Р Е Ш Е Н И Е № 232 гр. София, 14.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева 2. Жанина Начева при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Долапчиев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 725 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на частните обвинители, чрез съответния им повереник, против решение № 77 от 2.05.2018 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 354/2018 г. В жалбата на частните обвинители А. М. А. и Д. А. М. се твърди, че съдът е нарушил материалния закон, тъй като при особено тежък случай на престъпление се е отклонил от минимално предвидения размер без да са налице многобройни и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства; че в решението си е развил бланкетните мотиви на първоинстанционния съд за превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, неоснователно съобразявайки полаганите грижи от подсъдимия за сина си, макар да е нормално когато има нужда всеки родител да полага грижи за детето си; че не е отчел отегчаващите отговорността обстоятелства - причинената смърт на три лица, а на друго – телесни увреждания, процесуалното поведение на подсъдимия на досъдебното производство и липсата на разкаяние от негова страна; че заниженото по размер наказание от три години лишаване от свобода с отложено изпълнение не би постигнало нито индивидуалната, нито генералната превенция спрямо водач, който е извършил груби нарушения на правилата за движение по пътищата, управлявал е автомобила със скорост не само превишена, но и несъобразена с условията на пътя. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за да бъде увеличено както наказанието лишаване от свобода, така и предвиденото по чл. 343г НК. В жалбата на частните обвинители А. Б. М. и М. А. А., лично и като законен представител на М. О. Д., се твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на материално правната разпоредба на чл. 54 НК и изискванията за съответствие между наказанието и обществената опасност на деянието и на дееца; че в нарушение на чл. 14 НПК не е разгледал делото обективно, всестранно и пълно в аспекта на чл. 36 и чл. 66 НК; че при индивидуализация на наказанието не е взел предвид специфичните особености на деянието – грубото нарушение на правилата за движение по пътищата, причинената от подсъдимия смърт на три лица и средни телесни повреди на собствения си син Д. Д. Х., значителния брой административни наказания за нарушения по ЗДП, едно от които за превишена скорост; че не е отчел като отегчаващо обстоятелство липсата на негативни фактори, рефлектиращи върху емоционалното и психическо състояние на подсъдимия към момента на злополуката и дързостта, която той е проявил при движение с изключително висока скорост при съществуващите благоприятни условия на пътя; че съвкупността от тези отегчаващи обстоятелства е следвало да мотивира наказание в максимално предвидения размер, който на основание чл. 58а НК да се намали с една трета; че с условното наказание съдът е проявил неоправдана снизходителност, поставил е акцента върху индивидуалната, но е игнорирал генералната превенция. Направено е искане за изменение на решението и постановяване от Върховния касационен съд на друго решение, с което да увеличи наказанието над средния предвиден размер и да отмени условното осъждане на подсъдимия. В съдебно заседание поверениците на жалбоподателите (адв. Д. и адв. В.) поддържат съответно подадената жалба с пълния обем от доводи, изложените в нея. Повереникът (адв. Я.) на необжалвалите частни обвинители пледира за потвърждаване на въззивното решение. Защитникът (адв. С.) на подсъдимия преценява жалбите като неоснователни и моли решението да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че наказанието е явно несправедливо. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 23 от 1.06.2017 г. на Силистренския окръжен съд по н. о. х. д. № 41/2017 г. подсъдимият Д. Х. Б. е признат за виновен в това, на 23.07.2016 г. на път ІІ-71, км. 22+30, след разклона за [населено място], обл. С., при управлението на моторно превозно средство - л. а. „БМВ” с рег. [рег.номер на МПС] да е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 ЗДП и по непредпазливост да е причинил смъртта на А. Р. Б., А. Х. М. и О. Д. А., както и тежка телесна повреда на Д. Д. Х., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б” НК и чл. 58а НК е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за четири години и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години на основание чл. 343г НК. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 77 от 2.05.2018 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 354/2018 г. присъдата е потвърдена. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Независимо от отбелязаните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК, жалбоподателите са развили единствено доводи в подкрепа на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наказанието. Като цяло тези доводи съвпадат по съдържанието си, а това позволява жалбите да бъдат разгледани заедно. При разрешаване на въпроса за наказанието Варненският апелативен съд се е съгласил с преценката на първоинстанционния съд относно установените по делото обстоятелства със значение при индивидуализацията. Доводите, които жалбоподателите противопоставят, че съдът не е могъл да включи в категорията на смекчаващите отговорността обстоятелства полаганите от подсъдимия грижи за сина си, а като отегчаващи е пропуснал да определи налаганите административни наказания по ЗДП, процесуалното поведение в хода на досъдебното производство и липсата на разкаяние, не могат да бъдат възприети. Семейното положение и установените от съда грижи, които подсъдимият като единствен родител и при съвместното им съжителство е оказвал на сина си в хода на провеждано лечение след ново пътнотранспортно произшествие, характеризират в положителна светлина личността на дееца. Затова посоченото обстоятелство със силата на смекчаващо е намерило точното си място и адекватно изражение. Поначало в наказателния процес подсъдимият няма задължение да признава вина и да демонстрира разкаяние или критичност. Конкретното му поведение в процеса е израз на правото на защита, гарантирано от НПК. Липсата на разкаяние, съжаление или критичност са факти, които не могат да отегчават наказателноправното му положение. Обратното би могло само да го облекчи. Ето защо изразеното разкаяние правилно е било отчетено като обстоятелство, смекчаващо отговорността на подсъдимия. Общо формулираното твърдение в жалбата за пропуск да се вземе предвид процесуално поведение на подсъдимия на досъдебното производство, не позволява то да бъде въобще проверено. Неоснователен е и отправеният упрек, че при индивидуализация на наказанието не било съобразено психологическото или емоционално състояние на подсъдимия, което и според жалбоподателите не е разкривало особености по време на извършеното престъпление. Предходното поведение на подсъдимия като водач е било взето предвид като отегчаващо обстоятелство, но не е бил пренебрегнат и малкият диапазон на превишено скорост, за която подсъдимият Б. е бил санкциониран по административен ред. Броят на пострадалите, измежду които лица от кръга на най-близките на подсъдимия (съпруга и син) и величината на избраната от него скорост са обстоятелства, разкриващи такива характеристики, които могат да окажат влияние при определяне на конкретната мярка на наказание. Тяхното проявление обаче не е в състояние да подкрепи тезата на жалбоподателите за явна несправедливост на наложеното наказание. При неговата индивидуализация съдът е отчитал специфичната обществена опасност както на конкретното деяние, така и на дееца. Наред с отегчаващите обстоятелства, по делото са били установени и взети предвид редица обстоятелства, смекчаващи отговорността на подсъдимия - чистото съдебно минало и отсъствието на предходни противообществени прояви; положителните характеристични данни, изведени и от трудовата му активност; изразеното съжаление, представляващо ясен показател за критична преоценка на извършеното; добросъвестното процесуално поведение; тежкото му здравословно състояние предвид експертно установеното заболяване – епилепсия, което е довело до пожизнена инвалидност и последяващо констатирано заболяване, наложило болничен престой и лечение; влошеното здравословно състояние и на сина му, за когото подсъдимият Б. като единствен родител полага необходимите грижи. Ето защо доводите на частните обвинители за несъответно индивидуализирано наказание при условията на чл. 54 НК са неоснователни. Отделен е въпросът, че Върховният касационен съд не разполага с правомощията сам да увеличи по размер наказанието на подсъдимия, каквото искане се съдържа в една от касационните жалби. Въз основа на комплексната преценка на съвкупността от обстоятелства със значение в процеса на индивидуализация на справедливо наказание, въззивният съд е мотивирал и извода си, че за постигане на личната и на генералната превенция не се налага ефективно изтърпяване на наложеното лишаване от свобода, тъй като възпитателните и предупредителни цели, посочени в чл. 36 НК могат да бъдат обезпечени в достатъчна степен и с отложеното изпълнение за продължителния срок от четири години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. При отсъствието на касационно основание обжалваното решение на Варненския апелативен съд следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 77 от 2.05.2018 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 354/2018 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: