О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 419

София, 13.11.2020 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1919 от 2020 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№37/13.03.2020г., подадена от Е. Ц. И., чрез процесуалния ѝ представител адв.Г. Й. от АК-П., срещу решение №50, постановено на 02.03.2020г. от Окръжен съд - Кърджали по в.гр.д.№307/2019г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд за произнасяне по надлежно предявения иск.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според касатора в обжалваното въззивно решение съдът не е приложил точно нормата на чл.269 ГПК, като правният ефект от неточното прилагане е пълно неприлагане на нормата в истинския ѝ смисъл. Поддържа, че в конкретния случай това е свързано с неправилно прилагане на чл.269 ГПК по отношение на първоинстанционното решение – макар търсената от съда защита да съответства на диспозитива на постановеното от първоинстанционния съд решене, при прилагането на чл.269 ГПК въззивната инстанция необосновано е приела, че първоинстанционното решение е недопустимо по причина, че липсва цифрово изписване на правната квалификация на исковата претенция, нещо, което чл.140 ГПК, чл.235 ГПК и чл.236 ГПК не вменяват в императивно задължение на съда. Счита, че ВКС следва да съблюдава точното прилагане на закона чрез разкриване на точния смисъл на правната разпоредба както чрез тълкуването ѝ, така и чрез изясняване на установеното в закона правило. Поддържа, че тъй като не е формирана практика на ВКС по тълкуването на чл.269 ГПК по отношение на проблематиката по делото /поддържа, че е предявен положителен установителен иск по чл.23, ал.1 СК и е постановено първоинстанционно решение с положителен диспозитив по чл.23, ал.1 СК, но при липса на цифрово изписване на правната квалификация на предявения иск/ следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос. Основната теза, която развива в касационната жалба и изложението се изразява в това, че в диспозитива на първоинстанционния съд липсва цифрово изписване на правната квалификация на предявения иск, но това не прави същото незаконосъобразно или недопустимо, тъй като нито чл.235 ГПК нито в чл.236 ГПК вменяват в императивно задължение на съдията докладчик да изпише в диспозитива на решението си цифровата квалификация на ищцовата претенция.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба И. П. Г., чрез процесуалния си представител адв.М. Р., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по представен списък.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Производството по делото е образувано по иск, предявен от Е. Ц. И. против И. П. Г., с твърдения, че страните са бивши съпрузи, като по време на техния брак на името на Е. Ц. И. по реда на чл.117 ЗТСУ през 1990г. е придобит процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, посредством кредит, който ѝ бил отпуснат от ДСК в размер на 16 171лв. Поддържа, че още преди сключването на брака родителите ѝ направили вноска за закупуването на апартамента, а кредитът бил изплатен до 1993г. изцяло със средства на нейните родители – майка ѝ извършвала периодични вноски към ДСК, изплащайки сумата 12 670лв, а остатъкът от 3501лв изплатила на каса. Поддържа също, че в този период ответникът не разполагал с парични средства, както и че тези факти пораждат за нея правен интерес да установи в настоящето производство, че апартаментът е закупен със средства от кредит, изплатен от нейната майка с нейни лични средства, с оглед на което отправя до съда искане да признае за установено по отношение на ответника, че апартаментът е нейна лична собственост.
В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК И. П. Г. оспорва така предявения иск, определяйки го като положителен установителен, с твърдението, че апартаментът е закупен със средства събрани от сватбеното им тържество /около 7000лв./ и около 9000лв., представляващи заем от „Банка ДСК“, че е заплащал част от вноските по кредита от заплатата си в периода 1992-1993г., както и че и двамата съпрузи са получавали редовно, при това високи заплати и с общи усилия всеки съобразно своите възможности и доходи, осигурявали благополучието на семейството, поемали разходите за задоволяване на нуждите на семейството, грижели се за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на детето.
В доклада по делото първоинстанционният съд е възпроизвел фактическите твърдения на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, както и петитума /да се признае за установено, че придобитият по време на брака на страните апартамент е лична собственост на ищцата/ и е посочил, че правната квалификация на иска е чл.21, ал.4 СК.
В първоинстанционното решение е посочено, че е предявен иск с правно основание чл.21, ал.4 СК, възпроизведени са фактическите твърдения на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, както и заявения петитум. Въз основа на установената фактическа обстановка е формиран извод, че искът е основателен и доказан, с оглед на което следва да бъде признато за установено, че е налице пълна липса на принос от страна на ответника за придобиването на процесния недвижим имот. Постановен е диспозитив, с който е признато за установено по отношение на И. П. Г., че процесният апартамент е лична собственост на Е. Ц. И..
В обжалваното решение е посочено, че предявеният иск е квалифициран от Е. Ц. И. в исковата молба като такъв по чл.21, ал.4 СК, но при посочените по-горе фактически твърдения и петитум. Изложени са съображения, че дадената от ищцата правна квалификация на предявените от нея права не обвързва съда, като въз основа на съдържанието на депозираната искова молба решаващият съд следва да квалифицира иска, с който е сезиран. Прието е, че първоинстанционният съд е бил сезиран с разглеждането на положителен установителен иск с правно основание чл.23, ал.1 СК, но решаващият първоинстанционен съд и в доклада, изготвен в открито съдебно заседание по реда на чл.146 ГПК, и в постановеното решение, еднозначно е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.21, ал.4 СК за липса на принос в придобиването на процесното жилище за бившия съпруг – ответник, макар в исковата молба да липсват твърдения за формите на съвместния принос, легално формулирани в разпоредбата на чл.21, ал.2 СК.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения и като съобрази доводите на касатора, съдържащи се в изложението към касационната жалба, настоящият състав приема, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.2 ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че при неправилна правна квалификация постановеното решение във всички случаи е недопустимо.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №50, постановено на 02.03.2020г. от Окръжен съд - Кърджали по в.гр.д.№307/2019г.
Указва на касатора в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 155.50 лв. /сто петдесет и пет лева и 50 ст. / и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представянето на доказателства, че дължимата държавна такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.

Председател:

Членове: