О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 344 [населено място], 22.07.2016 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1364 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „И. Ш. енд С.” Л.. срещу определение №24/25.03.2016г. по в.ч.т.д.№39/2016г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение №596 от 16.12.2015г. за прекратяване на производството по т.д.№319/2015г. на Русенски окръжен съд. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1. Приложими ли са разпоредбите на чл.4 - 23 от КМЧП относно международната компетентност на българския съд за избор на съд или арбитраж по отношенията, свързани с търговското корабоплаване или следва да се приложи чл.25 от К. като норма на специалния закон? 2. В кой момент сезираният съд следва да се произнесе по въпроса за липса на международна компетентност, определена по съгласие на страните по чл.25 от К. – преди или след отговора на исковата молба с оглед на направените възражения? 3. При наличие на арбитражна клауза по договор за цесия между цедента и цесионера, същата замества ли споразумението за договорна подсъдност по цедираното правоотношение между цедента и длъжника? Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа, че по втория въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в определение № 36 от 02.02.2015г. по ч.т.д. №2600/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение №293 от 19.04.2012г. по ч. т. д. №520/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. Производството по т.д.№319/2015г. на Русенски окръжен съд, е образувано по иск за сумата от 114 220,93 щ.д., предявен от „И. Ш. енд С.” Л.. Тръст Кампъни Комплекс, Остров А., М., М. острови срещу „Б. скуадра корпорейшън“, Тръст Кампъни Комплекс, Остров А., М., М. острови. Ищецът поддържа, че по силата на договор за цесия от 29.03.2013г., сключен в съответствие с английското право, е придобил правата на „ФМ Б.“ АГ Швейцария, във връзка с извършено, но незаплатено изцяло снабдяване с гориво/бункер на м/к „А.“. На 09.06.12г. след искане на ответника и потвърждение за бункероване, „ФМ Б.“АГ доставило на м/к „А.“ 200 000кг. газьол в района на 61-ви километър на река Д., за което е съставена разписка за доставка на бункер №00102 от 09.06.2012г. С потвърждението за бункероване, страните са договорили в полза на продавача право на избор да предяви иска си пред съда на всяка трета страна, каквато сметне за уместна. С определение №596 от 16.12.2015г. Русенски окръжен съд е прекратил производството по т.д.№319/2015г., като е приел, че не е налице нито една от хипотезите на чл.4, ал.1 и 2 от КМЧП, обуславящи общата компетентност на българските съдилища, нито хипотезите на чл.5-чл.22 КМЧП, обуславящи специална компетентност. Приел е, че не е налице и хипотезата на чл.15 от КМЧП, тъй като местоизпълнението не е в Република България, доколкото се касае до изпълнение на парично задължение, нито тази на чл.23 ал.2 от КМЧП, доколкото между страните-ищец и ответник няма споразумение за възлагане на делото на български съд. Съдът е приел също, че от текста на потвърждението за бункероване от 08.06.2012г., на което се позовава ищецът, не може да се изведе наличие между продавача и купувача на споразумение, възлагащо споровете на съд, извън арбитража в Л., който страните са избрали да разреши всички възникнали спорове /л.3/. С обжалваното определение №24/25.03.2016г. по в.ч.т.д.№39/2016г. въззивният съд е потвърдил определение №596 от 16.12.2015г. на Русенски окръжен съд, като е изтъкнал, че в случая не е налице нито една от хипотезите, предвидени в чл.4-чл.23 от Кодекса на международното частно право, само при които за българския съд съществува международна компетентност да разгледа делото. Изложил е съображения, че видно от договора за цесия от 29.03.2013г. страните по него „ФМ Б.”, АГ Швейцария и „И. Ш. енд С.” Л.., М. острови, са уговорили арбитражна клауза, съгласно която „цесията се управлява и тълкува в съответствие с английското право и всеки спор възникнал от или във връзка с цесията ще бъде отнасян до Арбитража в Л. в съответствие със закона за арбитража от 1996г.“ Посочил е, че видно от съдържанието на потвърждението за бункероване от 08.06.2012г., тази арбитражна клауза е потвърдена от продавача и купувача, тъй като не може да се изведе наличие на споразумение между продавача и купувача, възлагащо спора на съд, различен от арбитража в Л., който по договора за цесия е избран да разреши всички възникнали спорове. Настоящият състав на ВКС на РБ намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Великотърновски апелативен съд. Формулираният от частния жалбоподател въпрос кои са приложимите правила при определянето на международната компетентност на българския съд по правен спор за изпълнението на правоотношения, свързани с търговското корабоплаване, е обуславящ за изхода на спора, доколкото при преценката за наличие международна компетентност на първоинстанционния съд, въззивният съд се е позовал на КМЧП, като е приел, че не е налице нито една от хипотезите, предвидени в чл.4-чл.23 от КМЧП, при които за българския съд съществува международна компетентност да разгледа делото. По въпроса има формирана задължителна практика, обективирана в определение №561 от 02.10.2009г. по ч.т.д. №520/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. Поради това настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка на съответствието на обжалваното въззивно определение с практиката на ВКС. Останалите въпроси в изложението са обусловени от отговора на първия процесуален въпрос, поради което ще бъдат обсъдени при проверката на правилността на въззивното определение. По поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира следното: В определение № 561 от 2.10.2009 г. по ч. т. д. №520/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че Кодексът за международно частно право не дерогира приложението на приетите преди него актове, уреждащи материята на международното частно право. Напротив, в чл.3 ал.1 от същия нормативен акт е посочено ясно и недвусмислено, че неговите разпоредби не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила на Република България или в друг закон. Такъв "друг закон", относим към международната компетентност на българския съд по спорове, възникнали от отношения, свързани с търговското корабоплаване, се явява именно Кодексът на търговското корабоплаване. Съгласно чл. 25 от К. при спор, възникнал от отношения, свързани с търговското корабоплаване, ако една от страните има седалище в друга държава или е гражданин на друга държава, може по общо съгласие на двете страни да се предвиди разглеждането му от съд или арбитраж в една от двете държави или в трета държава. Ако няма такава уговорка, компетентен е съдът на страната, където се намира седалището на корабопритежателя. С оглед изложеното изводите на въззивния съд, който е приложил правилата на чл.4 и сл. от КМЧП към процесния спор са в противоречие с практиката на ВКС, която настоящият състав споделя. Разгледана по същество, частната касационна жалба е неоснователна. Въпреки, че въззивният съд не е съобразил приложимата в случая разпоредба на чл.25 от К., крайният му извод за недопустимост на предявения иск е правилен. В случая седалището на корабопритежателя не се намира в Република България, поради което съгласно чл.25 ал.1 от К. компетентността на българския съд може да бъде учредена само чрез сключено между страните споразумение за избор на съд. Частният касационен жалбоподател твърди наличие на такова споразумение, инкорпорирано в потвърждение за бункероване №SO-DU-48 от 08.02012г., подписано от продавача „ФМ Б.“ АГ Швейцария и купувача „Б. скуадра корпорейшън“, Тръст Кампъни Комплекс, Остров А., М., М. острови. Ищецът в настоящото производство обаче не е страна по това споразумение. Същият е придобил процесното вземане по силата на договор за цесия от 29.03.2013г. между него, като цесионер и „ФМ Б.“ АГ, като цедент. Поради това от значение в случая е дали споразумението за договорна подсъдност, включено в договора, от който е породено цедираното вземане, поражда действие и в отношенията между цесионера и длъжника. Доколкото споразумението между страните по частноправно отношение с международен елемент, изразяващо се в избор на юрисдикция, компетентна да разреши възникналите от това правоотношение спорове, има процесуалноправен характер и при отчитане, че в гражданското съдопроизводство съдът прилага националните си процесуални разпоредби, то при преценката за наличие на валидно споразумение за избор на съд, следва да се приложи българското процесуално право. Съгласно константната практика на ВКС относно арбитражното споразумение, обективирана в решение №71 от 09.07.2015г. по т.д.№3506/14г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №44 от 29.06.2016г. по т.д.№971/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, арбитражното споразумение има самостоятелен характер спрямо договора, в който е инкорпорирано. То се подчинява на отделен режим и тази негова относителна самостоятелност, определя, че то не е принадлежност към договора, респ. към вземането. Правата и задълженията на страните по договора, са различни от правата и задълженията по арбитражното споразумение. Следователно само по себе си правото на една от страните да отнесе спора пред арбитражен съд, съгласно сключен договор, не може да се прехвърли заедно с правата му по договора, тъй като на това право да се отнесе спора пред арбитражен съд съответства задължение на насрещната страна по арбитражното споразумение, да изпълни уговореното помежду им. Без насрещната страна - длъжник да се е съгласил спрямо цесионера, не може да се приеме, че има съгласие за отнасяне спора пред арбитраж. Следователно арбитражната клауза не е принадлежност и не следва прехвърлянето на права по договора, тъй като няма съгласие на длъжника за това. Няма значение дали длъжникът е уведомен или не за цесията. Това уведомяване има значение за прехвърлянето на правата и действието на цесията спрямо длъжника, но уведомяването не означава, че има съгласие за постигане на арбитражно споразумение. Без изрично изразено писмено съгласие, не може да се приеме, че има прехвърляне на арбитражна клауза. Всички изложени по – горе съображения са относими и към споразумението на избор на съд, доколкото и двете споразумения са израз на съгласието на страните да възложат своя спор на избран от тях правораздавателен орган. Предвид изложеното следва да се приеме, че между страните по делото не е налице споразумение за отнасяне на спора пред българския съд, което по силата на чл.25 ал.1 от К. би обусловило неговата компетентност да разгледа спора. К. не съдържа правило установяващо за страните възможност за мълчаливо учредяване на международна компетентност на съда, за разлика от КМЧП, в чл.24 от който е предвидено, че когато компетентността на българските съдилища може да бъде уговорена със споразумение, тя се учредява и без такова споразумение, ако ответникът в срока за отговор на исковата молба я приеме изрично или мълчаливо чрез действия по съществото на спора. По изложените съображения настоящият състав приема, че производството по делото правилно е прекратено като недопустимо, съответно обжалваното въззивно определение на Великотърновски апелативен съд следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОСТАВЯ В СИЛА определение №24/25.03.2016г. по в.ч.т.д.№39/2016г. на Великотърновски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.