5 РЕШЕНИЕ № 63 София, 19.02.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №1569/2011 година. Производството е по чл.290 ГПК. С определение №806/04.7.2012 г. по настоящото дело е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивно решение №947/06.6.2011 г. по гр.д.№963/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 8 състав. С решението на въззивната инстанция е отменено решение №5432/22.11.2010 г. по гр.д.№1990/2006 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 9 състав, в частта, която са отхвърлени предявените от Е. Л. И. от [населено място] срещу М. на в. р. по чл.59, ал.1 ЗЗД, за сумите 36801,11 лева и 1245 лева, и исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумите 2000 лева и 200 лева, и М. на в. р. е осъдено да заплати на Е. Л. И. на основание чл.59 ЗЗД, сумите 36801,11 лева – обезщетение за лишаване от ползване за периода от 01.6.2001 г. до 21.6.2005 г. на двуетажна жилищна сграда и дворно място, находящи се в [населено място], [улица], УПИ – **-***, кв.*, м., и сумата 1245 лева – обезщетение за лишаване от ползване на гараж в същото дворно място, за периода от 01.6.2001 г. до 01.6.2006 г., заедно със законната лихва върху тези суми от подаване на исковата молба – 01.6.2006 г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД ответникът М на в.р. да заплати на ищцата лихва за забава в размер на 2000 лева върху първата главница, за периода от 16.6.2003 г. до 01.6.2006 г. и лихва за забава в размер на 200 лева върху втората главница, за периода от 16.6.2003 г. до 01.6.2006 г. С въззивното решение е прието, че вземането на ищеца Л. И., заместен впоследствие на основание чл.227 ГПК от законната му наследничката си Е. Л. И., е основателно за ½ идеална част за периода 01.6.2001 г. до 21.6.2005 г., а за останалата ½ идеална част, по наследство от майка му С. И., за периода от 16.7.21004 г. до 21.6.2005 г. Освен това съдът е приел, че възражението на ответника, че е придобил имота въз основа на давностно владение е неоснователно, тъй като не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, съгласно чл.120 ЗЗД, и също така давностното владение е прекъснато с признаването на правото на собственост на ищеца, видно от приложените по делото писма на Мна в.р. от 16.6.2003 г. и от 22.10.2003 г. Изложено е, че не е спорно между страните, че владението е предадено от М на в.р. на трето лице – купувач на процесния имот, което действие също прекъсва придобивната давност, а прекъсването има за последица заличаване срока за изтеклата придобивна давност. Поради това въззивната инстанция е достигнала до краен извод, че М на в.р. не е станал собственик на процесния имот чрез давностно владение. Относно претенциите по чл.59 ЗЗД е прието, че същото е основателно, тъй като когато държавата предава право на строеж върху държавна земя, суперфициарът може да ползва и земята, поради което ищецът може да търси обезщетение за лишаване от ползване на дворното място. В. решение е допуснато до касационно обжалване по жалбата на ответника по исковата молба – М. на в. р. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос – “Възможно ли е да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла ?”. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о, намира, че по поставения от касационния жалбоподател въпрос - “Възможно ли е да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла ?” отговорът е отрицателен. За да бъде прекъснат някакъв срок, какъвто безспорно е давностният, същият следва да не е изтекъл, тъй като може да се прекъсне нещо, което реално съществува. Изтичането на давностен срок прави невъзможно неговото прекъсване. В потвърждение на изложеното е и разрешението дадено в точки 1 и 2 от ТР №4/2012 г. от 17.12.2012 г. по тълк.д.№4/2012 на ВКС ОСГК – “1. При приложението на чл.120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност.” и “2. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.”. В касационната жалба против въззивното решение на Софийския апелативен съд се твърди, че незаконосъобразно не е зачетено направеното от ответника по исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Сочи се, че давността е изтекла още през 1990 г., нещо което е поддържано и пред първата инстанция. Навежда се довод, че не може да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла, тъй като може да бъде спирана и прекъсвана давност единствено в случай, когато към момента на “признанието” все още не е изтекла, но не и такава, чийто срок е изтекъл. Освен това се навежда довод, че в цитираните във въззивното решение писма не се съдържа изричен отказ от право на собственост, а и не би могло да е така, тъй като правото на собственост върху имота принадлежи на държавата и никой представител на М. на в.р. не би могъл да направи такъв валиден отказ, както и че писмата изхождат от представители на министерството, които нямат правомощия да признават собственост или да извършват отказ от такава. Като неправилна констатация на САС се сочи фактът, че министерството е продало имота на трето лице, след като данните по делото сочат, че прехвърлителна сделка съществува между наследодателят на ищцата и първоначален ищец, и трето лице. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалният представителна касационния жалбоподател – юрисконсулт С., която депозира и писмени бележки. Ответницата по касация Е. Л. И., посредством процесуалният си представител – адв. К., оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – сила. Депозирана е писмена защита и допълнителни бележки. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид изложеното от процесуалните представители на страните в съдебно заседание, писмените им защити и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Касационната жалба е основателна по следните съображения: Незаконосъобразно и необосновано Софийският апелативен съд е приел, че ответникът по исковата молба и касационнен жалбоподател в настоящото производство не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност. Този извод не отговаря на данните по делото. Още в първото по делото съдебно заседание, проведено на 09.11.2006 г., процесуалният представител на ответника по исковата молба – юрисконсулт У., е направила възражение за изтекла придобивна давност по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС – лист 22 от първоинстанционното дело. Това възражение е наведено повторно с молба, депозирана пред СГС – листове 96-98 от същото дело. Поради това настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че възражението е направено своевременно /при действието на ГПК от 1951 г./ и е следвало да бъде обсъдено. С оглед извода на въззивния съд, че цитираните във въззивното решение писма от 16.6.2003 г. и от 22.10.2003 г., прекъсват давността и довода на касационния жалбоподател, че давността към момента на издаването им е била изтекла настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че извода на САС е неправилен. От една страна, датите, на които са издадени визираните писма, следват по време изтичането на максимално определената в закона придобивна давност. От друга страна, от представените по делото писма не може да се направи категоричен извод, че е налице признание за собственост върху процесния имот от ищцовата страна. Но дори и да е налице признание, след изтичане на погасителната давност, то няма сила, само по себе си, на отказ от изтекла давност. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №947/06.6.2011 г. по гр.д.№963/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 8 състав, и ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Л. И. от [населено място] против М. на в. р. , обективно съединени искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1, във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, като неоснователни. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: