Ключови фрази
Делба на наследство * придобивна давност


5
решение по гр.д.№ 1795 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
Р Е Ш Е Н И Е


№ 36

София, 11.04.2018 г.



В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Анета Иванова след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1795 по описа за 2017 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл.ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. Т. срещу решение № 30 от 27.01.2017 г. по в.гр.д.№ 106 от 2016 г. на Хасковския окръжен съд, гражданска колегия в частта му, с която е отменено решение № 218 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 395 от 2015 г. на Свиленградския районен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от М. В. Т. срещу И. А. И. иск за делба на втори жилищен етаж от построената в УПИ X.-372 в кв.6 по действащия план на [населено място] двуетажна жилищна сграда, гараж и кафе-аперитив, находящи се в югозападната част на имота и две масивни стопански постройки, граничещи с двуетажната жилищна сграда и УПИ X..
Касаторката М. В. Т. твърди, че решението на Хасковския окръжен съд в обжалваната част е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение за допускане до делба на горепосочените имоти.
В писмен отговор от 24.04.2017 г. ответникът по жалбата И. А. И. оспорва същата.
С определение № 600 от 19.12.2017 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд в обжалваната му част на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: по направено от сънаследник възражение за придобиване по давност в производство по предявен иск за собственост или делба, допустимо ли е съдът да зачете период на владение на сънаследника преди издаването на констативен нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК, в който на сънаследника са признати права по давност и наследство в съсобственост с други лица /останалите наследници/, както и по свързания с него въпрос: какво е доказателственото значение на издаден констативен нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК на името на всички наследници по отношение на претендирани само от единия наследник права върху наследствения имот, за който е издаден този нотариален акт.
По тези въпроси настоящият състав на ВКС приема следното: С подаването на молба за издаване на констативен нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК по давност и наследство всички наследници на собственика на имота, за който се иска издаването на този нотариален акт, фактически правят извънсъдебно признание относно това, че имотът е съсобствен между тях- че всеки от тях притежава съответна идеална част от имота съобразно наследствения му дял. Съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС това признание прекъсва осъществяваната от един от наследниците придобивната давност върху имота, за който се иска издаването на нотариалния акт по чл.587, ал.2 ГПК. Ето защо, при произнасянето си по направено възражение за придобиване на сънаследствен имот по давност от един от наследниците, съдът не може да зачете период на давностно владение на този наследник от преди издаването на констативния нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК.
Когато обаче констативният нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК е издаден по молба само на някои от наследниците, а наследникът, който твърди, че е придобил имота на основание давностно владение, не е подавал такава молба и не е участвал в охранителното производство по издаване на нотариалния акт по чл.587, ал.2 ГПК, признание на правото на собственост на останалите сънаследници от страна на този наследник не е налице. Поради това в този случай съдът може да зачете период на давностно владение на владеещия наследствения имот наследник за период от преди издаването на констативния нотариален акт, освен ако за този период не са налице други основания за спиране и прекъсване на давността.
Като въобще не е взел предвид и не е обсъдил доказателственото значение на представения от ищцата констативен нотариален акт № 162 от 28.03.2003 г., издаден в полза на наследниците на А. И. В.- А. Д. В., И. А. И. и В. А. А., по отношение на дворното място и изградената в него двуетажна жилищна сграда и същевременно е зачел период на давностно владение на И. А. И. върху втория етаж от сградата от преди издаването на констативния нотариален акт от 2003 г. /период на владение от 1995 г. до завеждане на исковата молба/, въззивният съд е постановил едно неправилно решение, което следва да бъде отменено.

Тъй като след отмяната на решението не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл.293, ал.3 ГПК настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.
Видно от исковата молба и отговора на исковата молба, не е спорно между страните, че дворното място- предмет на иска за делба е било собственост при условията на съпружеска имуществена общност на А. И. В., починал на 15.02.2000 г. и А. Д. В., починала на 01.05.2012 г.
Във връзка с направеното възражение за придобиване на изградените в това дворно място постройки на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато от 1995 г. до завеждане на иска, още в отговора на исковата молба ответникът И. А. И. е оспорил представения от ищцата нотариален акт за собственост № 162 от 28.03.2003 г., издаден в полза на всички наследници на А. В.. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, че при оспорване на признато с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК право на собственост, тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, в тежест на И. И. е било да ангажира доказателства, оборващи удостоверението на нотариуса в нотариален акт № 162 от 28.03.2003 г. за принадлежността на правото на собственост на всички наследници на А. И. В..

Ответникът И. И. обаче не е представил по делото такива доказателства:
1. Относно правото на собственост върху втория етаж от жилищната сграда: От удостоверение изх.№ И-6286 от 01.12.2015 г. на Дирекция „Местни данъци и такси и търговска дейност“ при Общинска администрация С. се установява, че дворното място и жилищната сграда са били декларирани първоначално от родителите на ответника И. И.- А. И. В. и А. Д. В., а на 01.01.2002 г. /след смъртта на А. В./ са били предекларирани като собственост на неговите наследници- съпругата му А. В., дъщеря му В. А. и сина му И. И.. За собствеността на наследниците на А. В. върху дворното място и жилищната сграда е бил издаден и констативен нотариален акт № 162 от 28.03.2003 г.
Твърдението на ответника И. И., че той е собственик на втория етаж от къщата, защото той е построил този етаж през 1997 г., е неоснователно поради следното: По делото е установено, че не И. И. е построил втория етаж от къщата. От показанията на свидетеля В. М. В. /участвал в строежа на тази къща/ се установява, че строежът на втория етаж от къщата започнал, когато И. И. бил на около 15 години; че И. И. може и да е участвал и помагал в строежа, но етажът бил построен от баща му А. В. до тухла и че по-късно И. И. извършил само довършителните работи. Дори и да се приемат за достоверни показанията на свидетелката М. И. Б., че вторият етаж от къщата бил построен от И. И., а не от баща му А. В., това не означава, че И. И. е придобил правото на собственост върху втория етаж от къщата поради следното: При безспорно установените по делото обстоятелства, че дворното място е било собственост на родителите на И. И. и че в негова полза не е било учредено право на строеж на втория етаж от къщата, независимо от кого е построен, този втори етаж е станал собственост на основание чл.92 ЗС по приращение на собствениците на дворното място /които към момента на изграждане на етажа са били родителите на И. И./.
Недоказано е и твърдението на ответника И. И., че баща му е предал владението върху втория етаж от сградата през 1995 г. и от тогава до настоящия момент той осъществява явно и непрекъснато владение върху тази част от жилищната сграда. Действително, според свидетелите В. М. В. и М. И. Б., бащата и майката на ответника споделяли, че къщата ще остане за сина им. Това обаче е било само едно бъдещо тяхно намерение, което те не са осъществили- не са прехвърлили имота на сина си по нотариален ред. Не се доказа и поради тези свои намерения родителите на И. И. да са предали на И. владението върху втория етаж от къщата. Напротив, всички свидетели са категорични, че едва след смъртта на А. В. през 2000 г. неговите наследници са си разпределили ползването на жилищната сграда: съпругата и дъщерята на А. В.- А. В. и В. А. живеели на първия етаж от къщата, а сина на А. В.- И. И. и семейството му живеели на втория етаж.
Не се доказа и че след смъртта на А. В. през 2000 г. И. И. да е осъществил действия, с които да е демонстрирал пред останалите наследници на баща си /майка си А. В. и сестра си В. А./, че установява собствено владение върху втория етаж от сградата, тоест че преобръща държането на притежаваните от останалите наследници идеални части от втория етаж от сградата във владение. Няма доказателства И. И. да е заявявал пред майка си и сестра си, че вторият етаж е само негов и да ги е гонил от там. Напротив, от показанията на свидетелите Тана З. С., С. М. А., М. И. Б. се установява, че от 1995-1996 г. до смъртта си през 2014 г. сестрата на ответника И. И. и майка на ищцата М. Т.- В. А. А. живеела в [населено място], в процесната къща, заедно с брат си И. И. и неговото семейство /отсъствала само по няколко месеца, когато ходела да работи в Гърция, от където изпращала пари на брат си за разходите за отопление на къщата- за ток и за дърва/. До смъртта си през 2014 г. В. А. била в добри отношения с брат си, никога не се е карала и не е имала никакви проблеми с него.
Не на последно място, не се установи ответникът И. И. да се е позовал на давността преди завеждане на настоящото дело- чрез предявяване на иск за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт. Последното е сторено от другите наследници с издаването на нотариалния акт № 162 от 28.03.2003 г.
2. Относно правото на собственост върху гаража: Както бе посочено и по-горе, безспорно между страните е, че гаражът е построен върху дворно място, собственост на наследодателите на страните А. В. и А. В.- баба и дядо на ищцата и родители на ответника. Тъй като за построяването му няма учредено право на строеж, на основание чл.92 ЗС този гараж е станал собственост по приращение на собствениците на дворно място, независимо от това кой го е построил. Поради това неоснователно е твърдението на ответника И. И., че е собственик на този гараж, тъй като го е построил през 2000 г.
Недоказано е и възражението му за придобиване на гаража по давностно владение, осъществявано от него в продължение на повече от 10 години след построяването на гаража през 2000 г. Във връзка с това възражение по делото не са събрани никакви доказателства. Никой от разпитаните по делото свидетели не е свидетелствал И. И. да е владял този гараж в продължение на повече от 10 години. Единствено свидетелят Вели В. твърди, че гаражът е бил построен от И. И. и се ползвал от него за колите му, но не споменава кога е построен този гараж, за да може да се прецени дали от построяването му до завеждане на делото е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на давностно владение. Дори и да се приеме, че след смъртта на баща му през 2000 г. И. И. непрекъснато е ползвал гаража, не е установено той да е преобърнал държането на този гараж във владение- не се доказа да е предприел действия, с които ясно и недвусмислено да е демонстрирал през майка си А. В. и пред сестра си В. А., че счита гаража само за негова собственост.
3. Относно правото на собственост върху постройката, ползвана за кафе-аперитив: Както бе посочено и по-горе, безспорно между страните е, че тази постройка е изградена върху дворно място, собственост на наследодателите на страните А. В. и А. В.. Тъй като за построяването й няма учредено право на строеж, на основание чл.92 ЗС тази постройка е станала собственост по приращение на собствениците на дворно място, независимо от това кой я е построил. Поради това неоснователно е твърдението на ответника И. И., че е собственик на тази постройка, тъй като я е построил след 2000 г.
Още повече, че от показанията на свидетелите Тана С. и Вели В. се установи, че постройката, ползвана за кафе-аперитив, е била построен още през 1985-1986 г. от бащата на И. И.- А. В. и в нея А. В. продавал алкохол.
Неоснователно е и възражението на И. И., че е придобил тази постройка по давност, тъй като я е ползвал непрекъснато от построяването й до завеждане на делото. Както бе посочено по-горе, от показанията на свидетелите Т. С. и В. В. е установено, че тази постройка е била ползвана от бащата на ответника А. В. до смъртта му през 2000 г. Следователно ответникът И. И. е установил фактическа власт върху постройката най-рано през 2000 г., след смъртта на баща си. Тъй като към този момент постройката вече е била сънаследствена между него, майка му и сестра му, И. И. е бил владелец на своите идеални части от тази постройка и държател на идеалните части на останалите наследници- майка си А. В. и сестра си В. А.. За да установи владение върху цялата постройка, И. И. е следвало да демонстрира ясно пред останалите наследници намерението си да свои този имот. Такива действия обаче И. И. не е предприел. От събраните по делото свидетелски показания не се установи И. И. да е заявявал пред майка си и сестра си, че счита ползваната за кафе-аперитив постройка за своя изключителна собственост и да не ги е допускал до тази постройка. Напротив, според свидетелите В. А. /сестрата на ответника и майка на ищцата/ също водела в тази постройка свои гости да пият кафе и И. И. никога не е възразявал срещу това.
4. Относно правото на собственост върху двете стопански постройки: Както бе посочено и по-горе, безспорно между страните е, че тези постройки са построени върху дворно място, собственост на наследодателите на страните А. В. и А. В.. Тъй като за построяването им няма учредено право на строеж, на основание чл.92 ЗС тези постройки са станали собственост по приращение на собствениците на дворно място, независимо от това кой ги е построил. Поради това неоснователно е твърдението на ответника И. И., че е собственик на тези постройки, тъй като ги е построил след 2000 г.
Неоснователно е и възражението на И. И., че е придобил тези постройки по давност, тъй като ги е ползвал непрекъснато от построяването им до завеждане на делото. По делото няма никакви доказателства затова. Нито един от разпитаните свидетели не е свидетелствал затова кой е ползвал тези постройки от изграждането им до завеждане на настоящото дело.
Предвид на всичко гореизложено настоящият състав на ВКС приема, че и към настоящия момент спорните обекти /втори етаж от жилищната сграда, гараж, кафе-аперитив и две стопански постройки/ са съсобствени между наследниците на А. В. и А. В.: сина им И. И. и внучка им М. Т. /дъщеря на починалата им дъщеря В. А./. Поради това тези обекти следва да бъдат допуснати до делба между И. И. и М. Т. при равни квоти.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 30 от 27.01.2017 г. по в.гр.д.№ 106 от 2016 г. на Хасковския окръжен съд, гражданска колегия В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която е отменено решение № 218 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 395 от 2015 г. на Свиленградския районен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от М. В. Т. срещу И. А. И. иск за делба на втори жилищен етаж от построената в УПИ X.-372 в кв.6 по действащия план на [населено място] двуетажна жилищна сграда, гараж, кафе-аперитив и две масивни стопански постройки в същото УПИ и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА съдебна делба между М. В. Т.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл.Стара З., [улица] И. А. И.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] при равни квоти на следните имоти: втори етаж от двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 108 кв.м., гараж и кафе- аперитив, находящи се в югозападната част на имота и две масивни стопански постройки, граничещи с двуетажната жилищна сграда и УПИ X., всички построени в УПИ X.-372, кв.6 по плана за регулация и застрояване на [населено място], одобрен със заповед № 602 от 22.11.1993 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.