1 Р Е Ш Е Н И Е № 14 град София, 10 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ : ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Калин Софиянски, като разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 957 /2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационна жалба на адвокат М. К. - защитник на подсъдимия А. А. Д., срещу въззивно решение № 32/09.07.2021 г., постановено по ВНОХД № 254/2021 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК. В писмено допълнение към касационната жалба се сочат подробни доводи относно наличието на наведените касационни основания. Оплакването на касационния жалбоподател за допуснати при разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила е насочено към дейността на въззивния съд при изграждане на вътрешното му убеждение с довод за обосноваване на решението с доказателства, които не са събрани по предвидения в НПК. Неправилното приложение на материалния закон се аргументира с обективна невъзможност на приетото от съдилищата наличие на двата квалифициращи признака за престъплението по чл.150, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК – употреба на сила и едновременно използване на безпомощно състояние на пострадалата, както и с липсата на доказателства за пряк умисъл за убийство относно престъплението по чл.116, ал.1,т.5 и т.6, вр. чл.115, вр. чл.20, ал.2 от НК. Явната несправедливост се претендира със съображения, че не е отчетена в достатъчна степен младата възраст на подсъдимия Д., който към инкриминираната дата не е навършил 19 години. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд и алтернативно намаляване на определените наказания. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите А. А. Д. и А. С. А. и защитниците им – адвокат М. К. за първия и адвокат Г. З. за втория подсъдим, се явяват лично и заявяват, че поддържат подадената от адвокат К. касационна жалба и писменото допълнение към нея, както и направените алтернативни искания по изложените в тях съображения. В последната си дума пред ВКС подсъдимият А. Д. моли за отмяна на присъдата или намаляване на наказанието, а подсъдимият А. А. заявява, че няма какво да каже. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като намира, че липсват съществени нарушения на процесуалните правила, законът е приложен правилно, а наложените наказания на подсъдимите са правилно определени при условията на чл.54 от НК и справедливо отмерени, поради което намира, че касационната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна, а решението на въззивния съд да се остави в сила. Гражданските ищци и частни обвинители Х. Х., Ж. М., лично и като законен представител на В. И., С. П., Д. К., лично и като законен представител на Я. Я., Х. Я., Д. П. и поверениците им адвокатите Д. С. и М. И., не се явяват пред ВКС, редовно призовани. В постъпило писмено становище от поверениците се оспорва основателността на касационната жалба с аргументи, че съдилищата са съобразили събраните по делото доказателства, правилно са приложили закона, не са допуснати посочените в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила, наложените наказания с оглед тежестта на извършените престъпления са справедливи, а обезщетенията по уважените граждански искове с оглед дълбоката връзка на пострадалата с гражданските ищци и частни обвинители са справедливи. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 260013/25.02.2021 г., постановена по НОХД № 227/2020 г. на Окръжен съд – гр. Хасково, подсъдимите А. С. А. и А. А. Д. са признати за виновни в това, че 1. В нощта на 15.03.2019 год. срещу 16.03.2019 год. в [населено място], в съучастие като съизвършители, извършили действия с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление с навършилата 14 - годишна възраст В. Г. Х., [дата на раждане] , като деянието е осъществено чрез употреба на сила и използване на безпомощното й състояние, поради което и на основание чл.150, ал.1, пр.1-во и пр. 3-то НК, вр.чл.20, ал.2, вр.чл.54 НК им е наложено наказание шест години лишаване от свобода за всеки от тях; 2. По същото време и място се съвкупили с В. Г. Х., като я принудили към това със сила и деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл.152, ал.3, т.1, вр.ал.1, т.2, пр.1-во, вр.чл.54 НК им е наложено наказание десет години лишаване от свобода за всеки от тях, като са оправдани по предявеното обвинение за това деянието да е извършено помежду им в съучастие като съизвършители; 3. По същото време и място, в съучастие като съизвършители, умишлено умъртвили В. Г. Х., като убийството е на лице, което се намира в безпомощно състояние и е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 5 и т.6, пр. 3, вр. чл. 115, вр. 20, ал.2 вр. чл. 54 НК им е наложено наказание двадесет години лишаване от свобода за всеки от тях, като са оправдани по първоначално предявеното обвинение за това деянието да е извършено и по особено мъчителен за убитата начин по чл. 116,ал.1,т.6 пр. 2-ро НК. На основание чл. 23 НК на всеки от подсъдимите А. А. и А. Д. е наложено едно общо наказание в размер на най - тежкото от така наложените им наказания, а именно по двадесет години лишаване от свобода, като е постановено да го изтърпят при първоначален „строг“ режим. На основание чл.59, ал.1 НК съдът е постановил да се приспадне времето, през което двамата подсъдими са били задържани и по отношение на тях е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 19.03.2019год. до влизане на присъдата в сила. Първоинстанционният съд е уважил частично предявените от гражданските ищци и частни обвинители граждански искове, като е осъдил подсъдимите А. А. и А. Д. да платят солидарно обезщетения за неимуществени вреди от престъпната им деятелност, както следва: 1. На гражданския ищец и частен обвинител Х. М. Х. - сума в размер на 2000 (две хиляди) лева; 2. На гражданския ищец и частен обвинител Д. Г. П. - сума в размер на 10 000 (десет хиляди) лева; 3. На гражданския ищец и частен обвинител Д. Х. К. - сума в размер на 50 000 (петдесет хиляди) лева; 4. На гражданския ищец и частен обвинител – малолетния Я. Н. Я., чрез неговата майка и законен представител Д. Х. К. - сума в размер на 15 000 (петнадесет хиляди) лева; 5. На гражданския ищец и частен обвинител Х. Н. Я. - сума в размер на 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева 6. На гражданския ищец и частен обвинител С. Г. П. - сума в размер на 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева; 7. На гражданския ищец и частен обвинител Ж. Х. М. - сума в размер на 50 000 (петдесет хиляди) лева; 8. На гражданския ищец и частен обвинител – малолетната В. Д. И., чрез нейната майка и законен представител Ж. Х. М. - сума в размер на 15 000 (петнадесет хиляди) лева. Първоинстанционният съд е постановил подсъдимите А. и Д. да платят присъдените обезщетения ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 16.03.2019г. до окончателното им изплащане и е отхвърлил гражданските искове в останалата им част до предявените размери като неоснователни. Съдът се е произнесъл за веществените доказателства и на основание чл.189, ал.3 от НПК осъдил подсъдимите да платят направените деловодни разноски, както и съответната държавна такса върху уважените искове - в размер на по 3840лв. всеки един от тях. С обжалваното въззивно решение присъдата на Окръжен съд – гр. Хасково е потвърдена изцяло. Подсъдимият А. А. и защитникът му адвокат Г. З., както и гражданските ищци и частни обвинители не са обжалвали въззивното решение. Касационната жалба на защитника на подсъдимия А. Д. – адвокат М. К. е подадена в законоустановения срок по чл.350, ал.2 от НПК, от активно легитимирана страна и срещу оспорим по касационен ред съдебен акт по чл.346, т.1 от НПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба се преценява за неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Приоритетното му разглеждане се обуславя от принципното положение, че само в рамките на правилно установените фактически положения по законосъобразния процесуален ред е допустимо да се обсъжда приложението на закона и справедливостта на наложените наказания, каквито са основните оплаквания на касатора. С оглед обхвата на касационния контрол следва да се посочи, че с отправената в допълнението към касационната жалба критика към въззивния съд, че не положил усилия за установяване на причините за противоречията в обясненията на подсъдимите и за установяване на действителните факти и изразявайки несъгласие с оценката на доказателствата и с преценката на съдилищата да се доверят на обясненията на подсъдимите А. и Д. от досъдебното производство и тези на подсъдимия Д., дадени пред първоинстанционния съд, на практика се претендира фактическа необоснованост на обжалваното решение, а с оглед резултата от въззивната проверка и на потвърдената с него първоинстанционна присъда. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това твърденията на касационния жалбоподател за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, включително относно участието на подсъдимите А. и Д. в деянията, предмет на обвинението за осъществени от двамата на едно и също място и по едно и също време блудство, изнасилване и убийство на пострадалата В. Х.. Също така ВКС не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. В настоящия случай, проверката на обжалвания съдебен акт в рамките на наведените от касатора доводи сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допуснати при постановяването му, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Въззивният съд не е намерил основание да упражни правомощието си по 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК и да установи нови фактически положения, различни от възприетите от първата инстанция, като обратно на посоченото в допълнението на касационната жалба всички доказателствени материали, с които е обосновал обжалваното решение, са събрани по предвидения в НПК ред - в хода на първоинстанционното и допълнително въззивно следствие. Конкретно оспорените обяснения на подсъдимите от досъдебното производство, с които двамата са направили пълни самопризнания по всеки пункт от обвинението, не са приобщени към доказателствената съвкупност от въззивния съд без процесуално основание, както неправилно счита касационният жалбоподател. Въззивният съд е дал възможност на подсъдимите да дадат обяснения по обвинението и след като двамата са отказали, на основание чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.4 от НПК е прочел обясненията им от досъдебното производство. Непосредствено след това двамата подсъдими поотделно заявили пред съда, че прочетените обяснения възпроизвеждат данните, които те действително са съобщили в досъдебното производство (вж. протокол от съдебно заседание на въззивната инстанция от 10.06.2021г. – л.68 от ВНОХД № 254/2021г. на Апелативен съд – гр. Пловдив). Поради това въззивният съд неоснователно е упрекнат, че е прочел и кредитирал обясненията на подсъдимите, дадени в качеството им на обвиняеми в досъдебното производство в нарушение на процесуалните правила. Направеният от подсъдимите изричен отказ пред въззивния съд да дадат обяснения е достатъчен за приложението на чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.4 от НПК, ерго за приобщаване на обясненията им от досъдебното производство към доказателствената съвкупност, чрез прочитането им в съдебно заседание и то независимо от факта, че съдебното производство пред първоинстанционния съд е протекло по реда на диференцираната процедура по чл.371,т.1 от НПК. Това е така, защото от една страна оспорените обяснения, макар и източник на преки доказателства за авторството и вината на подсъдимите, не стават автоматично част от доказателствената съвкупност в съдебната фаза на процеса поради проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл.371,т.1 от НПК (аргумент от чл.373, ал.3 от НПК и протоколно определение от 09.07.2020г., видно от което на основание избраната от защитата процедура по чл.371,т.1 от НПК съдът правилно е приобщил само показанията на посочените свидетели, но не и обясненията на подсъдимите от досъдебното производство – вж. л.64 от НОХД №227/2020г. на ОС-Хасково). От друга страна, този доказателствен подход на въззивния съд е в пълно съответствие с визираните в чл.13 и чл.14 от НПК основни принципи на наказателния процес за разкриване на обективната истина и вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Поради това, като е ценил наред с останалия доказателствен материал и обясненията на подсъдимите от досъдебното производство, с които двамата са направили подробни и пълни самопризнания по всички релевантни към предмета на доказване по чл.102 от НПК факти (вж. л.60-61, т.1 от ДП за подсъдимия Д. и л.75-76, т.1 от ДП за подсъдимия А.) въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора съществено нарушение на процесуалните правила. Контролираната инстанция не е пренебрегнала и забраната по чл.116, ал.1 от НПК решението да се основава само на самопризнанията на подсъдимите, тъй като в изпълнение на задължението си по чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК и чл.116, ал.2 от НПК в мотивите на атакувания съдебен акт въззивният съд е посочил съответствието им с другите доказателствени материали, в това число данните от свидетелските показания и веществените доказателства, както и многобройните експертни заключения и конкретно заключенията на СМЕ и ДНК експертизи, които установяват механизма на уврежданията на пострадалата и съпричастността на подсъдимите по описания от тях начин в оспорените от защитата обяснения от досъдебното производство. Несъстоятелен е и доводът в допълнението към касационната жалба, че контролираният съд не е изяснил причините за противоречията между прочетените на основание чл.279 от НПК обяснения на подсъдимите и дадените от подсъдимия Д. обяснения пред първоинстанционния съд. Въпросното оплакване не е конкретизирано, както изисква чл.351, ал.1 от НПК и не се потвърждава от съдържанието на обжалваното решение и това на коментираните обяснения, поради което също се преценява като неоснователно. Не е посочено в какво касаторът съзира противоречия между двете групи гласни доказателствени средства, поради което доводът не може да получи по-задълбочен отговор. Освен това от сравнителния прочит на тези обяснения не се установяват такива непреодолими противоречия, които да правят едните или другите недостоверни поради съдържащи се в тях взаимноизключващи се твърдения. Както се изтъкна, подсъдимите са заявили изрично пред въззивната инстанция, че потвърждават прочетеното съдържание на приобщените по реда на чл.279 от НПК техни самопризнания, съответно кредитирани от въззивния съд при обосноваване на извода за доказаност на обвинението от фактическа и правна страна. Единствената разлика между дадените от тях обяснения в досъдебното производство и тези, които подсъдимият Д. е дал пред първоинстанционния съд (другият подсъдим А. не е давал обяснения пред съдилищата) се изразява в това, че първите са много по-подробни. Същевременно дадените пред окръжния съд обяснения от подсъдимия Д., макар да са по-оскъдни, аналогично и категорично потвърждават извършването на инкриминираните деяния и участието на двамата подсъдими в тях по начина, който поддържа държавното обвинение относно всеки съставомерен признак на разследваните престъпления. Поради това поставянето на самопризнанията на подсъдимите от досъдебното производство в основата на фактическите изводи, за което апелативният съд е изложил подробни съображения сочещи внимателна оценка за достоверност и съвкупна преценка за кореспонденцията им с други доказателствени източници, не може да се приеме като съществено нарушение на процесуалните правила, както се сочи в допълнението към касационната жалба, което да обуслови отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно относно всяко престъпление от съвкупността, което изключва касационното основание на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Не почива на обективен прочит на установените факти, както и на закона и съдебната практика възражението, че е обективно невъзможно съставът на блудството по чл.150, ал.1, предл. първо и предл. трето, вр. чл.20, ал.2 от НК, да се осъществи едновременно с два квалифициращи признака, а именно, чрез употреба на сила и същевременно с използване на безпомощното състояние на жертвата, както са приели съдилищата. По делото е установено, че пострадалата Х. е била заварена от подсъдимите лежаща на тротоара в тежко алкохолно опиянение и спяща, което несъмнено обосновава квалифициращото обстоятелство относно използването на безпомощното състояние на жертвата. В тази връзка уместно първоинстанционният съд се е позовал на задължителна съдебна практика (ППВС №2/1957г.), а въззивният съд на конкретна практика на ВКС в същата насока. Установено е също, че подсъдимите предприели блудствените действия спрямо пострадалата след като въпросното безпомощно състояние обективно е било налице. Х. се събудила, когато подсъдимите предприели блудствените действия спрямо нея и започнала да се съпротивлява и да вика „оставете ме“ (вж. обяснения на подсъдимия Д. в съдебно заседание пред първоинстанционния съд – л.208 от НОХД №227/2020г. на ОС-Хасково и прочетените на основание чл.279, ал.2, вр. с ал.1, т.4 от НПК обяснения на подсъдимите на л.60 и л.75, т.1 и от ДП). Тази последваща реакция на пострадалата след събуждането й е била предпоставена от употребената спрямо нея сила от страна на извършителите и очевидното й несъгласие с осъществените спрямо половата й неприкосновеност блудствени действия от тяхна страна, защото съпротива иначе не би имало. Освен това двамата подсъдими са заявили пред разследващия орган, че едновременно са я биели по лицето, като в обясненията си пред първоинстанционния съд подсъдимият Д. също потвърждава, че са я удряли. Тези действия обосновават и второто квалифициращо обстоятелство – употреба на сила, както правилно са приели съдилищата. От значение в случая е, че: 1/ не извършителите са я привели в такова безпомощно (пияно и спящо) състояние и 2/ във времево отношение употребата на сила е последваща и е била провокирана от събуждането на пострадалата и опитите й да им се противопостави. Само привеждането на пострадалата в безпомощно състояние от извършителите, чрез употреба на сила, може да доведе до отпадане на едното квалифициращо обстоятелство, както счита защитата, но случаят не е такъв. Хронологично жертвата е била в безпомощно състояние още преди началото на изпълнителното деяние и по причини извън поведението на подсъдимите, а употребата на сила също е обективно установен факт, осъществен по-късно, но също по време на изпълнителното деяние. Поради това правилното приложение на материалния закон не предполага от правната квалификация по чл. 150 от НК да отпадне едното, а още по-малко и двете коментирани квалифициращи обстоятелства. От значение за този извод е, че пострадалата не е изпаднала в безпомощно състояние по причина на дееца т.е. не подсъдимите са я привели в такова, чрез употреба на сила, а същото е резултат от употребата на алкохол и заспиването й на тротоара. Едва след това е осъществено и второто квалифициращо обстоятелство. В подкрепа на този извод са и разясненията на вещото лице Еленски пред първоинстанционния съд по СМЕ, съгласно които има разлика между безпомощно и безсъзнателно състояние, като само при последното е изключена възможността за оказване на съпротива и изпитване на болки. Следователно, макар в началото пострадалата да е била в пияно/безпомощно състояние, тя е могла да изпитва болки и да се съпротивлява на насилническите действия на подсъдимите, особено след като се е събудила от извършването им. С други думи, в процесния случай едното не изключва другото квалифициращо обстоятелство. Впрочем в цитираното в мотивите на първоинстанционната присъда ППВС №2/1957г. като пример за безпомощно състояние изрично е посочено и лице, което спи. Поради това употребената от подсъдимите след събуждането на пострадалата сила следва да бъде отчетена от съдилищата като квалифициращо обстоятелство наред с безпомощното състояние на жената, както правилно са приели съдилищата. Характеристиката на изпълнителното деяние на престъплението по чл.116, ал.1, т.5 и т.6, вр. чл.115, вр. чл.20, ал.2 от НК, осъществено чрез нанасяне на последователни многобройни удари от подсъдимите, описани от вещото лице като „травматични и наслагващи се“ в областта на главата и краката на пострадалата, довели до множество наранявания, правилно са мотивирали съдилищата да приемат, че убийството е извършено при форма на вината пряк умисъл. Последователна е съдебната практика, че изводите за субективната страна на престъплението (формата на вина - пряк или евентуален умисъл), следва да се основават не само върху обясненията на подсъдимите, а върху комплексното обсъждане на всички обстоятелства, изведени от доказателствената съвкупност, които индивидуализират деянието - интензитета и характера на задружната причинителска деятелност, обусловени от насоката, мястото на упражнено въздействие, използваните средства и конкретен способ за причиняване на уврежданията (ППВС № 14/1963 г. и ППВС № 2/1957 г. „По някои въпроси на умишлените убийства”). Тези принципни положения са съобразени от предходните инстанции при изграждане на изводите за умисъла на подсъдимите. В съдебно заседание вещото лице Еленски категорично е потвърдило заключението на СМЕ за причината за смъртта на пострадалата, а именно комбинацията от кръвозагуба, травматичен шок и закрита черепно-мозъчна травма, както и причинната връзка между тях и причинените увреждания от многобройните и нанесени със сериозна сила удари в областта на главата и двата крака на пострадалата (вж. л.130 от НОХД №227/2020г. на ОС-Хасково и л.9, т.22 от ДП). Поради това възраженията в допълнението към касационната жалба в обратна насока са неоснователни. Особеностите на конкретно установеното субективно съставомерно поведение на подсъдимите изключва преквалифициране на убийството като такова по чл.124 от НК (причиняване на смърт по непредпазливост при умишлено нанесена телесна повреда), както пледира защитника на необжалвалия подсъдим А. пред ВКС. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касаторът – защитник не конкретизира кое наказание оспорва – всяко от наложените на подсъдимия Д. наказания за трите престъпления от съвкупността или общото такова по чл.23 от НК, като аргументира явната несправедливост с довода, че съдилищата са наложили на двамата подсъдими „абсолютно еднакви“ наказания без да отчетат, че Д. е нямал навършени 20 години към инкриминираната дата. Действително същият е [дата на раждане] т.е. около три години е по-млад от подсъдимия А. и към момента на деянията е бил на 18 години и пет месеца. Това не е достатъчно за определяне на по-леко наказание от това на подсъдимия А., включително и на основание посочената в допълнението към касационната жалба разпоредба на чл.38, ал.2 от НК, тъй като същата е относима само към наказанието доживотен затвор без замяна, каквото алтернативно е предвидено за извършеното от подсъдимия Д. убийство, но не е наложено от нито една от двете предходни инстанции. Въззивният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за индивидуализация на наказанията, както и изрично в достатъчна степен младата възраст на подсъдимия Д., но същевременно е отчел отегчаващи отговорността обстоятелства със значителна тежест, като например високия интензитет на агресия, упоритостта при извършване на деянията, времето, мястото и обстановката, употребата на алкохол от подсъдимия Д., както и проявената наглост при срещата на двамата подсъдими с полицейските служители, на които обещали да приберат пострадалата в дома й, когато полицаите ги видели да я влачат по тротоара. Освен това по делото е установена аналогична активност от подсъдимите при осъществяване на всяко от инкриминираните съучастнически деяния. Аргумент настоящата инстанция да не се съгласи с тезата на защитата за намаляване на наказанието на подсъдимия Д. поради младата му възраст е и неотчетената от въззивния съд изключителна бруталност, която този подсъдим е проявил към жертвата. За разлика от подсъдимия А. той не само е нанасял удари на пострадалата докато двамата са блудствали и са я изнасилвали, но запалил косата й с клечка от кутия кибрит. Само поради обилната кръв, която започнала да тече от главата й от побоя, огънят е бил потушен (вж. л.60, т.1 от ДП). Тази ненужна за съставомерния вредоносен резултат агресия от страна на подсъдимия Д. е достатъчна за определяне на еднакво тежки наказания на двамата подсъдими, независимо от разликата във възрастта им в полза на подсъдимия Д.. Освен това по делото са събрани обективни данни, също неотчетени от въззивния съд, които допълнително характеризират негативно подсъдимия Д. като личност. Видно от показанията на свидетеля К. Я., от когото двамата подсъдими закупили алкохол преди деянието, те са били „арогантни“ и всяка вечер “пияни“ (вж.л.98 от НОХД №227/2020г. на ОС-Хасково). Според заключението на комплексната психолого-психиатрична експертиза подсъдимият Д. е опасен за околните, но не по медицински причини т.е. не се нуждае от лечение (вж. л.188, т.2 от ДП и разясненията на вещите лица в съдебно заседание пред първоинстанционния съд – л.123 от НОХД №227/2020г. на ОС-Хасково). При това положение наложеното на подсъдимия Д. общо най-тежко измежду определените му наказания за престъпленията от съвкупността наказание от двадесет години лишаване от свобода, което е в горната граница на предвиденото най - леко от трите алтернативни наказания по чл.116, ал.1 от НК, не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК. Въпреки младата възраст на подсъдимия Д., проявената от него по-висока степен на агресия и бруталност към жертвата дават основание настоящият касационен състав да се съгласи с инстанционните съдилища, че така наложеното наказание за убийството, което се явява и правилно определено като общо (най-тежко) на основание чл.23 от НК наказание, е съответно на извършеното, поради което не е явно несправедливо и допълнителното му намаляване, както настоява касационният жалбоподател е неоснователно в контекста на чл.54, ал.1 и ал.2 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 32 от 09.07.2021 г. по ВНОХД № 254/2021 г. на Апелативния съд в гр. Пловдив. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.