Р Е Ш Е Н И Е № 205 гр. София, 16.02.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2932/2015 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 140 от 14.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 112 от 27.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. на Шуменски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. Г. Ч. и П. А. Ч. установителен иск за съществуване на парично вземане по договор за потребителски кредит, дължимо солидарно от двамата ответници, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК по гр. д. № 789/2012 г. на Шуменски районен съд, и на ответницата П. Ч. са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 1 302 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно поради това, че въззивният съд се е произнесъл извън пределите на правораздавателната си власт като е пререшил въпроси относно правопораждащите вземането факти, които са установени с влязлата в сила част на първоинстанционно решение, и е нарушил забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване положението на жалбоподателя /сега касатор/. Навеждат се оплаквания за недопустимост на решението предвид постановяването му след подадена молба за частично оттегляне на въззивната жалба и при липса на активна процесуална легитимация за иницииране на заповедното производство и на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК. Излагат се и доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Ответницата по касация П. А. Ч. от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски. Ответникът по касация Д. Г. Ч. от [населено място] не заявява становище по жалбата. Касационното обжалване е допуснато с определение № 681 от 04.08.2016 г. за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното : С решение № 112 от 17.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. на Шуменски окръжен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против П. Ч. и Д. Ч. иск за установяване съществуването на парично вземане, дължимо солидарно от двамата ответници, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, а именно - вземане за сумата 104 203.28 C., равняваща се на 168 823.90 лв. - главница по договор за потребителски кредит № H./12.03.2008 г., приложение № 1/12.03.2008 г. и допълнителни споразумения от 21.04.2008 г., 20.05.2010 г., 25.11.2010 г. и 30.11.2010 г., 410.01 C., равняващи се на 664.27 лв. - такса по кредита, 174.28 лв. - такса за застраховка, 7 873.74 C., равняващи се на 12 756.56 лв. - договорна лихва за периода 17.12.2010 г. - 23.02.2012 г., и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението на 09.03.2012 г. до окончателното изплащане. За да отхвърли иска, съдът се е позовал на задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че поради липса на надлежно уведомяване на длъжниците, извършено до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за упражненото от банката - кредитор право да обяви кредита за предсрочно изискуем предсрочната изискуемост не е настъпила и обективираното в заповедта за изпълнение парично вземане не е възникнало на твърдяното в исковата молба основание - предсрочна изискуемост на кредита. Против решението е подадена въззивна жалба от ищеца [фирма]. В хода на администриране на жалбата по делото е депозирана молба вх. № 6531/09.12.2014 г., с която адв.Г. Д. - пълномощник на [фирма], е уведомила съда, че жалбата следва да се счита за подадена само срещу частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 1 616.98 C., представляваща сбор от 8 бр. непогасени вноски с настъпил падеж в периода от 17.12.2010 г. до изготвяне на заявлението на 23.02.2012 г., и за сумата 7 873.74 лв. C., представляваща договорни лихви върху изискуемите към датата на заявлението погасителни вноски. След постъпване на делото във Варненски апелативен съд адв. Г. Д., действаща като пълномощник на банката - жалбоподател, е депозирала молба вх. № 1513/09.03.2015 г., с която е поискала въззивният съд да се произнесе с изрично определение по молбата от 09.12.2014 г. за частично оттегляне на въззивната жалба, придържайки се към направеното с молбата уточнение относно обжалваната част от първоинстанционното решение. Частичното оттегляне на въззивната жалба е поддържано от процесуалния представител на ищеца - жалбоподател и в проведеното на 14.04.2015 г. открито съдебно заседание по т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд, в което е представено писмено изявление от изпълнителния директор и прокуриста на [фирма] за потвърждаване на извършените от адв. Г. Д. процесуални действия по оттегляне на жалбата. В същото заседание съдът е дал ход на устните състезания, без да се произнесе по изявленията за оттегляне на жалбата. С обжалваното въззивно решение Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло решението на Шуменски окръжен съд за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд за неоснователност на иска поради ненастъпила към датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК предсрочна изискуемост на кредита. Приел е, че макар да липсва изрично изявление на банката за предсрочната изискуемост, предхождащо подаването на заявлението, изявлението се съдържа имплицитно в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК и е достигнало до длъжниците с получаването на препис от нея. Изложил е съображения, че дори и в хипотезата на необявена на длъжниците предсрочна изискуемост до датата на заявлението, с оглед задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., искът би бил основателен за непогасените вноски по кредита с настъпил към датата на заявлението падеж и за изискуемите към тази дата договорни лихви и такси, които според заключението на счетоводната експертиза са в размер съответно на 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв., 7 873.74 C., равностойни на 12 408.21 лв., 663.78 лв. и 154.29 лв. За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска в пълен размер, Варненски апелативен съд е приел за основателно въведеното с отговора по чл.131 ГПК възражение на ответниците за нищожност на подписаните след сключване на договора за кредит 4 бр. допълнителни споразумения. Споразуменията са преценени като нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД /противоречие със закона/ с мотив, че са сключени между ответниците - кредитополучатели и [фирма], което дружество не е имало качеството на кредитор по договорното правоотношение към датата на подписване на споразуменията. Направен е извод, че след като в заявлението, в заповедта за изпълнение и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК ищецът е посочил споразуменията като част от пораждащия спорното вземане фактически състав, тяхната нищожност обуславя неоснователност на исковата претенция. Решението на въззивния съд е подписано с особено мнение от единия от членовете на съдебния състав, който е изразил несъгласие с извода на мнозинството за неоснователност на иска поради нищожност на допълнителните споразумения. В особеното мнение е мотивирано разрешение, че с оглед липсата на надлежно волеизявление за настъпилата предсрочна изискуемост, достигнало до длъжниците преди подаване на заявлението, искът следва да се уважи частично за падежираните към датата на образуване на заповедното производство погасителни вноски и за изискуемите към тази дата лихви по кредита. Въззивното решение е валидно. Оплакването на касатора, че въззивният съд е постановил нищожно решение като се е произнесъл извън пределите на сезиране с въззивната жалба и е нарушил забраната по чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване положението му на жалбоподател, е неоснователно. Дори да са допуснати от въззивната инстанция, посочените процесуални нарушения не опорочават решението до степен на нищожност. Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба за недопустимост на решението поради постановяването му по недопустим иск, предявен при липса на активна процесуалноправна легитимация за подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и за завеждане на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК. Заповедното производство е инициирано от самия касатор, който е сред субектите по чл.417, т.2 ГПК и в това качество е упражнил признатото в полза на банките право да поиска издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземанията си към ответниците по договора за кредит въз основа на извлечение от счетоводните си книги. Заповедта за изпълнение е издадена въз основа на представения в заповедното производство документ по чл.417, т.2 ГПК и в нея като кредитор на вземането е посочен касаторът. По аргумент от чл.415, ал.1 ГПК активната легитимация за предявяване на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК принадлежи на заявителя и с оглед на това искът не е недопустим. Задължителната практика в определение № 1161/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 865/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 583/28.07.2010 г. по ч. т. д. № 506/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., с която касаторът е обосновал недопустимостта на заповедното и на исковото производство, е относима към законосъобразността на влязлото в сила разпореждане за незабавно изпълнение, а не към предпоставките за установяване на вземането по заповедта за изпълнение по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Обжалваното решение е недопустимо в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение за разликата над сумите 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв. - непогасена главница по договора за кредит, и 7 873.74 C., равностойни на 12 408.21 лв. - лихви по кредита за периода 17.12.2010 г. - 23.02.2012 г. Правомощията на въззивния съд за проверка на обжалваното първоинстанционно решение са уредени в чл.269 ГПК. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част, а по въпросите, които имат значение за правилността на решението, е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивната жалба определя пределите, в които въззивният съд дължи произнасяне по правилността на обжалваното решение и по съществото на правния спор, предмет на делото. С адресираната до Варненски апелативен съд въззивна жалба касаторът - ищец е обжалвал решението на Шуменски окръжен съд за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Въззивната жалба е породила присъщия й деволутивен ефект и правният спор за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска, е пренесен пред въззивния съд. След сезирането на въззивния съд касаторът, претендиращ да е носител на спорното вземане, е отправил до съда изявление за частично оттегляне на въззивната жалба и е поискал да бъде прекратено производството по делото по отношение на оттеглената част. Оттеглянето на въззивната жалба е право на обжалващата страна, чието упражняване зависи от волята на страната и може да бъде предприето във всеки момент от развитието на въззивното производство до постановяване на въззивното решение. Когато е извършено надлежно, оттеглянето десезира въззивния съд от разглеждането на правния спор - изцяло или само за оттеглената част, и е основание за прекратяване на въззивното производство с последицата по чл.296, т.2 ГПК - влизане в сила на първоинстанционното решение, респ. на частта от решението, обжалвана с оттеглената въззивна жалба. Оттеглянето на жалбата лишава въззивния съд от правомощията по чл.269 ГПК да проверява допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в неговата цялост или в частта, до която се отнася оттеглянето. В случая оттеглянето на възизвната жалба е предприето от надлежно упълномощен процесуален представител на банката - жалбоподател, чиито действия са потвърдени изрично от законните представители на банката. Поради това от момента на депозиране на молбата за оттегляне – 09.12.2014 г., въззивният съд е бил десезиран от разглеждането на жалбата в оттеглената й част и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес - чл.6 ГПК, е следвало да прекрати въззивното производство по отношение на частта от първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за разликите над посочените в молбата суми за главница и такси по кредита. Вземането по заповедта за изпълнение не е неделимо и няма пречка във въззивното производство ищецът да поддържа иска по чл.422, ал.1 ГПК само за част от него. Частичното оттегляне на въззивната жалба не води до недопустимо изменение на иска пред въззивната инстанция, каквито доводи са наведени от ответницата П. Ч. в отговора по чл.287, ал.1 ГПК. Пропускът на въззивния съд да се произнесе по молбата за частично оттегляне на въззивната жалба и да прекрати въззивното производство за оттеглената част съставлява процесуално нарушение на чл.2 ГПК и на принципа на диспозитивното начало, довело до недопустимост на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над сумата 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв., до сумата 104 203.28 C., равностойни на 168 823.90 лв. - главница по договор за кредит № H./12.03.2008 г., и за сумите 410.01 C., равностойни на 664.27 лв., и 174.28 лв. - такси по кредита. Поради изложеното и на основание чл.293, ал.4 във вр. с чл.270, ал.3 ГПК въззивното решение следва да бъде обезсилено в недопустимата част и да бъде прекратено въззивното производство по обжалване на първоинстанционното решение в посочената част. С частичното оттегляне на въззивната жалба, предпоставящо съгласно чл.296, т.2 ГПК влизане в сила на първоинстанционното решение в необжалваната част, е преклудирана възможността въззивният съд да пререшава спорните по делото въпроси за действителността на допълнителните споразумения към договора за кредит и за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. След извършеното оттегляне въззивният съд е дължал произнасяне само в пределите, определени с неоттеглената част от жалбата, а именно - правилно ли първоинстанционният съд е отхвърлил иска за изискуемите към датата на подаване на заявлението погасителни вноски в размер на 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв., и за договорни лихви в размер на 7 873.74 C., равностойни на 12 408.21 лв., и основателен ли е искът по чл.422, ал.1 ГПК за частта от вземането по заповедта за изпълнение, съответстваща на тези суми. Като се е произнесъл по въпроси, разрешени с необжалваната /след оттегляне на въззивната жалба/ част от първоинстанционното решение, въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.269 ГПК. Според разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане по договор за банков кредит, за което се твърди предсрочна изискуемост на кредита, ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Със заявлението, с което е инициирано заповедното производство пред Шуменски районен съд, касаторът [фирма] е поискал да се издаде заповед за незабавно изпълнение за цялата непогасена главница по кредита, посочена като глобална сума, и за дължимите лихви и такси, като е основал искането си на твърдение на настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг. Предсрочната изискуемост на кредита е релевирана като основание за възникване на вземането и в исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК и която съдържа петитум за установяване със сила на пресъдено нещо на вземане за сумата 104 203.28 C., равняваща се на 168 823.90 лв. - главница по договор за потребителски кредит № H./12.03.2008 г., 410.01 C., равняващи се на 664.27 лв. - такса по кредита, 174.28 лв. - такса за застраховка, и 7 873.74 C., равняващи се на 12 756.56 лв. - договорна лихва за периода 17.12.2010 г. - 23.02.2012 г. В заявлението и в исковата молба липсва разграничение на падежирани и непадежирани погасителни вноски към датата на заявлението, а в исковата молба няма петитум за установяване съществуването на вземане за изискуеми задължения по кредита. Предвид съдържанието на заявлението и на исковата молба уточнението в молбата от 09.12.2014 г., че след оттегляне на въззивната жалба искът се поддържа само за изискуемите към датата на заявлението по чл.417 ГПК погасителни вноски и лихви по кредита, съставлява по същността си изменение на иска, което по силата на чл.214, ал.1 ГПК не е допустимо да бъде извършено за пръв път пред въззивната инстанция. Предвид недопустимостта на предприетото изменение и заявеното с исковата молба основание - предсрочна изискуемост на кредита, искът по чл.422, ал.1 ГПК не може да бъде уважен и за частта от вземането по заповедта за изпълнение, включваща изискуемите към 09.03.2012 г. 8 бр. погасителни вноски и за договорните лихви върху тях. В допустимата част на обжалваното решение въззивният съд е достигнал до краен извод за неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК, поради което решението в тази част следва да бъде потвърдено, макар съображенията на настоящата инстанция за неоснователност на иска да са различни от тези на въззивната инстанция. С оглед изхода на делото въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в частта за присъдените на ответницата П. Ч. разноски, като на последната се дължат разноски и за производството пред ВКС в доказания размер от 1 302 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение по фактура от 23.09.2015 г. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация Д. Ч., тъй като не са претендирани. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 140 от 14.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 112 от 27.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. на Шуменски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. Г. Ч. и П. А. Ч. иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 789/2012 г. на Шуменски районен съд, за разликата над сумата 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв., до сумата 104 203.28 C., равностойни на 168 823.90 лв. - главница по договор за потребителски кредит № H./12.03.2008 г., приложение № 1/12.03.2008 г. и допълнителни споразумения от 21.04.2008 г., 20.05.2010 г., 25.11.2010 г. и 30.11.2010 г., ведно със законната лихва от 09.03.2012 г. до окончателното плащане, и за сумите 410.01 C., равностойни на 664.27 лв., и 174.28 лв. - такси по кредита, и ПРЕКРАТЯВА производството по въззивната жалба на [фирма] срещу посочената част от решението. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 140 от 14.05.2015 г. по в. т. д. № 56/2015 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 112 от 27.10.2014 г. по т. д. № 802/2012 г. на Шуменски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. Г. Ч. и П. А. Ч. иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 789/2012 г. на Шуменски районен съд, за сумите 1 616.98 C., равностойни на 2 624.52 лв. - главница по договор за потребителски кредит № H./12.03.2008 г., приложение № 1/12.03.2008 г. и допълнителни споразумения от 21.04.2008 г., 20.05.2010 г., 25.11.2010 г. и 30.11.2010 г., и 7 873.74 C., равностойни на 12 756.56 лв. - договорна лихва за периода 17.12.2010 г. - 23.02.2012 г., както и в частта за разноските. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на П. А. Ч. с ЕГН [ЕГН] с адрес за призоваване [населено място], [улица], ет.3, кантора 32 - адв. Б. Б., сумата 1 302 лв. /хиляда триста и два лв./ - разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :