Р Е Ш Е Н И Е № 132 Гр. София, 20.12.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи съптември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 772/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ Р. Б. – М.-МД [населено място], чрез процесуалния пълномощник адв. С., срещу решение от 27.11.2014 г. на СГС, ІІ-д ГО, постановено по в.т.д.№ 12820/2013 г. С него, след отмяна на решението от 03.06.2013 г. на СРС, 76 състав по гр.д.№ 125/2013 г. в обжалваната му част, са отхвърлени предявените от касатора против ТЕХ П. АД [населено място] искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 686.19 лв. /разликата над 2 470.20 лв., за които решението не е обжалвано и е влязло в сила, до уважения размер от 11 156.39 лв./ и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 531.69 лв. /погрешно отразена като 6 531.69 лв./. Оплакванията на касатора са за недопустимост и неправилност на горното решение – касационни основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК. Моли се за неговото обезсилване и връщане на делото на същия съд за разглеждане на предявения иск, или за отмяната му и постановяване на ново решение, с което исковите претенции да бъдат уважени. В жалбата се сочи, че съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, неправилно е квалифицирал исковата претенция и се е произнесъл не по предмета на спора, с който е сезиран. Евентуално, решението страда от визираните в чл.281 т.3 ГПК пороци – необоснованост, процесуално и материално-правна незаконосъобразност. Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение при приемане на жалбата на ТЕХ П. АД за разглеждане, която била просрочена и нередовна. Съдът е допуснал нарушение и при квалификацията на спорното право, като е счел, че районният съд неправилно го е квалифицирал по чл.266 ал.1 ЗЗД, вместо по чл.228 ЗЗД, което го е мотивирало да отхвърли исковете. Според касатора, съществуващите уговорки между страните са по договор за изработка, а не за наем, както е приел съдът в решението си. В подкрепа на своето становище прави подробен анализ на клаузите на договора и другите писмени доказателства по повод възникналото правоотношение. Релевира и оплакването, че въззивният съд не е извършил задълбочена и всестранна проверка на доводите на страните и събраните във връзка с тях доказателства, игнорирал е голяма част от тях, поради което решението е необосновано. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа жалбата и моли за нейното уважаване, ведно с присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - ТЕХ П. АД [населено място] не изразява становище по жалбата в срока по чл.287 ал.1 ГПК, нито изпраща свой представител в о.с.з. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното: С определение № 268/04.04.2016 г. по настоящото дело, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос, касаещ тълкуването на договор с оглед установяване действителната воля на страните във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД; както и предвид оплакванията за недопустимост на решението, за проверка дали съдът се е произнесъл по предявения иск. І. По допустимостта на обжалвания съдебен акт. Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, като нередовностите й са били отстранени своевременно, поради което СГС е бил надлежно сезиран да се произнесе с решение по спора и същото не се явява недопустимо на това основание. Не се констатира недопустимост на въззивното решение и с оглед оплакването, че съдът в нарушение на диспозитивното начало е разгледал непредявен иск. В исковата си молба ЕТ Р. Б. – М.-МД излага, че е сключил с ответника договор за сътрудничество и съвместна дейност от 01.07.2011 г. на обект: Автомагистрала „Т.-Оризово-Б.”, участък Л. 3 – „Нова З. – Я.”. В изпълнение на същия и по възлагане на ответника ищецът извършил услуги със собствен багер по три броя фактури, които са останали незаплатени. Ответникът е приел изпълнените от ищеца услуги с багер, видно от подписан между страните Акт обр.19 за извършени СМР, поради което дължи уговорената за тях цена, ведно със съответното обезщетение за забава. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил основателността на исковете частично с възражение, че за някои от отработените часове по фактурите липсват съставени двустранни протоколи. Евентуално прави възражение за прихващане с насрещно вземане в размер на 2 185 лв. В първото съдебно заседание след изслушването на доклада на съда възразява, че договорът от 01.07.2011 г. обективира възникнало наемно правоотношение, а не такова за изработка. За да достигне до атакувания краен резултат по спора, въззивният съд е квалифицирал основния иск по чл.266 ал.1 ЗЗД, след което е приел, че договорът, на който ищецът основава претенцията си, не е за изработка и исковете са неоснователни. Възприети са оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е изтълкувал вида на сключения договор. Видно от неговото съдържание, страните не са уговорили извършването на конкретни СМР, а предоставяне за възмездно ползване на багер по цени, съгласно приложение № 1. Постигнатото съгласие за изготвянето на двустранни протоколи за отчитане на извършените работи, въз основа на които ще се извършва плащането, не променя вида на договора, който е наемен. Възнаграждението е уговорено не според обема на извършени СМР, а според времето, за което е използвана наетата вещ. Ирелевантно за правната природа на договора било и обстоятелството, по какъв начин фактурите са били осчетоводени от ответника, както и чий служител е било лицето, управлявало багера. Следователно, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, като при това не му е дал различна от претендираната от ищеца правна квалификация и не е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, съгласно чл.6 ГПК, но е счел, че въведеното в предмета на спора основание на исковата претенция не се подкрепя от събраните по делото доказателства, което касае съществото на спора. При липса на соченото процесуално нарушение, неправилната правна квалификация на спорното право не е основание за недопустимост, а за неправилност на решението, в този смисъл вж. мотивите към ТР № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС. ІІ. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. В своята постоянна практика съставите на ВКС приемат, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, както следва: Договорните клаузи се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. При изясняване на действителната обща воля и характера на възникналото правоотношение, съдът трябва да приложи общото тълкувателно правило на чл.20 ЗЗД, но като допълващ фактор следва да отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти, като изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 10/07.09.2010 г. по т.д.№ 241/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 121/27.09.2013 г. по т.д.№ 621/2012 г. на ВКС, ТК, І г. о., решение № 220/31.07.2014 г. по гр.д.№ 6126/2013 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д.№ 1608/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и решение № 191/13.12.2016 г. по т.д.№ 3015/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. Към тази практика се присъединява и настоящият съдебен състав. ІІІ. По правилността на въззивното решение. С оглед отговора на правния въпрос се установява, че въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика при извършеното тълкуване на договора между страните от 01.07.2011 г., като е игнорирал част от договорните клаузи, не е преценявал същите в тяхната взаимна връзка и обусловеност, не е съобразил смисъла и целта на договора, както и начина на изпълнението му. Като краен резултат волята на страните е подменена, а съществуващото правоотношение - неправилно установено, което прави решението неправилно, поради допуснатото нарушение на закона при приложението на чл.20 ЗЗД. Видно от представения договор за сътрудничество и съвместна дейност, страните на първо място са декларирали намерението си да работят съвместно по реализирането на обект: Автомагистрала „Т.” /А-4/ „Оризово-Б.”, участък: Л. 3 „Нова З. – Я.”, като сътрудничеството се изразява в следното: Ищецът, в качеството си на изпълнител, предоставя на възложителя – ответник по делото, транспортни средства и оборудване, съгласно приложение № 1, неразделна част от договора /Багер К./, а възложителят се задължава да заплаща месечна наемна цена, съгласно приложение № 1 /24 лв. на човекочас/. Страните са договорили, че ще подписват приемо-предавателни протоколи за извършените работи, на база на които ще се осъществява заплащането по договора. По делото са представени такива протоколи, двустранно подписани, наименовани „Акт 19 за извършени СМР”, относно периодите 01-31.05.2012 г. и 01-30.06.2012 г., с посочена сума за плащане, на база уговорената единична цена от 24 лв./час и броя на отработените часове. Издадени са данъчни фактури за извършени услуги с багер, съответстващи на протоколите - № 102 от 31.05.2012 г. на стойност 6 969.60 лв., № 103 от 30.06.2012 г. на стойност 7 545.60 лв., както и № 104 от 18.07.2012 г. на стойност 3 225.60 лв., като по първата фактура е било извършено частично плащане. Фактурите са надлежно и своевременно осчетоводени от ответника, отразени са в дневника за покупките му, фигурират в подадена справка-декларация по ЗДДС и във връзка с тях ефективно е ползван данъчен кредит, видно от заключението по проведената ССЕ, кредитирано от съда и неоспорено от страните. При съобразяване на правилата за тълкуване на договорите, изяснени с практиката по реда на чл.290 ГПК, се налага изводът, че сключеният договор между страните е такъв за изработка по смисъла на чл.258 и сл. от ЗЗД, независимо, че се нарича „Договор за сътрудничество и съвместна дейност”, както и че паричната престация, дължима от ответника, е определена като „наемна цена”. Характерът на договора следва да се преценява с оглед обстоятелствата, че страните притежават качествата на възложител и изпълнител, че целта им е осъществяване на дейност по конкретен строителен обект /т.е. – СМР/, че работата ще се отчита с приемо-предавателни протоколи. Уговореното възнаграждение е не според обема извършената изкопна работа, а според отработените часове, но подобна уговорка е възможна, а и обичайна, предвид вида на работата. В допълнение, начинът на установяване между страните на изпълнението по договора /с актове обр.19/ и издадените в тази връзка фактури с основание „услуга с багер”, сочат недвусмислено, че е създадено правоотношение по договор за изработка. Установява се, че претендираните за заплащане СМР са приети и одобрени от ответника, с оглед доказателственото значение на счетоводно отразените фактури, тяхното надлежно деклариране и ползване на данъчен кредит, поради което исковата претенция с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за приетата работа се преценява като основателна. Досежно нейния размер на първо място следва да се посочи, че първостепенният съд е уважил възражението за прихващане със сумата 2 185 лв., която е приспаднал от общо дължимия размер от 13 341.40 лв. по трите фактури, като в тази част решението е влязло в законна сила. На следващо място, ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение за сумата от 2 470.20 лв. /дължима по първата фактура от 31.05.2012 г./, като в тази част то също е влязло в сила. Ето защо, искът следва да бъде уважен за сумата от 8 686.19 лв., ведно с дължимите лихви за забава върху главницата до предявяването на исковата молба в съда, установени от вещото лице в размер на 531.69 лв. Предвид изложеното до тук и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК, след отмяна на въззивното решение, следва да се постанови решение по същество в указания смисъл, доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по делото. С оглед изхода от спора, в полза на касатора следва да бъдат присъдени съдебно-деловодните разноски, съобразно представения списък по чл.80 ГПК и доказателствата за извършването им, както следва: 1 334.36 лв. за касационната инстанция, 1 200 лв. за въззивната и 2 010.46 лв. - за първата инстанция, или общо 4 544.82 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 27.11.2014 г. на СГС, ІІ-д ГО, постановено по в.т.д.№ 12820/2013 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ТЕХ П. АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на ЕТ Р. Б. – М.-МД [населено място], [община], представляван от Р. М. Б. с ЕГН [ЕГН], сумата 8 686.19 лв., представляваща възнаграждение по договор от 01.07.2011 г., за което са издадени фактури №№ 102/31.05.2012 г., 103/30.06.2012 г. и 104/18.07.2012 г., на основание чл.266 ал.1 ЗЗД; сумата 531.69 лв. – мораторна лихва за периода от 14.07.2012 г. до 02.01.2013 г., на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, както и сумата 4 544.82 лв. – съдебно деловодни разноски за всички инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: