинска собственост.
Поставеният въпрос станал ли е общинска собственост процесния имот с факта да актуването му за държавен като стар общински имот през 1966 г. предвид разпоредбата на чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция, е обосновал решаващите изводи на въззивния съд. В представеното с касационната жалба решение по гр.д. № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на ВКС, І г.о. по този въпрос е прието, че съгласно чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ бр. 92/1951 г. държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. С чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996 г./ общинска собственост стават и "недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен". Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имота е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността.
В случая по делото се твърди и от двете страни, че за процесният имот е съществувал кадастрален план от 1956 г. Според ищцата по този план спорният имот е бил записан на името на М. М. Н.. В своето заключение вещото лице е посочило, че М. А. е записан като собственик в разписен лист към плана от 1990 г. и е изразило предположение, че най- вероятно тогава спорният имот е бил отделен от друг по- голям по кадастрален план от 1957 г. Самият кадастрален план от 1956 г. и разписният лист към него не са представени по делото, нито към заключението на вещото лице е приложена скица- извадка от него. Събрани са и гласни доказателства за това, че в продължение на повече от 50 години имотът е владян необезпокоявано от физически лица.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с цитираната практика по въпроса как следва да бъде доказан факта, че имотът няма друг собственик.
Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА ксасационно обжалване на решение № 5981 от 17.08.2017 г. по гр.д. № 16066/2016 г. на Софийски градски съд.
УКАЗВА на жалбоподателката в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 64 лв., като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: