Р Е Ш Е Н И Е     № 255     София, 04 юни 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                      ИВЕТА АНАДОЛСКА   при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Марияна Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 219/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия В против въззивно решение № 20/05.03.2009 г., постановено по ВНОХД № 21/2009 г. от Военно-апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Военен съд – гр. П.. С първоинстанционната присъда № 45 от 14.01.2009 г. по НОХД № 45/08 г., подсъдимият В е бил признат за виновен в това, че периода от месец юни 2005 г. до април 2008 г., при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание и неистински документи, получил без правно основание чуждо движимо имущество, собственост на МО – компенсационни суми в общ размер – 2583 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд имуществото е върнато – престъпление по чл. 212б, ал.1, т.1 във вр. с чл. 212, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Наложеното наказание, определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” от НК, е “пробация, включваща пробационни мерки : “задължителна регистрация” по настоящ адрес за срок от шест месеца; “задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца. В жалбата се поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Искането е за оправдаване по повдигнатото обвинение, като се счита, че правилната правна квалификация на извършеното следва да е по чл. 313, ал.1 от НК. В съдебното заседание жалбата се поддържа от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Жалбата е неоснователна. Оплакването за неправилност на въззивното решение се мотивира със съображения, които се свеждат до това, че подсъдимият В е осъден при липсата на съставомерни обективни и субективни признаци на състава на престъплението по чл. 212 от НК, а извършеното представлява престъпление по чл. 313 от НК. За да се твърди, че отговорността на подсъдимия следва да бъде квалифицирана само по чл. 313 от НК – за затаяване на истина в писмени декларации, които декларации по силата на нормативен акт се дават пред орган на власт за удостоверяване на някои обстоятелства, очевидно се пропуска основната роля, която са изиграли тези нередовни декларации. Невярното им съдържание има значение за състава на престъплението по чл. 212 от НК, защото поначало функцията на порочния документ, използван като средство при осъществяване на документната измама, е да се създаде привидно правно основание за разпореждане от страна на лицата, които имат фактическа власт върху предмета на престъпление. Представените (използвани) няколко на брой декларации по образец (чл. 15 от Наредба № 3 от 19.08.1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната; чл. 4 от Наредба за изплащане на компенсационни суми на кадрови военнослужещи, които ползват жилища при условията на свободно договаряне), са удостоверявали обстоятелства, които са неверни. Тези декларации, представляват елементи на сложен фактически състав, като липсата на който и да е от изискуемите се документи препятства получаването на компенсационни суми по реда, определен от цитираните наредби. Подсъдимият е разчитал именно лъжливото документиране да заблуди съответните служители и така те да извършат картотекиране със съответна степен на жилищна нужда, а в последствие и заповед за изплащане на компенсационни суми. Лишено от основание и възражението, че не бил формиран пряк умисъл, тъй като подсъдимият, поради спецификата на сключения договор за издръжка и гледане, не е съзнавал, че става собственик на апартамента, от което следва и липсата на задължение за деклариране в съответните молби-декларации.. Подобни аргументи биха имали място, ако не беше установено по делото : че подсъдимият е напуснал наеманото от него жилище през 2005 г. и е заживял със семейството си именно в придобития апартамент (виж показания на В. Т. , както и обясненията на подсъдимия, депозирани пред първата инстанция); че е представил пред съответните служители и сключени договори за наем, които са неистински от гледна точка на самостоятелна отговорност за документните престъпления (виж заключения на съдебно-почерковата експертиза; обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелката Т). Всички тези данни налагат, направения извод от въззивната инстанция, че подсъдимият В е съзнавал придобиването на право на собственост върху апартамент и че не живее при условията на свободно договаряне, обстоятелства, които го лишават от възможността да получи компенсационни суми, тоест няма правно основание за тяхното получаване. Отговорността на подсъдимия В не може да бъде сведена само до чл. 313 от НК, защото порочните документи са използвани, за да се присвоят компенсационни суми, като е знаел, че няма правно основание за получаваното им. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 20/05.03.2009 г., постановено по ВНОХД № 21/2009 г. от Военно-апелативен съд на Република България.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.