6 РЕШЕНИЕ № 120 София, 04.04.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на първи април две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №964/2012 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от адв. Н. Н. – процесуален представител на ищеца Ц. Г. Б. от [населено място], против въззивно решение от 22.3.2012 г. по гр.д.№801/2012 г. по описа на Софийския градски съд, АО, ІІІ-Г въззивен състав. С определение №127/29.01.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение по следните въпроси: 1. Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви ?, и 2. Може ли въпреки липсата на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд, да се приеме, че последният се е възползвал от възможността си по чл.272 ГПК ?, на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С обжалваното решение е потвърдено решение от 06.10.2011 г. по гр.д.№17884/202011 г. по описа на Софийския районен съд, ГК, 76 състав, с което са отхвърлени предявените от Ц. Г. Б. от [населено място] против [фирма] -, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ. Въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а с оглед събраните писмени доказателства е законосъобразно и обосновано. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: По поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че обжалваното решение противоречи с приетото в решение №157/08.11.2011 г. по гр.д.№823/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., и решение №237/24.6.2010 г. по гр.д.№826/2009 г. по описа на ВКС, ІV г.о., и двете постановено по реда на чл.290 ГПК. В първото от цитираните решения е прието, че “Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Изложеното дава основание да се приеме, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В същия смисъл е и произнасянето в постановените по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК решения на ВКС, ІV г. о. - решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. и решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., които се възприемат напълно от настоящия състав и дават отговор на процесуалноправния въпрос, по повод на който е допуснато касационното обжалване.” С второто решение е прието, че “Съгласно чл.272 от ГПК, когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т.е. когато тя е еднаква по обем при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. Но и в такъв случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора.” По съществото на касационната жалба. В касационната жалба от ищеца се навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Относно последния довод се твърди, че въззивният съд не е изложил каквито и да било мотиви, както и че не е налице прилагане от него на правната норма на чл.272 ГПК. По съществото на спора се твърди, че не е налице основанието по чл.328, ал.1, т.3 КТ към момента на прекратяване на процесното трудово правоотношение. Сочи се към 01.3.2011 г. не е налице намаляване обема на работата, тъй като през предходния месец – февруари, е налице увеличение на обема – продадени са в повече 423 артикула. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на ищеца – адв. Н.. Моли се за отмяна на обжалваното решение и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, като алтернативно се поддържа искане за решаване на спора по същество и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба – [фирма] -, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание становището на ответника по касация се поддържа от процесуалния му представител – адв. Х.. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация по чл.287 ГПК, становищата на процесуалните представители на страните, изразени в съдебно заседание, писмената защита на процесуалният представител на касационния жалбоподател и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Софийския градски съд е неправилно. С оглед отговора на поставените въпроси въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – липса на каквито и да мотиви. Не е налице и допустимото от процесуалния закон препращане към мотивите на въззивната инстанция. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено. Доколкото не е не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва бъде решен по същество в настоящото производство. От събраните по делото доказателства се установява, че не е налице визираното в заповедта за уволнение основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните – чл.328, ал.1, т.3 КТ. От приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза – лист 222 от първоинстанционното дело/първата таблица/, е видно, че в месеца предхождащ датата на уволнението/февруари 2011 г./ е налице обем на работата по-голям от този спрямо предходния месец, изразяващ се в продадени в повече 423 артикула. Поради това уволнението е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено. С оглед акцесорния характер на иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ същият също следва да бъде уважен. Основателен и доказан е и искът по чл.344, ал.1, т.3, във връзка с чл.225, ал.1 КТ. От направената в съдебно заседание на 27.9.2011 г. констатация по трудовата книжка на ищеца е видно, че към тази дата, която следва изтичането на шестмесечни срок по чл.225, ал.1 КТ, работникът не е започнал да работи по трудов договор. Относно размера съдът намира, че с оглед установеното от съдебно-счетоводната експертиза последното месечно брутно трудово възнаграждение е в размер на 1456,02 лева, или за целия претендиран период дължимата от работодателя сума е в размер на 8736,12 лева. Предвид направеното от ответника по исковата молба възражение за прихващане на изплатеното обезщетение по чл.220, ал.1 КТ и с оглед признанието на този факт в становището на ищеца относно разпореждането на първата инстанция от 24.6.2011 г., посочената сума следва да бъде намалена с 1456,02 лева. Или дължимото обезщетение е в размер на 7280 лева, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 29.4.2011 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в размер на 1000 лева. С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на Върховния касационен съд държавна такса по предявените искове в размер на 452 лева. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от 22.3.2012 г., по гр.д. №801/2012 г. по описа на Софийския градски съд, АО, ІІІ-Г въззивен състав, и ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ като незаконосъобразна заповед №10/25.02.2011 г., издадена от [фирма] – ,[жк], [улица], с която е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ трудовото правоотношение на Ц. Г. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок вх., ет., ап., на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. ВЪЗСТАНОВЯВА НА РАБОТА на длъжността “К(П.), С КОД ПО НКПД ********, Ц. Г. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок , вх., ет., ап., в [фирма] – София, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ. ОСЪЖДА [фирма] – ,[жк], [улица], да заплати на Ц. Г. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок , вх., ет., ап., сумата 7280/седем хиляди двеста и осемдесет/ лева, представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, за периода от 01.5.2011 г. до 01.9.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.4.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и деловодни разноски в размер на 1000/хиляда/ лева за всички инстанции. ОСЪЖДА [фирма] – ,[жк], [улица], да заплати по сметката на ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД държавна такса в размер на 452/четиристотин петдесет и два/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: